Безизходица.
Както в детството, когато Елена изхвърли любимата ѝ кукла — „вече си голяма, стига с глупостите“.
Йоана гледаше родителите си и разбираше: те са чужди.
Винаги са били чужди.
Просто не е искала да си го признае.
***
Йоана се изправи, леко залитайки.
Ключовете издрънчаха в джоба ѝ.
— Къде тръгна? — попита Елена, без да вдига очи от телефона. — Още не съм ти показала банята.
— У дома.
— Какво у дома?
Ще обядваш ли?
Приготвих кюфтета, любимите ти.
Йоана облече якето си, без да ги поглежда.
Ръцете ѝ трепереха, копчето не можеше да уцели илика.
— Да не се обиди? — изсумтя Димитър. — Вечно се цупиш.
Като малка, честна дума.
Тя излезе без да се сбогува.
Затръшна вратата.
В маршрутката беше задушно и миришеше на бензин.
Йоана допря чело до студеното стъкло.
Навън проблясваха улици, познати от детството – магазини и спирки.
Чужд град.
Чужд живот.
В наетия апартамент тя се отпусна направо в антрето, без да сваля якето си.
Взе телефона и изтри номера на Елена.
После — на Димитър.
Без трепет, без сълзи.
Спокойно, сякаш триела спам.
„Никога повече“, помисли си тя. „Никакви пари, никакви планове, никакви надежди. Никога.“
Утре започва нов живот.
От чист лист.
Но вече без тях.
***
Изминаха четири месеца.
Йоана беше в банка и откриваше нова сметка.
Мениджърката ѝ се усмихваше и подготвяше документите.
— Кой ще има достъп до сметката?
— Само аз.
— Може би да добавим упълномощено лице?
Роднини например?
— Не. Само аз.
По новата карта вече имаше четиридесет хиляди лева.
Не много, но това беше само началото.
Сега делеше двустаен апартамент с колежка – така е по-евтино.
Телефонът звънна.
На екрана пишеше „Мама“.
Йоана затвори повикването.
— Здрасти — обади се по-късно тя. — Да, жива и здрава съм.
Не, няма как да дойда.
Работа.
Разговорите станаха кратки като служебни обаждания.
Никакви подробности, никакви планове.
Само формални фрази.
Вечерта разопаковаше кашони със стари вещи.
Изпадна снимка – тримата на море; била е на десет години.
Димитър я държи на раменете си, Елена се смее и присвива очи от слънцето.
Щастливо семейство?
Или само привидност?
Йоана прибра снимката обратно в кутията.
Сърцето ѝ се сви – но за кратко време.
На хладилника висеше нов график за спестяванията –
таблица с разчети,
план за пет години напред,
без бързане,
без напрежение,
и най-важното – без чужда помощ.
„Ще купя“, помисли тя и изгаси лампата. „Обязательно ще купя… Но този път ще бъде само мое.“
