Сълзи се стичаха по бузите на Наташа. Току-що ѝ бяха показали новородените момченца: те бяха съвсем мънички и набръчкани, с тънки, треперещи ръчички и разтворени пръстчета; техният тих писък предизвика у Наташа тези щастливи сълзи: макар силно недоносени, те се бяха родили живи!​

​– Е, какво, мила, от щастие ли плачеш? – попита възрастната санитарка, като я зави с малко одеяло. – Ех, мъка ти беше, но ще си починеш. Полежи малко и после ще те закараме в стаята.​​​

​Наташа затвори очи и сякаш потъна в забрава.​

​В следродилната стая, където я преместиха, тя не беше сама. Там вече лежеше друга жена, а до нея също нямаше бебе; по-късно Наташа разбра, че и нейното дете било в кувьоз.​​​

​​Вратата на стаята се отвори и влезе едра жена – лекарка с висока, колосана шапка и снежнобяла престилка. Тя се приближи до Наташа:​

​– Как се чувствате?​

​– Добре. А моите деца?​

​​– Вашите деца се родиха с много ниско тегло и са поставени в кувьози. Рано е да се правят прогнози – те са много слаби, особено единият от близнаците. Но правим всичко възможно да ги стабилизираме.​

​– А колко дълго ще трябва да стоим тук?​

​– Докато децата не достигнат тегло: не по-малко от 2,5 кг.​

​– Мога ли да ги видя?​​-Все още не.​

​​Лекарката се отдалечи от Наташа и се приближи към съседката ѝ по стая. След няколко зададени въпроса, лекарката с царска походка, високо вдигнала глава, излезе.​

​-Наташа, Наташа, – чу Наташа приглушения глас на мъжа си. Тя се приближи до прозореца и видя Коля. Той стоеше на утъпкания от множеството крака сняг и, когато я видя, заподскача и замаха с цветя:​

​-Наташка, благодаря за синовете ни! Обичам те!​

​Наташа се усмихна и махна с ръка:​

​-Луд такъв, какъв студ, а ти си разкопчан. Закопчай се веднага!​

​Съседката ѝ по стая беше вече не много млада жена. Когато се запознаха, тя се представи като Лида. През целите дни лежеше, обърната към стената, и говореше с нежелание. В началото Наташа се опитваше да ѝ задава въпроси, но Лида отговаряше едносрично, затова Наташа спря да ѝ говори, наблюдавайки безмълвно тази странна жена. Когато Лида ставаше от леглото, вървеше с походка на възрастен човек: влачеше краката си и почти не ги вдигаше. Изражението на лицето ѝ не беше дори тъжно, а някак… Наташа дълго не можеше да намери дума за него, но после я осени: Скърбящо! Мъжът ѝ ѝ носеше храна, но никой друг не идваше при нея. Лида беше родила преди Наташа, затова вече ѝ беше позволено да ходи, за да кърми сина си. Наташа я гледаше със завист как на всеки три часа влачещата се Лида излизаше от стаята. За своите деца Наташа научаваше само от лекарите. Мина седмица. По време на сутрешния обход лекарката Инна Сергеевна каза на Наташа:​

​-Можем да ви изпишем. Но ако ще се изцеждате и носите мляко — ще ви оставим.​

​А Наташа вече имаше проблеми: тя не кърмеше децата си, млякото ѝ беше дошло, но гърдите ѝ вече се бяха втвърдили. След думите на Инна Сергеевна тя по цели дни, плачейки от силна болка, започна да раздвижва гърдите си, само и само да не я изпратят вкъщи! Накрая, след седмица тя вече занесе в детското отделение първото бурканче с малко количество от своето мляко. Наташа беше оставена в родилния дом. Вече на всеки три часа тя предаваше скъпоценния буркан на сестрите, като постоянно ги питаше:​

​-Мога ли да видя децата си?​

​И винаги получаваше отказ. Но месец по-късно, след поредната ѝ молба, изведнъж ѝ казаха:​- Влез.

С треперещо сърце Наташа влезе в детското отделение. Нейните момчета лежаха в затворени кувьози, обвити с някакви тръбички: тръбички в устата, в пъпчето, някъде още. Дечицата лежаха със затворени очички, само коремчетата им се повдигаха и спускаха, доказвайки, че са живи. Щом видя това, Наташа не задържа сълзите си: жалост към нейните мънички и беззащитни синове я заля.

– Какво правиш тук – да ревеш ли? – чу строгия тон на медицинската сестра. – Ако продължаваш, няма да те пусна повече.

Децата ги хранеха през тръбичките, но веднъж един от лекарите предложи: „Нека опитаме да ги храним с биберон.” И така Наташа започна да влиза в отделението на всеки три часа. Даваха ѝ бебето в ръцете, а тя нежно поставяше малката биберон-бутилка в миниатюрната уста. Отначало момчетата го правеха трудно – явно нямаха сили. Но с времето започнаха да сучат. Веднъж, по време на едно от храненията, Наташа се озова в отделението заедно с Лида. Лида вече хранеше своя син и го гледаше с нежност. Лицето ѝ беше просветнало и изгладено, и Наташа се осмели да попита:

– Лида, извинявай за въпроса, но защо винаги изглеждаш толкова тъжна?

Лицето на Лида отново помръкна. За минута тя мълчаливо хранеше детето, но след това реши да проговори:

– Няма за какво да се радвам. Не знам какво ме очаква по-нататък.

Наташа затаи дъх, страхувайки се да зададе следващ въпрос, но Лида сама започна разказа си.

Тя имала чудесен съпруг, стабилно семейство. Година след сватбата им се родила дъщеря. Раждането било тежко, а лекарите просто „убили” Лида с диагнозата: „Повече деца няма да имате.” А те с мъжа ѝ мечтаели за голямо семейство. Поплакала си, разбира се, но след време се примирила: добре, че поне имат едно дете. Цялата си любов отдали на единствената си дъщеря. А дъщерята свикнала в къщата си да бъде, ако не кралица, то поне принцеса: израснала като егоистка, капризна и взискателна. Успешно завършила училище, занимавала се с музика. Но да направи нещо вкъщи – това дори не се обсъждало! „Не е работа за царска особа.” Завършила училище, влязла в университет, после се омъжила, и скоро след това се втурнала при родителите си с щастлива новина: „С Дима ще имаме бебе!” Разбира се, Лида и съпругът ѝ се зарадвали и поздравили дъщеря си.

Малко преди тази радостна новина Лида започнала да има проблеми с краката: силна болка, подуване, тежест. Работела като фризьорка – работа, която не оставяла време дори за кратко сядане. Когато се прибирала вкъщи, падала на дивана с болки. Съпругът ѝ забелязал, че здравето ѝ не е в ред, и настоял да отиде на лекар. Отишла на лекар, направили ѝ ехография и поставили диагноза: варикозна болест на долните крайници. Предписали лечение, дали ѝ множество съвети. Но положението ставало все по-зле. Работата била същата, цялото стоене на крака – неизбежно. В резултат вените на краката се подули и освен че изглеждали ужасно, започнало да става все по-трудно за ходене. Съпругът ѝ отново я изпратил на лекар.

– Ще трябва операция, трябва да се премахнат вените. Направете анализи и ще насрочим операция – казал лекарят и дал куп направления. Лида се върнала вкъщи, планирайки от сутринта да започне да обикаля лабораториите.

Но на сутринта тя не могла да стане от леглото: невъобразима слабост, гадене, което прераствало в повръщане.​-Но какво става с мен? – помисли си Лида със страх.​

​Едва се надигна, тръгна мудно към поликлиниката, за да даде кръвни проби. След няколко дни отново отиде на преглед при хирурга. Но вместо направление, той я изпрати при гинеколог. Там, след преглед, ѝ съобщиха:​

​​-Вие сте в 7-та седмица от бременността.​

​​Лида беше в шок. Нищо не виждайки около себе си, се прибра вкъщи, а вечерта сподели новината със съпруга си. Той страшно се зарадва: „Лидусе, това е прекрасно! Ще имаме бебе!“ – каза радостно и я вдигна на ръце, завъртяйки я из стаята.​

​-Пусни ме, луд такъв! На какво се радваш? Аз съм на 45, дъщеря ни е бременна. Какво бебе?​

​-Нищо, ще возите заедно количките – каза той весело.​

​Вечерта дъщеря им дойде на гости и родителите ѝ съобщиха новината. Реакцията ѝ беше ужасяваща:​

​Тя се ядоса, започна да крещи, че майка ѝ е длъжна да направи аборт. Ако не го направи – щяла да бъде предателка, защото дъщерята разчитала на нея да ѝ помага с бебето, а вместо това майка ѝ решила да ражда на стари години?! Викала, казала, че няма да я счита за майка, ако не се отърве от детето. В крайна сметка, крещяла дълго и злобно, и си тръгнала от къщата, изпълнена с гняв. След като дъщерята си отишла, Лида се разплакала. Тя не знаела какво да направи. Съпругът настоявал бебето да се роди; дъщерята заплашвала да скъса всякаква връзка, ако детето остане. Все пак доводите на съпруга надделели: детето щяло да бъде. След като дъщерята разбрала за това решение, прекъснала напълно връзката с родителите си. Времето минавало; детето в утробата на Лида растяло, а краката ѝ започнали да болят и придвижването ѝ ставало все по-трудно. Започнала да ходи като възрастна жена – с влачене на краката си. Дъщерята не се появявала и те дори не знаели какво дете ѝ се родило – момче или момиче? Лида често плачела: сякаш печелейки едно дете, губела другото. Постоянните тъжни мисли и болка оставили печален отпечатък върху лицето ѝ. Синът ѝ се родил слаб.​

​А съпругът ѝ постоянно идвал до болницата, привиквал Лида до прозорците, за да я окуражи и да ѝ изкаже любовта си. Тогава лицето на Лида за кратко светвало.​

​​-А Вера обади ли се? – питала през прозореца Лида. И съпругът ѝ, поклащайки глава, отговарял отрицателно. Лицето на Лида веднага потъмнявало.​

​​-Ето така, Наташа… Затова съм толкова тъжна. Много обичам Вера, и ми се иска да видя внука или внучката, но изглежда това няма да стане. Седем месеца минаха, а тя дори веднъж не се обади. А с краката ми става все по-зле и по-зле…​​От очите на Лида потекоха сълзи. Тя ги избърса и нежно погали малката светла главичка на своя син. Наташа мълчеше, а в главата ѝ се въртеше една мисъл: „Каква дъщеря е това? На майка си такъв ултиматум да постави: убий своето дете, за да гледаш моето? Ужас!”

Бебето на Лида наддаде тегло, и тя щеше да бъде изписана. След закуска донесоха пакети с предадени неща. Лида извади бележка от своя пакет, прочете я и с радост каза:

– Наташа, дъщеря ми ми е написала! Представяш ли си? – тя се разплака. – Извинява се и пише, че всичко е разбрала и че съм постъпила правилно. С внучката ще дойдат да ме посрещнат!

Лида притисна бележката към лицето си, продължавайки да плаче. А сърцето на Наташа се сви: „Колко ли е трябвало да преживее!”

Лида я изписаха, а Наташа остана сама в стаята. Но след ден я настаниха с още една млада жена. Нейното бебе също беше поставено в кувьоз.

Два месеца Наташа прекара в родилния дом, докато нейните момчета достигнаха тегло от 2,5 кг. Във фоайето на родилния дом я чакаше цялото ѝ семейство: съпругът, по-голямата дъщеря, бабата и дядото. Всички имаха усмивки на лицата си.

Дереккөз