Кой те молеше за това? – Дима се изправи и заплашително впери поглед в приятеля си.

– Какво ви казах! Всички видяхте моралния облик на Настя? Анастасия Николаевна, и колко ниско паднахте, че си направихте дете настрана. Съпругът ти не беше достатъчно добър за това? Или не става за нищо? Димас, не се притеснявай. И не я защитавай. Кажи на съпругата си всичко, което мислиш!

„Вероятност за бащинство – 0,001%“.

Този текст Рома изведе на екрана на домашния си компютър. Пред тесен кръг приятели.

О, той се наслаждаваше на момента на своя триумф.

Колегите, събрали се да отпразнуват повишението в службата, всички техни приятели, се бяха втренчили озадачено в Настя. През тълпата пробяга шепот.

– Какви още доказателства са нужни? – За Рома не беше достатъчно просто да види тяхната кавга и развод. Той искаше Настя да бъде публично осъдена. Да не остане никой от тях, който да заговори с нея след това.

– Какви още доказателства са нужни? – За Рома не беше достатъчно просто да види тяхната кавга и развод. Той искаше Настя да бъде публично осъдена. Да не остане никой от тях, който да заговори с нея след това.

– Махай се! – изрече Настя ясно и високо.

***

А всичко започна от супника.

От супника, който се обърна върху Настя.

Но това не се случи по време на триумфалната сцена на Рома, а много по-рано от този паметен обяд. Цели дванадесет години по-рано.

Дима обичаше да събира своите верни приятели, съответно и Рома, а той доведе със себе си момиче, което беше забелязал предишния ден на работа. Настя. Преди това тя се появяваше в сини дънки и с „гулка“ на главата, но този път се беше нагласила, гримирала се, и веднага привлече вниманието на Рома. А после го отряза. Рома реши, че в компанията на приятели разговорът ще върви по-леко, и тогава, чрез свой колега, който понякога се мотаеше с тях, убеди Настя да дойде с тях просто да си почине, разбира се, надявайки се на повече.

Но „повечето“ не се получи, а колегата, който гарантира на Настя, че тя попада в добра обстановка с надеждна компания, вече си беше тръгнал. Тогава момичето, не намирайки друг събеседник, реши да се прибира.

Рома, погълнат от вниманието си към Рита, пропусна всичко.

– Вече си тръгвате? – Дима също не беше особено разговорлив по онова време и се беше отделил от компанията.

– На този празник на живота съм излишна.Едно непредпазливо движение от сервитьора, малко невнимание от Настя – и цялата супа със сирене се озова върху нея.

Момичето погледна облеклото си:

— Не мисля, че пералнята ще се справи с това…

— Ще ви платя химическото чистене! — забърбори сервитьорът. — Моля ви, не ходете при управителя, и без това съм на косъм тук… Химическото чистене е за моя сметка!

— А как ще се прибера? Завита в стреч фолио? Или в скафандър? Такситата няма да ме качат в това състояние…

Настя огледа залата, но надеждите ѝ Рома да помогне не се оправдаха. Той, подпийнал, крещеше в микрофона песен от репертоара на Лепс. Безполезен. Настя, проклинайки този „празник“, не знаеше дали да тръгне пеша към вкъщи или да се разплаче.

— Аз ще те закарам — Дима се прояви рицарски.

— Ще се опитам да измисля нещо, с което да покрия седалките…

— Няма значение.

— Ще донеса няколко стари покривки, имаме купища от тях — избърбори сервитьорът, бързайки да ги изпрати, за да не се натъкне управителят на целия този хаос.

Супата вече бе засъхнала върху роклята на Настя, а покривките спасиха седалките от петна. Дима я изпрати до входа на блока ѝ, макар че се смути, когато няколко жени пред сградата ги нарекоха „двойка“.

— Добре си изкарахме — отбеляза той.

— Великолепно! Ще имам какво да разказвам на внуците – как отидох да търся нови приятели, а се прибрах в чужда кола, ухаеща на бургери и сос от сирене.

— Е, вече ми е ясно защо си мислех за соса…

— Ще повторим ли някой път? — Настя прояви инициатива.

— Да не си с Рома?​— С кого? Не знам какво е наговорил на всички, но аз го познавам по-близо от две дни не повече от „добър ден, колега“. Дори се съмнявах да го смятам за приятел, камо ли да мисля за някакъв роман… А след днешните му изпълнения… С Рита, с караокето. Толкова тостове вдигна днес, че вече не можеше да се задържи на краката си… Не ме изпрати. Извинявай, но аз не съм толкова глупава или отчаяна, че да се срещам с него. Просто исках да изляза някъде.

Морални препятствия, разбира се, тук нямаше. Настя не отиваше на среща, а в компания, но дори и да беше среща, Рома сам, без никакво притеснение, се беше прехвърлил при Рита.

Но според Рома, тук „нямаше нищо чак толкова“.

— Мислех, че си ми приятел, а ти… „внезапно се оказа“, — мърмореше Рома, когато Дима започна да излиза с Настя. — И дори не се криете…

— Какво да крием? Рома, винаги съм уважавал принципите на приятелството и никога не бих ти „отвел“ момичето, но тук няма от кого да се „отвежда“. Тя дойде с теб като колега, считай.

— Удобно ти е така да мислиш! От теб, разбира се, не го очаквах. За нея всичко ми е ясно, там и проби не можеш да поставиш…

— Ако продължаваш да говориш така за моето момиче, можеш веднага да се махаш от нас. И няма да бъда твой приятел тогава. Рома, ти се опита да я опознаеш по-близо. Ключовата дума е „опита се“. Доведе я като колега, произнесе няколко тоста за красотата ѝ, а после целият вечер я игнорира и се прехвърли на Рита. Кого, всъщност, съм ти взел? Вие и пет минути не сте излизали заедно!

— Аха, защитавай я.

— Дори не се опитвам, защото тя не е виновна в нищо.

Приятелството започнало да деградира. Те си разделили и компанията. Някои казали, че „си помислили, че Настя е дошла с Рома като колега“, докато други не разбирали самата същност на претенциите и считали, че Дима трябва е било да поиска благословия от приятеля си.

Приятелите се разделили като кораби в морето. Въпреки това, след време Рома сам се обадил на Дима, за да предложи да се сдобрят.

Обаче болезнените думи и натрупванията от живота като възрастни мъже не позволили приятелството им да бъде както преди. Продължили да се виждат и да прекарват време в компания, но без вече абсолютното доверие. Освен това, Рома от време на време завиждал от сърце на Дима — неговата длъжност била по-престижна, а жена му ставаше все по-красива. Една такава завист можела да се почувства отстрани, и може би затова Дима избягвал да води откровени разговори с него.

Рома, всъщност, дори не знаел защо Дима и Настя нямаха деца.

Но Дима се отпуснал след няколко чаши:

— Разбираш ли, приятелю… всичко е наред, всичко е чудесно… Работа, пари, апартамент… Но ми се иска и малки да тичат вкъщи, да те посрещат, да те прегръщат… Искаме много, но не става. Всичко опитахме. Бях толкова отчаян, че дори отидох при знахарка! Въпреки че освен в науката, в нищо друго не вярвам.

— Не става ли? — трепереше от скрито ликуване Рома. Най-накрая, в нещо беше надминал този самонадеян човек!— Не се получава, а? — трепереше от прикрито злорадство Рома. Поне в нещо бе надминал този самонадеян нахалник!

Рома изтри усмивката си:

— Но пък кариера! А аз тъпча на едно място като монтажник, нося у дома жълти стотинки, жена ми е на ръба да си тръгне и да вземе дъщеря ни със себе си, а аз дори не искам да настоявам да остави детето при мен. Защото това са само разходи. Купи креватче, купи мляко, след това я успокой, за да заспи…

— Ти луд ли си? Съдбата ти е подарила такова щастие като дъщеричка, а ти само глупости говориш… Аз пък такова щастие нямам. Казаха, че проблемът е в мен… — Дима допи чашата си и заспа. Умореният му вид го събори на сгъваемото кресло, а Настя легна в гостната. Всъщност — просто на преустроения и затоплен балкон.

Рома предизвика скандал с жена си, която търкаше сребърните прибори след приятелската среща, и така я ядоса с необоснованите си обвинения, че тя облече дъщеря им и тръгна към майка си.

Рома се промъкна към балкона.

Настя потрепери насън от течението.

— Тук-тук — прошепна Рома, карайки я да потрепне.

— Тук-тук — повтори той, карайки я отново да подскочи.

— Вече шест ли е? — попита тя и погледна часовника, но нищо не се виждаше.

— Без четвърт три. Имаме цял куп време.

— Цял куп време? За какво? Да редим плочките в банята? — Настя седна. Какъв нахалник, измъкна я от чудесен сън, в който водеше в детската градина русокос момченце.

— Мръдни се — нареди той.

— Няма пък — отвърна тя, но вече ставаше, за да му отстъпи балкончето, ако толкова настояваше.

— Лягай! Сега ще ти помогна. Като той не може да се справи…

— Да не си хванал „белята“? Изтрезней!

— Да не си хванал „белята“? Изтрезней!

— Нищо не съм забравил…Настя се озова на крака, стоейки върху диванните възглавници, които ѝ служеха за походно легло, по-бързо, отколкото той успя да реагира. Опитът му да я притисне не успя. Тя го отблъсна, като риташе ожесточено с крака. Да избяга от тясния балкон не беше лесно, но Рома скочи напред; тя рязко се наклони наляво и, понеже той беше пиян, загуби баланс и се просна като пеперуда на пода. Тогава тя го заключи на балкона.

Настя се опита да събуди Дима. Това беше естественият ѝ рефлекс, когато не можеше да мисли логично. Но, успокоявайки се, тя се замисли – какво ще направи Дима? Ще отвори балкона и… И ще загази. Това е сигурно. Той е спокоен по природа, но когато трябва да защити семейството си, е способен на всичко.

В шест часа сутринта Настя събуди съпруга си и отвори балкона. Рома, изтрезнял, сякаш дори не помнеше какво е направил.

***

— И още наглост проявява! Не е ли прекалено самоуверен?

— И още наглост проявява! Не е ли прекалено самоуверен?

Всичко помнеше. И няколко години търпеливо чакаше момента да ѝ отмъсти за двата си отказа. И при това – с голямо размахване! Когато Настя и Дима най-накрая се сдобиха с така желаното дете, Рома веднага заподозря нещо. Но дълго се въртеше около това. Детето вече беше поотраснало. Знаейки за проблема на Дима и не виждайки никаква прилика, Рома успя тайно да вземе няколко косъмчета по време на пътуване до батутите. Космите на Дима пък беше по-лесно – просто размени гребена му с идентичен.

И стана!

Рома изчака точния момент, когато ще може да го направи най-ефектно, и издаде Настя. Той беше герой в собствените си очи, готов да приема поздравления и аплодисменти.

— Кой те е молил за това? – приборите звъннаха и подскочиха, когато Дима се изправи и назидателно погледна към своя приятел… бивш приятел, вероятно.

— Димас, ти в момента си в състояние на афект… Опитах се да ти помогна. По-късно ще оцениш какъв „подарък“ ти направих.

— Димас, ти в момента си в състояние на афект… Опитах се да ти помогна. По-късно ще оцениш какъв „подарък“ ти направих.

— Да ме изложиш пред всички? Ама ти сбърка!

— Дима, не се ядосвай! – хвана го за ръката Настя. – Нека по-добре всички вярват на това, което той каза.

— Това не е нашият син. Защо поне Настя не беше проверена? Той е осиновен.

— Но тя сама го износи… – каза Аня, която винаги беше някъде наблизо.

— Това беше спектакъл за вас! За да не разбере никой, че е осиновен. Затова заминахме в Пятницк за раждането и затова казахме, че е роден малко по-рано. Осиновихме го, когато беше на месец. Смятайте го за странна прищявка, но искахме никой да не знае. Понякога е трудно това да се обясни и разбере… Благодаря ти, Рома.

Дереккөз