Вечерта дъщерята се обади сама.
— Мамо, прости за вчера. Не исках да съм толкова рязка.
— Нищо, — Нина Петровна се опитваше да говори спокойно. — Кажи поне, каква работа е това? Къде отиваш?
— Все още не знам точно. Имам няколко варианта, — в гласа на Ирина се появи познатото упорство. — Най-важното е да замина оттук.
— Но защо, дъще? Какво те тласка?
— Прекалено ми е всичко! — изведнъж избухна Ирина. — Омръзна ми да съм „дъщерята на Нина Петровна“! Всички знаят, всички следят, всички обсъждат! На работа само слушам: „А майка ти каза… А майка ти мисли…“
В слушалката се спусна тежка пауза.
— Не знаех, че те засяга толкова… — тихо каза Нина Петровна.
— Прости, мамо. Не исках да викам. Просто… трябва да променя нещо в живота си. Разбираш ли?,— Разбирам, — тя наистина разбираше. Твърде добре помнеше собственото си желание да се измъкне, да започне нов живот. — Само ми е страшно за теб.
— Няма нужда да се страхуваш. Ще се справя.
След разговора стана малко по-леко. Поне Ирена обясни причината за решението си. Макар и да не каза цялата истина — Нина Петровна усещаше, че дъщеря й не изрича всичко — но поне нещо.
Следващата седмица мина като в мъгла. Ирена се готвеше за преместване, напускаше работа, опаковаше нещата си. Нина Петровна помагаше с каквото можа, макар сърцето ѝ да се късаше при вида на празнещия апартамент на дъщеря ѝ.
— Може би все още не бива да продаваш? — предложи тя, гледайки как Ирена прави списък с нещата за продан. — Ами ако не ти хареса в Москва?
— Ще ми хареса, — отряза дъщеря. — Апартаментът ще го дам под наем засега, после ще видим.
В този апартамент тя и съпругът ѝ започнаха живота си. После, след развода, Нина Петровна изплащаше кредита, работейки на две места. Всичко, за да има дъщеря ѝ собствен дом. А сега…
— Мамо, спри да ме гледаш така, — Ирена се откъсна от списъка. — Аз не заминавам на края на света. Ще идвам, ще звъня.
— Разбира се, ще го правиш, — отговори я ехото на Нина Петровна.
Денят на заминаването бе мрачен. Валеше ситен дъжд, вятърът гонеше жълти листа из двора. Пред входа стоеше такси, шофьорът слагаше куфарите в багажника.
— Ето, мамо, — Ирена здраво прегърна майка си. — Моля те, не плачи.
— Аз не плача, — излъга Нина Петровна, тайно избърсвайки сълзите си. — Просто вали дъжд.
Колата потегли, отвеждайки момичето ѝ към новия живот. Нина Петровна дълго стоя под дъжда, гледайки как таксито изчезва в далечината. После бавно се качи в апартамента си.
У дома беше тихо и празно. На масата лежеше плик — Ирена беше оставила ключовете от апартамента си и бележка: „Моля те, погрижи се, докато не намеря наематели. Обичам те, мамо.“
Вечерта позвъни Марина Степановна:
— Замина, — гласът ѝ предателски потрепери.
— Нищо, Ниночка, ще свикнеш. Аз, когато Светка се омъжи и се премести при мъжа си — мислех, че ще полудея. Ама не, свикнах.
— Разбирам… — Нина Петровна гледаше през прозореца, където в сгъстяващия се сумрак светеха прозорците. — Просто всичко стана изведнъж.
— Ела на чай. Ще поседим, ще поговорим.
— Благодаря, Мариша. Може би утре? Днес не мога.
През нощта сънува майка си. Стоеше на прозореца — такава, каквато беше на последната снимка — и клатеше глава: „Дъще, дъще… Как не разбираш?“
Нина се събуди в сълзи. Майка ѝ почина преди пет години. Не дочака правнуците, които толкова очакваше. Ирена все отлагаше „за после“ — първо кариера, после апартамент…
Сутринта дойде съобщение от дъщерята: „Добирах се добре. Настаних се в хостел, докато търся стая. Не се тревожи.“
„Как да не се тревожа? — мислеше Нина Петровна, приготвяйки се за работа. — Хостел… Господи, какво знае тя за тях?“
На работа всичко ѝ се изплъзваше. Дори Оля забеляза:
— Нина Петровна, може би ще вземете почивен ден? Изглеждате не на себе си.
