Извинете, какво правите тук?​

​Тимур забеляза млада чистачка, седяща в ъгъла със сълзи на очи.​

​— Извинете, мога ли да помогна? Станало ли е нещо? Някой обиди ли ви? — попита тихо той.​

​Момичето потрепна, бързо избърса сълзите си и проговори:​

​— Моля да ме извините за безпокойството. Всичко е наред.​

​— Няма за какво да се извинявате. Наистина ли сте добре? — загрижен, продължи Тимур.​

​— Да, извинете, трябва да се върна на работа, — отвърна тя бързо и мигом напусна мястото.​

​Останал сам, Тимур сви рамене и си помисли, че няма дим без огън. По пътя към кабинета той размишляваше как би могъл да помогне на момичето. И чак когато се озова в кабинета, отметна глава назад и се усмихна: разбира се, има Татяна Егоровна.​

​Татяна Егоровна работеше тук отдавна и поддържаше реда. Тимур намери телефонния ѝ номер в записника и ѝ се обади.​

​— Добър ден, Татяна Егоровна. Бихте ли могли да дойдете при мен след десет минути?​

​Малко по-късно Татяна Егоровна вече седеше в креслото в кабинета му и се наслаждаваше на чаша чай.​

​— Ами ако просто ви поканих на чай? — пошегува се Тимур. — Какво лошо има началникът да покани чистачката на чай.​

​Татяна се усмихна:​

​— Е, хайде сега, Тимур Александрович. Какво искахте да разберете?​

​— Имам един въпрос към вас. Кой друг, ако не вие, знае най-добре за нашите служителки? — започна той, подготвяйки се за разговора. — Как ви се струва новата чистачка?​

​— Нормално момиче. Трудолюбива. Животът май не ѝ е пестил трудности. Но се справя. Добро дете. Какво е станало, нещо ли не е наред? — попита Татяна Егоровна.​

​— Просто я видях да плаче. Попитах я, но тя избяга, — обясни Тимур.​

​Татяна Егоровна се намръщи:​

​— Че как да не плаче. Казвах ѝ да не се вслушва в онези напудрени кукли. Те, освен устни и мигли, нищо друго не притежават. Соня приема всичко много присърце.​

​— Значи са я обидили тук? — заинтересовано попита Тимур. — Как се случи това?​

​— О, това започна от деня, в който дойде тук. Нашите момичета са ухажени, елегантно облечени, с козметика — всичко както си трябва. А Соня — не, тя е просто естествено красива. И затова я нападат — от неприязън към бедността, от презрение към слабия. Нали и при мъжете е така? Ако надушите слабост, ще го накарате да страда, просто за забавление, — обясни Татяна Егоровна.​

​Тимур не харесваше интригите на работното място, но след като реши да изясни случая, продължи да пита:​

​— И с какво точно я закачат?​

​— С външния ѝ вид, облеклото. Присмиват ѝ се, наричат я кралицата на бедняшкия квартал, магарешка кожа. Няма скъпи обувки, дрехи… Ето това е, — отговори Татяна Егоровна.​Тимур се изненада:

— В нашия колектив има хора с висше образование, как е възможно това? Може би грешите?

— Не, не греша. Дори предупредих Светка да се успокои. Но не, прекалено им е весело това — откровено отговори Татяна Егоровна.

— А какво е положението й, наистина ли е толкова тежко? — попита Тимур.

— Да, майка й е болна и не й дават инвалидност. Не може да работи, но лекарствата са необходими. Соня се върти, както може, за да изхрани двама души. Умница е, но няма време за учение, — сподели Татяна Егоровна.

Тимур се замисли: как е възможно в съвременния свят хората все още да се държат по този начин? Той благодари на Татяна Егоровна за информацията и я изпрати до вратата, оставайки насаме с мислите си за несправедливостта, която понякога владее между хората.

След кратко размишление Тимур взе решение да се намеси и да опита да промени ситуацията. Той извади портфейла си, изтегли всички налични пари и тръгна по коридора, където забеляза Соня и Татяна Егоровна, които почистваха големия салон.

Имаше време, а работата за чистачките беше много, затова Тимур тихо се промъкна до тяхната стаичка. Веднага забеляза чантата на Соня. Отвори я и намери портмонето й, с намерението тайно да постави парите вътре, за да й помогне да си купи дрехи. Ако го направеше открито, можеше да я смути.

Той вече се готвеше да постави банкнотите, но се спря, когато видя нещо изключително познато — златно кръстче в портмонето. То нямаше как да принадлежи на непознат човек! Тимур изпадна в размисли.

Този кръст беше уникален: някога принадлежеше на баща му.

Събития от преди двадесет години внезапно изплуваха в паметта му. Майката на Тимур изведнъж се разболя, а състоянието й се влошаваше пред очите им. Десетгодишният Тимур гледаше с тревога, докато баща му, изтощен и разстроен, я водеше непрекъснато по лекари, но лечението не беше достатъчно.

Онази сутрин майка му приготвяше закуска. Изглеждаше по-добре и Тимур си помисли, че оздравяването не е далеч. Но преди да успеят да излязат от дома, майка му изведнъж пребледня и падна на пода. Баща му я вдигна на ръце и извика:

— Бързо в колата, отиваме в болницата!

Тимур седеше до нея в колата, стискаше ръката й и тихо плачеше. Бащата караше по извънградския път така, че всички около тях се разотиваха, за да им направят път. Бяха почти стигнали до града, когато неочаквано, при изпреварване, колата се сблъска с друга.

Бащата беше уверен, че ще успее, но шофьорът на насрещното превозно средство, изглежда, се изплаши и, губейки контрол, излезе от пътя. Бащата навря спирачки с вик:

— Мамка му! — Той не удари директно колата, но предизвика катастрофа — превозното средство се обърна.

Бащата обърна и се приближи до преобърнатата кола.

На крайпътната лента Тимур видя шестгодишно момиченце, което гледаше изплашено пукнатината на предното стъкло. Майка й, която седеше на шофьорското място, беше в кръв. Тимур видя, че момичето почти не беше пострадало, но жената беше силно ранена. Бащата извади непознатата жена и застина, гледайки я. По едната й буза течеше кръв, докато другата беше чиста.

Изведнъж тя се хвана за кръстчето на врата на бащата и, хриптейки, прошепна:

— Помогнете на дъщеря ми.

Бащата отстъпи назад:

— Не мога! — извика той — Жена ми умира в колата.

Той се втурна обратно в колата и те потеглиха с пълна скорост. Тимур молеше:

— Татко, те имат нужда от помощ. Някой друг ще спре, а ние трябва бързо да стигнем до болницата.Тимур забеляза, че върху скъсаната верижка на шията на баща му бе останал само един откъснат край. Ситуацията беше плашеща, и по целия път до болницата момчето си представяше какво се е случило с онези жена и момиченце.

Когато пристигнаха, вече беше късно: лекарят им каза, че сърцето на майка му не е издържало, тя си е отишла.

Животът се раздели на „преди“ и „след“. И сега Тимур отново се сблъскваше с ехото на онова минало, държейки в ръцете си кръст, който блестеше ярко, сякаш затваряше кръга на спомените.

През целия си живот Тимур и баща му така и не обсъдиха онзи фатален случай на пътя. Отначало Тимур се опитваше да намери информация за случилото се в новините, но скоро се отказа от тези безплодни усилия. Не успя да открие нищо.

Оттогава бяха минали двайсет години. Бащата на Тимур отдавна се беше оттеглил, много пътуваше и често посещаваше гроба на съпругата си. Така и не се ожени повторно, въпреки че имаше такава възможност.

Тимур беше станал успешен бизнесмен, известен в града, човек, който се стараеше да изтрие от паметта си всички неприятни спомени…

Неочаквано някой го извика:

— Извинете, какво правите тук?

Той рязко се обърна и видя Соня. Осъзнаваше колко нелепо изглеждаше, държейки чужд портфейл в ръцете си.

— Извинявай, Соня. Вероятно това звучи странно, но исках да ти дам премия и не знаех как да го направя по-просто. — Подаде ѝ парите, извини се и бързо излезе от складовото помещение.

***

Вкъщи Тимур размишляваше с часове, преди да се реши на разговор с баща си.

— Татко, трябва да поговорим — каза той, като седна до него.

Александър Кирилович повдигна вежди:

— Да не би да си решил да се жениш?

— Не, татко, не затова става дума. Помниш ли онзи ден, когато закарахме мама в болница и се случи катастрофата?

Баща му се намръщи:

— Мислех, че не си го спомняш.

— Не, татко, спомням си го твърде добре. Тогава не им помогнахме, а в колата умираше мама.

— Да, Тимур. Но нямахме избор.

— Дори не извикахме линейка за тях. Татко, момичето, което беше в онази кола, сега работи при мен. Трябва да ѝ помогнем.

Баща му закрачи из стаята, после се върна при сина си:

— Защо си сигурен, че е тя?

Тимур му разказа събитията от днешния ден.— Мислиш ли, че не съм си спомнял за онзи ден? Жената имаше сериозни травми. Тя беше обречена.

— Тя оживя, но остана инвалид. Дъщеря й носи всичко върху себе си, а е едва на деветнадесет. Татко, трябва да им помогнем някак.

Александър Сергеевич погледна сина си:

— Тимур, дали е инвалид или не — това е минало. Ние не сме виновни. Невнимателната шофьорка сама не успя да се справи. Дори не докоснахме тяхната кола.

— Разбирам, но, татко, сега има шанс да помогнем. Не искаш ли някой да не те мрази цял живот? — Тимур се изправи. — Винаги съм те уважавал, знаех, че си човек със силен дух. Сега съм по-разочарован, отколкото тогава, защото сега можеш да поправиш тази ситуация.

Той излезе, изпитвайки необичайна тъга. Бащата, когото винаги бе уважавал, сега му изглеждаше чужд.

***

Когато Соня влезе в кабинета, Тимур за първи път обърна внимание на нейната красота. Тя наистина беше очарователна, а колежките вероятно само й завиждаха.

— Седнете, Соня — предложи Тимур. — Предстои ни дълъг разговор.

Соня го гледаше тревожно:

— Да не съм направила нещо погрешно?

— Не, всичко е наред, седнете — успокои я той, поставяйки пред нея чаша кафе и сам сядайки в креслото. — Соня, защо не сте продължила учението си?

Тя сви рамене:

— Не мога засега. Майка ми е тежко болна.

— Какво се е случило с майка ви? — попита Тимур.

— Случихме катастрофа преди години. Нещо стана с гръбнака й — започна да обяснява Соня. — Преди я боляха краката след дълго ходене или стоене, но сега болката не спира изобщо. Лекарите не могат да намерят решение, а нямаме средства за добра клиника. Пестя пари. Освен работа при вас, работя и като пазач и чистя входове. Доходът е малък, но се старая.

Тимур се приближи до прозореца, напълно потънал в мислите си:

— Значи тази катастрофа е причината за всичките ви проблеми?

— Може да се каже и така — кимна тя.

Тимур се върна в креслото, но стана нещо неочаквано: телефонът му завибрира — баща му звънеше. Тимур се извини:

— Моля, само минута.

По гласа се усещаше, че баща му беше развълнуван:

— Тимур, срещнах се с нея. Проведохме добър разговор. Сега уреждам лечението й в нашата клиника. Най-добрите ни специалисти ще я прегледат. Тя се оказа много добра жена и изглежда, не таи злоба. После ще ти обясня всичко.

Тимур се спря с поглед върху Соня с широка усмивка:— Соня, искам да ви помогна истински. Ще уредя обучението ви и ще ви подкрепя финансово.

— Но аз няма да мога да уча, мамо… — започна тя да възразява.

— Майка ви вече е настанена в отлична клиника. Това го направи баща ми — каза той, като забеляза как очите ѝ се разширяват от изненада.

— Но защо? С каква цел? — удиви се момичето.

Тимур прокара ръце по лицето си:

— Не знам как ще реагирате, но трябва да го кажа. Бях в онази кола, която направи изпреварването. Баща ми шофираше, на задната седалка умираше майка ми. Много бързахме, тя беше в безсъзнание.

Соня го наблюдаваше, потънала в мисли:

— Значи затова не помогнахте?

— Да, тогава баща ми не беше на себе си. Това не е извинение, но моля ви, дайте ни шанс да помогнем сега. Ще направя всичко, за да променя живота ви — каза той с горчивина в гласа.

Той ѝ предложи различни форми на помощ. Соня, зашеметена, на прага се обърна:

— Разбирам, че това ви е тормозило през целия живот. Но може би на баща ви ще му олекне. Мама не беше опитна зад волана и заради това стана катастрофата. Беше взела книжка, но почти не беше карала. А в онзи ден някой ѝ се обади и ѝ каза, че баща ми се забавлява с друга жена. Тя се разстрои, качи се в колата, а аз просто бях с нея… Ако не вие, някой друг щеше да я изплаши — завърши тя и си тръгна.

Тимур почувства как огромен товар падна от плещите му: дишаше по-леко. Помогна на Соня, на майка ѝ, и съвестта му вече беше спокойна.

***

Шест месеца по-късно Тимур отново отиде при баща си.

— Татко, трябва да поговорим — заяви той.

— Какво е сега? — попита баща му уплашено.

— Този път наистина се каня да се оженя. Сега Соня ще приключи с изпитната сесия и подаваме заявления за брак.

На сватбата празнува целият офис, воден от Татяна Егоровна. Майката на Соня, след дълга рехабилитация, успя да ходи сама и дори малко да танцува на тържеството.

Бившите недоброжелателки от офиса не смееха да погледнат София Сергеевна и шефа, докато ги поздравяваха.

Дереккөз