Тя вече се съмняваше дали правилно е постъпила, съгласявайки се да се омъжи за Роман.

Катя се запозна с Роман, когато вече беше на двадесет и осем. Всичко ѝ беше наред – стройна фигура, симпатично лице, но сериозна и дълга връзка не ѝ се получи, въпреки че мъже около нея не липсваха.

Докато учеше в института, не бързаше да се омъжва, както други, смяташе, че ѝ е рано, винаги имаше време. А когато започна работа, се оказа, че около нея всички мъже или са женени, или вече заети с някоя друга. На Катя ѝ оставаше само да гради кариера.

— Така и животът ще мине, ти вече не си малко момиче. Кариерата си е кариера, но за личния живот не бива да се забравя — казваше майка ѝ.

— Мамо, какво ми остава? Да се омъжа за първия срещнат, само за да родя и след това да се разведа? Но поне роднините и познатите няма да питат кога ще се омъжа, нали така? — отвръщаше Катя.

— Скоро ще започнеш да живееш в работата си. Не може така. Огледай се, нима около теб няма мъже? Нима никой не ти харесва?

— Стига, мамо. Иначе наистина ще се омъжа за първия срещнат — раздразнено отвръщаше Катя.

Майка ѝ млъкваше и свиваше устни, но безшумно разпитваше приятелки и колежки дали познават свободен, порядъчен мъж.

На сутринта автобусът, както винаги, беше препълнен. Всички бързаха за работа. Някакъв младеж отстъпи място на Катя. Тя му се усмихна благодарно. Два дни по-късно отново се озоваха в един и същи автобус. Разпознаха се, размениха усмивки като стари познати. Но нямаше време да се запознаят, защото той слезе две спирки по-рано от нея.

След работа тя се прибираше у дома, гледайки скучаещо през прозореца. Изведнъж видя същия младеж. Той стоеше на спирката и сякаш търсеше някого в автобуса. По някаква причина Катя веднага осъзна, че той търси именно нея, и слезе.

Така се запознаха. С Роман беше приятно и лесно. Но ако някой питаше Катя дали е влюбена в него, едва ли щеше да каже „да“. Започна да се среща с него, за да я остави майка ѝ на мира с разговорите за женитба. Но постепенно Катя се увлече по Роман. Ако няколко дни не го виждаше, й липсваше ужасно, не намираше покой.

Той идваше на срещите не с букет от рози, а с китчица обикновени цветя. Това беше мило и трогателно. След два месеца той ѝ предложи да се оженят.

Катя се обърка. Беше твърде бързо, а тя още не го познаваше добре. Но ако му откаже, пак ще остане сама. Все пак, рано или късно трябваше да се омъжи. А защо не за Роман?

Катя го покани у дома, за да го запознае с майка си. Но по някаква причина майка ѝ не се зарадва особено.

— Сега пък какво не е наред, мамо? — раздразнено попита Катя, след като Роман си тръгна.

— Как какво? Мислех, че е зрял мъж, а той още живее с майка си, няма свой апартамент, нито кола. Къде ще живеете?

— Ще наемем апартамент. Ти нали искаше да се омъжа, а сега недоволстваш. Мъжете, които имат апартаменти и коли, са или женени, или разведени. Всичко ще имаме — и апартамент, и кола, и деца. Прости, че той не отговаря на идеала, който си си представяла.

— Право казваш — съгласи се майка ѝ.

Роман и Катя подадоха заявление в службата по гражданско състояние и започнаха подготовка за сватбата. И двамата нямаха много роднини и близки приятели. Избраха малък уютен салон за тържеството.

Катя и майка ѝ тръгнаха да търсят сватбена рокля. Разглеждаха в салоните, но все нещо не им харесваше. Докато един ден Катя не видя рокля, от която остана във възторг. И ѝ стоеше като излята. Беше скъпа, но Катя я купи, без да се замисля дълго.

Роман се зае да търси апартамент. Предложи два варианта и ги показа на Катя. Тя отхвърли и двата. Апартаментите бяха малки, не в центъра, но затова пък почти без пари.

— Ти сериозно ли? Тук и двамата едвам ще се поберем, а ако дойдат гости, на кухнята не може да се обърнеш. Освен това до работата ми се пътува с прекачвания през целия град.

— Тогава избирай сама — обиди се Роман.И Катя избра – в центъра, близо до дома, при хубаво време можеше дори пеша да се разходи след работа. Ремонтът беше качествено направен, в апартамента имаше всичко необходимо за живот. Не беше срамно и гости да покани.

– Е, ще го вземете ли? – попита собственичката, когато дойдоха да видят жилището.

– Не, много е скъпо, – отговори Роман.

– Както искате, няма да сваля цената, ще го дадат под наем бързо, – спокойно каза собственичката.

Катя и Роман излязоха на улицата и дълго спореха. Роман виждаше сериозен недостатък – цената. За тези пари можеха да наемат двустаен апартамент по-далеч от центъра. Но Катя твърдеше, че двамата печелят добре и могат да си позволят комфортен живот, без да губят сутрините си в претъпкани автобуси.

Не стигайки до съгласие, те за първи път се скараха от деня на запознанството си. И то доста сериозно. Разделиха се сухо, а Катя дори помоли Роман да не я изпраща.

Вкъщи тя заплака.

– Просто си уморена от предсватбената суетня. Може би с майка му са живели в лишения, свикнали са да пестят от всичко. Трябваше да го попиташ, преди да се обиждаш.

– Била съм им на гости. Живеят нормално. Майка му има норкова шуба и ботуши от естествена кожа. А на мен и на нашия апартамент реши да пести. И пръстенчето, което ми подари, е малко. – Катя протегна ръка, за да покаже пръстена.

– Но ти го хареса, – учуди се майка ѝ.

– А сега вече не го харесвам. Ако от самото начало започва така да пести, какво ще стане по-нататък? – Катя ридаеше през сълзи.

Тя вече се съмняваше дали е направила правилния избор, като се е съгласила да се омъжи за Роман. Може би трябва да откаже сватбата, докато не е късно? Но за залата вече беше платен депозит, а сватбената рокля купена.

На следващия ден Роман дойде с букет цветя, извини се, каза, че е наел апартамента, който се хареса на Катя, и предложи веднага да отидат там, за да видят какво липсва за началото на съвместния им живот.

Катя оцени постъпката му, веднага му прости и го прегърна. Помириха се, а кавгата беше забравена. Сватбата мина весело и както трябва. Гостите подариха пари. Младите тепърва започваха съвместния си живот, нямаха собствено жилище засега, но можеха да купят сами всичко, от което имаха нужда.

На сутринта след сватбата ги навести свекървата. Обикаляше из апартамента, хвалеше го как е просторен и колко изгодно са го наели. Катя погледна изненадано Роман. Той леко повдигна вежди и сякаш ѝ каза: „Мълчи, така трябва.“

– Не си ѝ казал колко струва наемът? Защо? – попита Катя, когато майката на Роман си тръгна.

– За какво ѝ е да знае реалната цена? Нека си живее спокойно. Отиде си доволна, а иначе щеше да ни досажда и да ни разваля спокойствието.

– Толкова ли труден живот сте имали? – полюбопитства Катя.

– Не. Защо мислиш така? Баща ми винаги ни е помагал. Но майка ми вярва, че безразсъдните харчове водят до разточителност и бедност. Такава ѝ е природата.

След година Катя забременя. Едва дочака Роман да се прибере от работа, за да му сподели радостната новина.

– Сигурна ли си? – само попита той.

– Не се ли радваш? – замръзна Катя.

– Мислех, че ще поживеем още две-три години без деца. Разбираш ли, исках да изтеглим кредит за кола. Плащаме за наема, а сега и дете…

– Няма да направя аборт, за да можеш да си купиш кола, – каза Катя разочаровано, без да крие емоциите си.

– Няма да направя аборт, за да можеш да си купиш кола, – повтори тя с горчивина.— Не, разбира се. Извинявай, не това исках да кажа. Просто беше толкова неочаквано… — Роман се опита да поправи грешката си, прегърна и обсипа с целувки Катя.

Сега вечерите минаваха в избиране на име за момче и момиче, защото още не знаеха какво ще им се роди. Обмисляха къде да поставят креватчето. Катя търсеше в интернет и показваше на Роман количката, която си беше харесала. Роман я изслушваше снизходително, съгласявайки се с всичко. Когато пазаруваха заедно, Катя неизменно го дърпаше към детските отдели. Възхищаваше се на малките дрешки, шапки с пискюли и цветните дрънкалки.

Един ден не издържа и купи бяло, мъничко костюмче с дантелена шапчица. Когато Роман се прибра от работа, тя му го показа с гордост.

— Извинявай, не устоях. Виж колко е мъничко. — Тя притисна шапчицата до бузата си, гледайки съпруга си с блеснали очи.

— Не е ли рано? Казват, че не носи късмет. И сигурно е струвало цяло състояние.

— И какво от това? Това е за нашето дете, само най-доброто за него! Умишлено избрах бяло, за да става и за момче, и за момиче. Утре ще дойдеш ли с мен на ултразвук? Може би ще разберем пола на бебето. Преди исках момиче, но сега ще съм щастлива и с момче. Искам колкото се може по-скоро да се роди.

— Кате, няма да мога утре. Имаме проверка на работа, не мога да си тръгна. Но ти ми звънни веднага, става ли? – каза Роман.

Разбира се, Катя му се обади веднага, щом излезе от кабинета след ултразвука.

— Ще имаме момче! Представяш ли си?! Дадоха ми снимка. Виждат се ръчичките, крачетата, дори нослето — разказваше тя развълнувано.

— Сега не мога да говоря — прекъсна я Роман и затвори разговора.

Катя озадачено гледаше екрана на телефона си, който вече беше изгаснал. Нима това трябва само на нея? Нима не можеше да отговори по-меко? Проверяващите също са хора, те също вероятно имат деца. Катя усети, че ако даде воля на обидата, ще се разплаче. Затова звънна на майка си и я зарадва с новината. Говориха повече от час. А вечерта тя показа черно-бялата снимка на Роман.

— Нищо не разбирам. Какво трябва да се види тук? — раздразнено каза той.

— Как така? Всичко си личи. Ето, погледни… — И тя започна да показва с пръст, обяснявайки къде е главата, къде са ръчичките.

Емоциите на радост избиваха от нея, тя не успяваше да ги контролира. Затова и не забеляза как Роман въздъхна и отклони поглед от снимката, замислен за нещо свое.

Приближаваше терминът на раждане. Катя спеше трудно, ставаше с усилие, големият корем й тежеше. На видно място стоеше готова чанта за болницата с всичко необходимо. Катя написа на Роман инструкции за това, какво да купи и от кой магазин, изпрати му снимки на креватче и количка.

Контракциите започнаха призори. Роман чу стенанията й и веднага разбра, извика „Бърза помощ“. По пътя Катя му напомняше, че за изписването трябва да купи онова синьо костюмче, което бяха видели в магазина. Няколко часа по-късно тя му се обади.

— Честито, татко! Не можеш да си представиш колко красив син си имаме!

От болницата я посрещнаха двете майки и Роман. Докато Катя се приготвяше, акушерката облече новородения им син. След това подаде вързопчето с вързана синя панделка на Роман. Катя се приближи към него, облегна се с усмивка — уморена, но щастлива. Майка й направи снимка на всички с телефона си.

В колата Роман подаде бебето на Катя и седна зад волана. Катя погледна във вързопчето и забеляза, че шапчицата на бебето е съвсем различна, но не каза нищо.

— Къде са нашите майки? Чия е тази кола? Защо ти караш? — попита тя.

— Те се качиха на такси, за да е по-добре за бебето. А колата е наша. Един колега я продаваше спешно, не можех да изпусна такава възможност. Страхотно, нали? — каза Роман, бързо поглеждайки към задната седалка, където седяха Катя и бебето.

— Страхотно — не особено ентусиазирано отговори тя. — А ти взе ли всичко, което ти поръчах?

— Разбира се, сега ще видиш всичко — потвърди Роман.

Вкъщи Катя сложи бебето на дивана и се огледа. До стената стоеше детско креватче, но съвсем различно от това, което тя беше избрала.

— Ром, аз помолих за друго. От къде го взе? Това е старо.​— Ром, но нали те помолих за друга! Откъде я взе тази? Тя е стара.

​— И какво от това? Легълцето е съвсем добро. Един колега ми я даде. Двете му деца са спали в нея.

​— Само не ми казвай, че и количката си взел от някой колега, в която е возил децата си.

​— Е да, тя е на входа. Пък и е безплатна, а и никой няма да я открадне. Количката ще ни трябва само за няколко месеца, защо да харчим пари напразно? – отвърна Роман.

Вече предполагайки какво ще види, Катя се приближи до шкафа и отвори вратата. На рафтовете, които беше освободила за дрехите на бебето, бяха наредени прилежно купчини стари, износени и избелели дрехи.

​— И това ли е от колега? – попита Катя със смазан глас.

​— Кате, в магазините всичко е толкова скъпо. Мама каза, че децата растат бързо. Тя всичко изпра и изглади, не се тревожи. На бебето още нищо не му е ясно, какво значение има дали носи нови или стари дрешки?

​— Но на мен ми е ясно. – Катя затвори шкафа с трясък.

В този момент в стаята влязоха майките, започнаха да гугукат над бебето и да се интересуват какво име са му избрали родителите.

​— Иля, – каза Роман.

Всъщност, това беше името, което с Катя избраха заедно.

​— Не, Сергей. В чест на дядо му, моя баща, – отсече Катя, като изблъска всички далеч от детето.

Като че ли чувайки името си, бебето се разплака и смръщи личице. Катя разви одеялцето. „Поне са се сетили да донесат новия костюмчик, който купих за родилния дом“, помисли си тя.

​— Трябва да сменим пелената.

Роман извади една от новата опаковка и я подаде на Катя. Тя преоблече сина си и го взе на ръце, притискайки малкото му крехко телце към себе си. Но бебето се мръщеше и сумтеше.

​— Нахрани го, – посъветва я майка ѝ.

Катя седна на дивана, обърна се с гръб към всички, разкопча горната си дреха и го сложи на гърдата си.

​— Да не им пречим, хайде да излезем, – предложи тактично майка ѝ и изведе свекървата от стаята.

Сергей заспа. Катя не искаше да го пуска от ръце. Роман седна до нея и я прегърна. Не след дълго бебето се разбуди и проплака. Катя го съблече. По нежното му телце имаше червени следи от пелените.

​— Виж! Ти щеше ли да се чувстваш добре, ако ти сложат груби хартиени гащи? Отиди до аптеката и купи от марката, която ти препоръчах.

​— Сега веднага ли?

​— А кога? Или остани с бебето, аз ще отида сама – отвърна Катя.

​— Добре, добре. Само не разбирам защо се ядосваш?

​— Не разбираш ли? Спести от количката, креватчето, дрехите, от всичко. Купи най-евтините пелени, въпреки че разликата в цената не е толкова голяма. А на себе си купи употребявана кола. Сега всичките ни пари ще отиват за нейните ремонти. Стиснатият плаща по два пъти – чувал ли си тази поговорка?Между другото, за рождения ти ден ще ти подаря пуловер от секънд хенд. А защо не? Мек е, поношаван е. Никой няма да разбере, че е стар. Пък и пари ще спестя. Идеята беше на мама. А на нея ще дам парфюма, който ми омръзна. Защо да изхвърляме хубавите неща напразно?

И все пак, обидно ми е. Чаках да се роди синът ни, рискувах живота си, за да го родя. За него нищо не ми е жал. А ти спестяваш на него. Добре. Сам ще излизаш с тази раздрънкана стара количка. Такива не се произвеждат от десетина години. Няма ли да те е срам?

Нямаме десет деца, че да носят чужди дрехи. Той засега е единственият ни. Утре ще изхвърля целия този боклук, ще купя нови дрехи и количка.

— Мама ще се обиди — промърмори Роман.

— Мама ще се обиди — промърмори Роман.

— Така ли? Значи не колега ти е дал всичко това, а мама го е донесла от някъде? А кожухът, който носи, също ли е чужд? Мислех, че ми подаряваш евтини цветя, защото ти харесват. А ти просто си стиснат, икономисваш от всичко — Катя не криеше обидата и раздразнението си.

Отново се скараха. Цяла вечер не си говориха. Сутринта Роман тръгна за работа, без да се сбогува с Катя. Тя покани майка си да дойде. Разказа й всичко.

— Няма ли да го напуснеш заради такова дребно нещо? — попита майка й. — Отивам сега да купя всичко необходимо.

— Дребно нещо ли? Такова ли е за теб? После ще спести от развитието на сина си, от спортни занимания, от играчки, от всичко. Какъв човек ще стане той? Завистлив? Крадец? — разгневи се Катя. — Мамо, хората не се променят. Това, което сега ти изглежда дреболия, после ще прерасне в голяма трагедия.

Разбира се, Катя не го напусна веднага. Тя напусна съпруга си две години по-късно, когато той отказа да й даде пари за нова рокля. Тя се подготвяше да започне работа. Но след раждането беше напълняла и малко от старите й дрехи й ставаха.

— Имаш пълен гардероб с парцали. По-лесно е да отслабнеш, отколкото да купуваш нови — каза тогава Роман.

Това беше последната капка.

Катя започна работа и след година се запозна с един мъж. Той й подаряваше рози и купуваше подаръци на сина й.

— Ще го разглезиш — казваше Катя, свикнала със скъперничеството на бившия си мъж.

— От любов не може да се разглези човек — отвръщаше той.

Един ден разхождаха се тримата в парка. Катя видя Роман с някакво момиче. Тя държеше в ръцете си скромен букет цветя като онези, които бившият й съпруг й подаряваше преди сватбата.

Той се почувства неудобно и кимна. Катя се усмихна в отговор. Не съжаляваше нито за миг, че го е напуснала. Скъперникът не се променя. Той винаги ще икономисва от цветя, от любимата си, от любовта.

Може би си е намерил сродна душа, която ще е съгласна дори с клонки глухарчета…

„Това е все едно да поръчаш шампанско, а да ти донесат лимонада. На вид е същото, но мехурчетата не са същите…“ — Телесериал „Моя прекрасная няня“.

„Понякога си мислиш, че можеш да свикнеш с разочарованията. Но не. С всяко следващо те боли още повече. Толкова, че е страшно. Сякаш с всяко изгаряне белезите са по-дълбоки, а болката отминава все по-бавно“ — Ерих Мария Ремарк „Сенки в рая“.

Дереккөз