– Ама ти ни уплаши всичките, приятелко! Какво ти хрумна, Лена? Защо търпя толкова дълго? Ами ако не успеехме да те закараме навреме?
Лена, която беше все още много слаба след прекараната операция, лежеше на леглото бледа, с посинели устни и едва се усмихваше.
– Прости, Тома. И аз сама не знаех, че така ще се случи. Свиваше ме изведнъж, помислих си, че това е краят – старата с косата дойде. Но нищо, всичко мина, благодаря на Бога. Ще полежа малко и ще ме изпишат. Нямам време за почивка тук, баба е вкъщи. Как Витя ще се оправя с нея? Толкова е станала наопаки, направо ужас.
– Всичко у дома е наред, Ленче. Дори и не се тревожи. Баба е жива, почти здрава, с румени бузи. Нахранена, изкъпана, облечена и малко мърмореща.
– Благодаря ти, Томчето! Длъжница ти оставам.
– Ха, благодаря! Че за какво ми благодариш? Всичко това е Витя, твоят човек. Не е мъж, а направо злато! Винаги съм знаела, че Витя е прекрасен, но сега вече го уважавам още повече. Аз тичам, виждаш ли, спъвам се, нося супичка в бурканче, за да нахраня баба за обяд, мислейки си, че горката жена лежи там мокра, студена, гладна и нещастна. А у дома? На целия вход мирише на супа, баба лежи чистичка, суха, нахранена и доволна. Така че напразно съм бързала. Витя всичко сам е направил, без мен.
– Как така сам? И памперса на бабата сам ли смени?
Тома, с широко отворени очи, енергично закима с глава.— Само, Лена, само! Можеш ли да си представиш? Още от вратата му казвам, че само ще си измия ръцете, баба ще преоблека и ще я нахраня, а той спокойно ми отвръща: „Не се тревожи, Тома, всичко е наред. Обядът е готов, баба е преоблечена и нахранена. Взех си отпуск до края на седмицата, а после ще видим, ще се справим.“ Не можех да повярвам и го питам как така е успял да я преоблече. Тя на никого освен Лена не позволява да я докосва за такива неща, а той спокойно казва: „С баба се договорихме.“ Влязох при нея, а тя — чистичка, нахранена. Притеснява се за теб, плаче и се вълнува. Успокоих я, казах, че всичко ще бъде наред.
Лена уморено затвори очи. Толкова неудобно ѝ беше пред Витя… Подведе го — той трябваше да стане гледач на баба. И дори когато ѝ звънеше, не ѝ каза нито дума, че сам е къпал и преобличал баба. Лена го попита дали Тома е минавала — нали обеща да помогне. Той само отговори, че да, Тамара мина за малко, всичко е наред, не се тревожи, справихме се. И когато Лена говори с баба, тя също нищо не каза, само се тревожеше за нея, за своята Леночка.
Лена живееше при баба си от 10-годишна. В началото, разбира се, беше с мама и татко, но после родителите ѝ изведнъж осъзнаха, че бракът им е бил грешка.
След развода баща ѝ замина към далечни краища да заработва пари, и така и остана там. Изпращаше пари редовно, първоначално дори се връщаше за малко, но после се ожени и сякаш забрави, че дъщеря му има нужда не само от пари, но и от бащинска любов. Забрави и за майка си, при която живееше Лена.
Майката на Леночка също не тъгува дълго — бързо си намери нов съпруг, и сякаш Лена вече беше на втори план. Е, има я и толкова. Лена често гостуваше при баба си, а после майка ѝ с новия мъж решиха, че им е омръзнало да живеят в студения Сибир и искат топлина, слънце и море близо до тях. Заминаха на юг. Така се случи, че след като родителите се разведоха, никоя от новите им семейства не намери място за момичето и Лена окончателно се установи при баба.
Тогава баба ѝ веднага ѝ каза: „Харесва ти, не ти харесва, ще търпиш, моя красавице. Ще живеем заедно, затова веднага да се разберем — ще си помагаме във всичко, защото няма откъде другаде да чакаме помощ. Родителите ти се разбягаха — единият на Север, другият на юг. На нас няма накъде да бягаме, никой не ни чака никъде, така че ще живеем тук, където сме.“
А Лена нямаше нищо против. С баба си винаги беше леко и спокойно. Колкото и строга да беше, никога не се караше без причина. Само когато имаше защо, и то за профилактика — леко ще повиши глас и ще каже: „Елена, така не се прави!“ Винаги когато се ядосваше, ставаше много официална и не наричаше внучката си по друг начин освен Елена.
После майка ѝ роди един след друг двама сина и внезапно се сети, че има и дъщеря. Започна често да звъни, да я кани: „Ела, Лена. Вземи си документите от училището и идвай, тук ще учиш, след това ще кандидатстваш. Тук има повече възможности, климатът е друг — топло, красиво.“
Лена тогава завършваше училище и точно мислеше къде да продължи. В началото толкова се зарадва, че майка ѝ я кани, че беше готова веднага да тръгне. Добре, че баба ѝ я охлади, както винаги строго и с ирония:Лена тогава завършваше училище и точно се чудеше къде да кандидатства. В началото се зарадва толкова много, че майка ѝ я кани при себе си, че едва не хукна веднага. Добре, че баба ѝ я спря – както винаги строго, с насмешка каза:
– Разбира се, Елена, тръгвай по средата на учебната година. Майка ти изведнъж си спомни, че има дъщеря, затова бягай, внучке. Само че си помисли с главата си, Ленче. Колко време вече живеят те там на юг? От няколко години, нали? А за тебе си спомниха едва когато дечицата им се родиха. Защо ли майка ти не те канеше преди поне на гости? Да не би да не е искала да киснеш краката си в соленото море? А сега изведнъж те кани да живееш при тях? Да не се е сетила, че ѝ трябва някой, който да гледа бебетата безплатно? Казвам ти, Елена: докато не завършиш училище и не си положиш изпитите, и крак няма да стъпиш оттук. Мислиш ли, че е толкова лесно да идеш в чужд град, в чужда среда? Тук сте свикнали така да учите, а там – по друг начин. И климатът е друг, и хората. Тук тихо и спокойно се готвиш за изпитите си, а там—шум, викове, деца. Иди чак след като си вземеш изпитите, а засега си седи, не мърдай от мястото си и слушай.
Лена се вслуша в думите на баба си и разбра, че е права. Така и каза на майка си – ще завърша тук училище, а пък после ще видим, може и да дойда. Майката се обиди, нацупи се и затвори телефона, без дори да поговори повече с дъщеря си. Когато Лена вече беше взела изпитите си и беше готова да замине при майка си, тя ѝ каза: „Е, Ленче, изпусна влака. Не дойде, когато ми трябваше помощ с момчетата, а сега вече няма нужда. Седи си там, гледай си баба ти. Ние и без теб се оправяме.“
И Лена остана. Записа се да учи, после взе диплома, започна работа, запозна се с Витя и някак си набързо реши да се омъжи. Не, не защото беше бременна, както мислеха някои, а защото разбра, че това е нейният човек. Сватбата беше тиха, скромна – без лимузини и такива глупости. Само че имаше бяла рокля, както си трябва. И майка ѝ, и баща ѝ оставиха всичко и дойдоха за сватбата.
Лена и Витя бяха женени съвсем отскоро, семейството им още дори година нямаше. Решиха да живеят в отделен апартамент, за да не притесняват бабата. Бабата, разбира се, мърмореше, че изобщо не ѝ пречели, но не възразяваше. Даже се гордееше, че младите искаха да живеят самостоятелно.
Но когато с бабата на Лена се случи нещастие, им се наложи да се върнат да живеят при нея. Инсулт я приковал на легло, нужен беше постоянен грижи. Бабата категорично отказала да има сестра или болногледачка: „Още това оставаше – да идват чужди хора да ме обслужват! По-скоро ще си лежа в мръсотията, но няма да допусна чужд човек до себе си!“ Така че нямало как – под един покрив, редуват се – Витя я наглежда, Лена също.
Живееха така. Характерът на бабата се влошил много. Шега ли е това – винаги всичко сама правеше, никога не искаше помощ от друг, а сега лежи неподвижна, само едната ръка малко работи, крак наскоро започна да усеща. Мърмореше непрекъснато, караше се и на Лена, и на Витя, плачеше от безсилието си, когато Лена я миеше и ѝ сменяше памперсите. „Доживях до това – внучката ми да ми носи гърнето!“
Един ден така наруга Витя, когато той преди Лена се върнал за обяд и искал да ѝ смени памперса: „Само това оставаше – мъж да ми се бърка, да ме пипа по срамните места! Махай се от тука, докато не съм те хванала за косата! Или си мислиш, че понеже лежа като труп, съм съвсем безполезна?“
Витя започнал да се оправдава: „Аз само исках да помогна, да не бъдете мокра. Лошо и на ум не ми е минавало, бабо.“Отвърна старата жена глава, стисна устни, сякаш казвайки: „Отдалечи се от греха!“ И без това е достатъчно, че Лена всеки ден гледа моя срам. Ще допусна само нея до себе си и никой друг.
Стомахът на Лена я заболя още преди два дни. Изпи едно хапче и като че ли помогна. После пак я заболя, пак изпи хапче. Трябваше да отиде на лекар, но махна с ръка: „Ще мине само. Какви лекари, когато баба е у дома? Пък и не боли чак толкова, търпи се.“
В онзи ден сутринта пак пи Лена лекарства и отиде на работа. Колежките ѝ се скараха: „Какво правиш, Лена? Трябва да отидеш в болница, знае ли човек? Това не е шега работа.“ Но Лена махна с ръка: „Не си измисляйте, добре съм, няма нищо страшно.“ А само час по-късно толкова силна болка я преви на две, че не можеше да издържи.
Апендицит, ей такова нещо е — с него шеги не бива.
Тома, Ленина приятелка и колежка, веднага звънна на Витя: „В болница ти е съкровището, как можа да не ѝ обърнеш внимание? Ще дойда вечерта, по обед не мога, ще съм в данъчната. Бабата ще нахраня и преоблека.“
Младият мъж, разбира се, се изплаши, помоли се да го пуснат от работа и хукна към болницата. А там докторът го отпрати вкъщи: „Всичко мина добре, не се притеснявайте, жена ви си почива.“
Въпреки че Тома бе обещала да дойде, знае ли човек? Ще успее ли, или не? Влезе Витя в стаята на бабата и сериозно ѝ каза:
– Дария Ивановна, има такава работа. Леночка в болница е. Апендицит. Операция ѝ направиха, всичко е наред, докторът каза, че сега спи.Баба тъкмо се канеше да се разплаче, но Витя с жест я спря, сякаш казвайки: „Тихо, нека да кажа…“
– Колко ще трябва да лежи – не е ясно, и дори после, когато я изпишат у дома, пак няма да може да се натоварва. Ние с вас сме си виновни – пропуснахме, не я изпратихме навреме в болница, така че хайде да не я караме да се тревожи. Изборът ни не е голям, затова временно аз ще бъда вашият гледач.
– Колко ще трябва да лежи – не е ясно, и дори след това, когато я изпишат у дома, пак няма да може да се натоварва. Ние с вас сме си виновни – пропуснахме, не я изпратихме навреме в болница, така че хайде да не я караме да се тревожи. Изборът ни не е голям, затова временно аз ще бъда вашият гледач.
Можете да откажете сега, и тогава Тома, приятелка на Лена, ще идва при вас в свободното си време. Днес обаче може само вечерта – има си свои дела. Тома е все пак външен човек, а аз съм като че ли семейство – съпруг на внучка ви. Мога и някой друг да потърся, имаме хора, които се занимават професионално с това, но ще трябва време, а не съм сигурен, че веднага ще се намери някой.
Дария Ивановна тихо плачеше, без звук, и хапеше устните си. Какво да се каже, доживя до момента, в който зетят на внучка ѝ ще сменя памперси!
– Дария Ивановна, няма нищо страшно в това. Ние сме възрастни хора и трябва да разбираме, че всичко това е естествено. Такова нещо може да се случи на всеки, и никой не е застрахован. Когато дядо ми беше парализиран, всички се грижеха за него – и мама, и татко, и аз, така че имам някакъв опит. Разберете, докато сме двамата, много избор няма да има. Или ще чакаме, когато Тома има време, или ще търсим човек. А после ще имате рани от залежаване и други неприятности. Но сега, извинете, нямаме избор. И ако ще ви е по-спокойно, няма да гледам.
В крайна сметка, когато дойде Тома, Витя вече се беше справил с всичко. И докато Леночка беше в болницата, Виктор стана гледач на бабата. Разбира се, в началото ѝ беше неудобно, но после свикна, и дори започна да уважава Витя още повече, отколкото преди.
По-късно, когато Лена се върна у дома, бабата се усмихна и каза: „Добър мъж си избрала, Лена. Щом с мен, чужда баба, се занимава, то ти със сигурност си в сигурни ръце. От такъв човек можеш спокойно да раждаш, той ще ти помага във всичко.“
