Мария внимателно затвори капака на куфара, хвърляйки последен поглед върху подготвените вещи. — Ще отида при мама за няколко дни — каза тя небрежно, докато придърпваше ципа. — Ще се справиш сам, нали? Алексей, разположен удобно в креслото и вперен в телефона си, вдигна бавно очи, поглеждайки я с тежък, лепкав поглед. — Разбира се, че ще се оправя. Само гледай да не тормозиш майка си с онези твои истерии, както миналия път. И без това ѝ е трудно, не забравяй. Мария не отвърна, преструвайки се, че не е чула заядливия коментар. Взе куфара и се отправи към вратата. — Между другото, — подвикна Алексей. — Обади се, като пристигнеш. Тя кимна, без да се обръща.
По време на пътуването телефонът ѝ вибрира леко. Мария погледна инстинктивно екрана. Ново известие с кратко съобщение от съпруга ѝ: „Сам съм тази вечер! Надявам се, че плановете ни остават.“ Пръстите ѝ нервно задърпаха каишката на чантата. Стоеше няколко секунди вцепенена, опитвайки се да подреди мислите си. Пое дълбоко дъх. Може би беше служебно? Или пратено погрешка? — Стига вече — прошепна тихо. Завъртя се рязко и набра номера. — Алексей, току-що видях едно съобщение… Какво означава това? От отсрещната страна се чу шум, сякаш нарочно протакаше. — А, това ли… Работни неща. Не се притеснявай, скъпа. Всичко е наред. В думите му имаше нещо неестествено — твърде спокойно и едновременно напрегнато.
Мария се прибра по-рано от планираното. Щом прекрачи прага, познат глас изпълни коридора — Галина Ивановна говореше с обичайния си самоуверен и звучен тон. — Да, Алексей, добре направи, че ме покани тук. Пълен хаос е… Погледни само прозорците! Казах ти още тогава: твоята Машенка никога няма да ги измие. Мария пристъпи в антрето. На масата се търкаляха кашони. На всеки бе надписано с грижливо написан почерк: „Мария. Лични вещи.“ — Какво става тук? — попита тя високо, с поглед, обхождащ стаята. Галина Ивановна се изправи без капка смущение и заяви спокойно: — Машенька, навреме си дойде! Реших да ти помогна. Прибрах ти нещата от спалнята — не се обиждай, всичко беше разбъркано. Между другото, прозорците ви не са чистени от години!
Мария стисна юмруци, но свекървата не млъкваше: — Пробвах метода на Светлана! Представи си само — две лъжици амоняк в леген с вода, малко с гъбата и прозорците светят! Мария насочи поглед към масата. Там стоеше скъпата ваза, която беше търсила месеци наред за колекцията си. — А това пък какво е? — гласът ѝ потрепери. Галина Ивановна се усмихна. — Това е подарък за Алексей. Прекрасна е, нали? Мария се обърна към съпруга си, който изглеждаше така, сякаш би предпочел да изчезне. — Алексей, ще ми кажеш ли какво става? — Значи, Галина Ивановна вече живее с нас? — опита се да запази самообладание, но гласът ѝ я издаде.
Алексей, ровейки с вилицата в чинията си, отговори след кратка пауза. — Временно е. Има здравословни проблеми. Трябва ѝ спокойствие. — Така ли? — ококори се Мария. — Какви точно са тези проблеми, Алексей? Той я погледна раздразнено. — Казах ти, че е временно. Защо ровиш? Мария наведе очи, но в гърдите ѝ се загнезди усещане за нещо неискрено.
По-късно, докато прибираше остатъците от вечерята, погледът ѝ попадна на нещо в кошчето — дамски шал. Очевидно скъп, с деликатен десен и лек аромат на парфюм, който ѝ беше непознат. — Какво пък е това? — измъкна шала, сякаш хванала дома си в измяна. Алексей се появи в рамката на вратата, подпрян небрежно. — Шал? — повдигна рамене. — Може да е на мама. Не прави от мухата слон, Машенка. Отговорът му дойде прекалено бързо и звучеше прекалено гладко, за да бъде напълно искрен.
На следващата сутрин домът вече бе подчинен на нов ритъм — този на Галина Ивановна. — Машенька, защо премести тенджерите? Сега не са на мястото си! — извика тя от кухнята. — При мен имаше ред. Така не се прави! Мария едва не въздъхна шумно, но се въздържа. Остави чашата на масата и спокойно отвърна: — Галина Ивановна, това е моята кухня. Удобно ми е да са под ръка. — Твоята кухня? — повтори свекървата с изумление, сякаш бе чула нещо нелепо. — Без мен тук всичко щеше да е в паяжини! А и видях, че кърпите ти са овехтели. Трябваше като мен — да ги переш със сол. Щяха да са меки! Мария стисна зъби. — Благодаря за съвета.
По-късно, вечерта, положението се влоши. Откри, че дрехите ѝ отново са преместени — този път в гардероба на Алексей. — Галина, защо сте ми прибрали роклите? — попита тя, опитвайки се да запази самообладание. — На Алексей му трябваше повече място — отвърна свекървата, сякаш обясняваше очевидното. — Половината дори не ги обличаш. Освободих рафт за костюмите му. Мария пребледня, но не каза нищо.
— Алексей — подхвана тя по-късно. — Ще ми обясниш ли какво става? Защо трябва да търпя майка ти, която ме наставлява в собствения ми дом? Той остави телефона с раздразнение. — Мария, престани. Мама е напрегната. Прояви малко разбиране, трудно ли е? — А на теб? — избухна тя. — Трудно ли е да ѝ кажеш, че този дом е и мой? Алексей отново се втренчи в екрана, напълно игнорирайки думите ѝ. — Недей да започваш.
Денят бе облачен, сякаш отразяваше напрежението от изминалите седмици. Мария лежеше на дивана с книга в ръце, но мислите ѝ бягаха надалеч. Телефонът иззвъня рязко, нарушавайки тишината. — Ало? — гласът ѝ бе колеблив. В отсрещния край — мълчание, после женски глас, приглушен, но с увереност. — Вие ли сте Мария? Съпругата на Алексей? — Да, аз съм. Коя сте? — Няма значение — прозвуча дрезгаво, като от жена, която пуши много. — Просто исках да ви кажа: мъжът ви ви изневерява. Мария стисна телефона, кокалчетата ѝ побеляха. — Какво? Коя сте вие? — Това не е от значение — повтори непознатата. — Вчера беше в „Кафе Балкан“ с една брюнетка. Прегръщаха се, смееха се. Проверете, ако не вярвате. — Това е някакво недоразумение — опита се да звучи уверено, но гласът ѝ я предаде. — Вие си знаете най-добре — отвърна гласът с иронична нотка и затвори.
Мария остана неподвижна, сякаш думите на обаждащата се я бяха вкаменили. — Глупости… — промълви сама на себе си. Но някъде дълбоко в нея вече се разрастваше съмнението.
