Как така, ти ме напускаш? За теб взех назаем двеста петдесет хиляди от бившия си съпруг!​

​– Антоне, послушай ме! – прозвуча в слушалката познатият глас на Марина, неговата бивша жена. – Моля те, прости ме! Това беше грешка, искрено съжалявам. Антоне, нека опитаме отново? Ще се променя, обещавам. Всичко ще бъде различно между нас, заклевам се. Къде си сега? Може ли да дойда?​

​​Антон вече от два месеца живееше свободен живот. Марина сама беше подала за развод, оставяйки го с болка и спомени. През това време съдбата му беше нанесла няколко удари, и Антон едва намираше сили да върви напред, събирайки себе си парче по парче.​

​Но тъкмо когато започна да свиква с новата реалност, на хоризонта отново се появи нейният образ…​

​Тази нощ Антон чакаше Марина, за да поговори сериозно. Причината беше значителна: приятелката на жена му се беше изпуснала, че Марина има друг мъж. Първо не искаше да вярва, но след дълги размисли реши да я попита директно. Искаше истината.​

​Обаче Марина закъсняваше. Антон вече й беше звънял три пъти, но слушалката оставаше без отговор. Колкото повече не отговаряше, толкова по-силно се затвърждаваше подозрението, че Жана не си е измислила нищо. И Марина наистина му изневерява.​

​Марина се прибра вкъщи късно през нощта, когато Антон в отчаянието си вече обмисляше да звъни в болниците или дори в моргите.​

​​– Къде беше? – рязко я попита той, напрежението звучеше в гласа му.​

​​– На работа – спокойно му отговори Марина, сваляйки палтото си. – Знаеш, че работният ми график не е нормален. Какво се е случило? Защо си толкова нервен?​

​​– Марина – започна той, въздъхвайки тежко. – Имам към теб един въпрос и искам да чуя истината. Кажи ми, откога ми изневеряваш?​

​Очите на Марина почнаха да се лутат, Антон разбра по лицето ѝ, че е улучил в десетката:​

​​– Какви глупости говориш? Откъде ти хрумна това? – попита Марина, опитвайки се да прикрие треперенето в гласа си.​

​​– Жана каза. Тя ми звъня днес и с подробности ми описа твоя любовник.​

​​– Каква мерзост! – прошепна Марина, после по-гръмко добави, оправдавайки се. – Антоне, на кого вярваш? Жана говори така от завист! Тя неотдавна се разведе, Олег я напусна точно заради изневяра! А сега не може да понесе чуждото щастие!​

​Марина успя да убеди съпруга си, че „заклетата” приятелка му е излъгала. Съпрузите мирно вечеряха, Антон отиде да спи, а Марина излезе на балкона, за да звънне на Жана.​

​​Разговорът между двете приятелки не беше нормален:​

​– Какви ги говориш? Завист? – нахвърли се върху приятелката си Марина. – Защо звъниш на мъжа ми? Кой те моли да се бъркаш в моето семейство?​

​​– Нека знае истината! – безцеремонно ѝ отговори Жана. – Че ти не си тази, за която се представяш! Това още нищо не е, дори не съм му показала снимките, които ми изпрати от онова „командироване“. Между другото, защо ли не съм? Сигурно трябва да ги покажа!​

​​– Жана, не се меси в моето семейство! – ядосано каза Марина. – Какво искаш да постигнеш?​

​​– Това е моето малко отмъщение за предателството ти. Ти прекрасно знаеше, че Артем ми харесва, знаеше и пак го отне! И то, между другото, докато си омъжена! Марина, за действията си се плаща. Не ми звъни повече, не искам да те познавам.​​Марина направи всичко възможно, за да запази своята малка тайна, блокира номера на Жана в телефона на Антон, добави я навсякъде в черния списък, но компроматът все пак попадна в ръцете на съпруга ѝ. Жана не се полени, причака Антон пред входа и му показа снимки, които предвидливо беше съхранила в телефона си.

Скандалът беше грандиозен, Антон, който обикновено беше тих и спокоен, крещеше на Марина, без да се свени в изразите си. Тя беше принудена да признае изневярата, тъй като доказателствата, представени от Жана, бяха безспорни:

– Влюбих се в него от пръв поглед! Дълго време си общувахме като приятели, а после разбрахме, че сме създадени един за друг. Това се случва, Антоне.

– А защо, по дяволите, не ми каза истината, когато преди няколко дни те попитах за любовник? Защо изобщо продължи да живееш с мен?

– Не знам – честно отговори Марина. – Може би от навик, по инерция. Справедливо ще бъде, ако подам молба за развод и освободя и теб, и себе си от тези ненужни брачни окови. Когато стана свободна, ще се омъжа за Артьом. Да, със сигурност! Извини, Антоне, стана неприятно.

Антон събра вещите си още същия ден и си тръгна, за щастие имаше къде да отиде. По време на брака четирите години с Марина не бяха натрупали кой знае какво, апартаментът беше нейно предбрачна собственост, а Антон беше купил мебели и някои уреди, но реши да не ги взема. Остави я с благородство на своята вече бивша съпруга, понеже не искаше да има нищо общо с измамницата.

Преди да се премести да живее при баща си, Антон напусна работа. Нова глава в живота – така е във всяко отношение!

Баща му, след като беше загубил втората си съпруга, живееше сам. Игор Сергеевич, здрав 75-годишен мъж, водеше активен начин на живот, винаги беше зает с нещо – дори на пенсия беше организирал малък дърводелски цех в гаража, където изработваше мебели. Като видя как синът му изпада в депресия, Игор Сергеевич отсече:

– Хайде, стегни се! Изневярата на любимата е неприятно нещо, но не е краят на света. Ставай, ще ходим на разходка. Няма само да лежиш. И знаеш ли какво? Време е да те науча да работиш с дърво, ще ми помагаш в цеха.

Антон се предаде – баща му определено знаеше как да убеждава. Игор Сергеевич го взимаше всеки ден в цеха, а не след дълго Антон започна да се увлича по работата. Оказа се, че от дърво може да се изработи не само мебели!

Игор Сергеевич се шегуваше със сина си:

– Виж как разводът ти се отрази – откри талант на дърводелец. Може би ще трябва да наемаме работници! Имаме толкова много поръчки, че едва ли ще се справим сами. Между другото, Антоне, Марина няма ли намерение да върне заема? Три години вече чакам.

Антон отиде в ЗАГС, за да приключи бързо с развода. Марина изглеждаше щастлива. Щом видя бившия си съпруг, тя се опита да разговаря с него, но бързо съжали за това. Мъжът не пропусна момента и ѝ припомни за дълга:

– Марина, ще върнеш ли парите на баща ми? Мина доста време.

– О, нямам пари. Ще върна, когато мога. Колко сте дребнави, направо отвратително! Скъперници!

Смъртта на Игор Сергеевич дойде неочаквано. В онзи ден баща и син обядваха заедно. Игор Сергеевич излезе в банята да си измие ръцете. Антон завърши да подрежда масата и извика баща си, но не получи отговор.

Откри го на пода, без признаци на живот.

Погребението мина сякаш в мъгла. Близки и роднини помогнаха в организацията, но Антон трудно си спомняше подробности – той беше като замаян, отказваше да повярва, че баща му вече го няма. Струваше му се, че ще се събуди и ще види баща си отново жив и здрав.

Макар че Марина знаеше за смъртта на свекъра си, тя така и не изрази съболезнования на Антон. Тя мразеше Игор Сергеевич и дори се зарадва на неговата смърт – най-накрая щеше да се успокои с парите!

Антон остана да живее в апартамента на баща си, а след половин година трябваше да влезе в правата си като наследник и да стане собственик на всичко, което Игор Сергеевич беше постигнал през живота си. В памет на баща си, Антон си наложи да продължи делото му. За четири месеца той се научи да работи на машините, а още повече – имаше недовършени поръчки, които клиентите очакваха.Антон, както като баща си, почти живееше в гаража, усъвършенствайки своя занаят. Благодарение на упорството си той постигаше умения, достойни на баща му. Мъжът работеше неуморно, а тежкият труд му помагаше да се измъкне от мрачните мисли – времето за работа хвърчеше неусетно.

Антон често ходеше на гробището при баща си. Веднъж, докато седеше до гроба, телефонът му позвъня. Той погледна екрана – непознат номер.

Отклонявайки обаждането, Антон се канеше да прибере телефона в джоба си, но той позвъня отново.

– Кой пък не търпи толкова? – помисли си Антон и вдигна слушалката.

– Здравейте, това ли е мебелистът? – чу се развълнуван женски глас.

– Да, мебелист съм – отвърна спокойно Антон. – Но днес не работя, почивен ден ми е.

– Моля ви, не затваряйте! Имам спешна поръчка. Много спешна!

Антон несъзнателно се заинтригува:

– Добре, слушам ви.

– Само не се смейте – помоли непознатата. – Ситуацията всъщност е комична. Трагикомична, бих казала. Разбирате ли, вратата на шкафа ми се разруши – падна от високо и се счупи на две части. Не знам от какъв материал е направен този комплект… А вкъщи имам енот. Казва се Тимка. Та… господи, толкова съм развълнувана… Докато ме нямаше у дома, този палавник влязъл в кухнята и унищожил всичките ми запаси! Освен че ровил по рафта без врата, даже дръжките на долния шкаф отскубнал и счупил още една горна врата! Как е успял, нямам представа.

– Не мога дори да отворя долните рафтове, а вътре са всичките ми прибори. Може ли да се направи нещо? Бих искала да поръчам нови вратички. Вашето ателие е близо до дома ми и помислих…

Антон неочаквано се засмя:

– Енот? За пръв път чувам някой да гледа това животно като домашен любимец. Кажете адреса си, ще дойда да видя какво може да се направи.

Така Антон се запозна с Алиса. Мъжът дойде, направи измервания и обеща да донесе нови вратички след няколко дни. Три дни по-късно работата беше свършена – Антон докара вратите, прикрепи ги и монтира нови дръжки. Пари от симпатичната клиентка не взе, но домашен зелник не отказа.

Много скоро между Антон и Алиса се формира топло приятелство, въпреки че мъжът все още се страхуваше да започне нова връзка – обжена се беше на млякото, духаше и на водата.

Междувременно Марина не губеше време – начерта всичко, за да накара Артьом да се ожени за нея. Артьом обаче използваше Марина откровено. Когато му потрябваха пари, той се обърна към любовницата си:

– Марина, попаднах в една неприятна ситуация… Много спешно ми трябват пари. Можеш ли да ми заемеш двеста и петдесет хиляди?

– Артьом, нямам такива пари! Какво се е случило?

– Марина, помогни ми. Трябва спешно да реша този въпрос. А след това ще можем да се оженим.

Марина се възрадва – ето го шанса да се омъжи за любимия. Нима напразно се разведе с Антон? Сватбата с Артьом щеше да бъде отмъщение на Жана, предателката.Марина се замисли и се обади на Антон. Той, макар и не веднага, вдигна телефона:

– Какво искаш?

– Антоне, миличък, помогни ми. Сериозно съм болна, трябва спешно да ми направят операция, трябват пари!

– И аз какво общо имам с това? Разведохме се, вече сме чужди хора.

– Антоне, моля те, помогни ми, мога да умра! След три месеца ще върна всичко, до последната стотинка!

Антон се смили над бившата си съпруга и ѝ зае парите. Марина сияеше – цялата сума беше на разположение, Артьом щеше да реши проблема си и щяха да се оженят! Любовникът взе парите, дори не благодари.

Оттогава във всяка тяхна среща Марина започваше разговор по важния ѝ въпрос:

– Любими, сега съм свободна, защо все още криеш нашата връзка?

– Марина – засмя се Артьом, – чувала ли си поговорката „щастието обича тишината“?

– Чувала съм, но все пак искам всички да знаят, че сме заедно.

Четири месеца Артьом изтърпя до Марина, а после реши да се раздели с нея. Любовницата го беше изнервила до краен предел. Когато Марина отново заговори за сватба, той я прекъсна рязко:

– Ще престанеш ли най-накрая?

– Какво лошо казах? – обиди се Марина. – Не искаш ли да се ожениш за мен? Самият ти казваше, че мечтаеш за това!

– Марина, успокой се – засмя се Артьом. – Просто казах това, което искаше да чуеш. Не ме интересуват съвместни ангажименти, поне не с теб. Отдавна исках да ти кажа, че си прекалено досадна. Изоставям те, между другото. Чао!

– А парите? – прошепна Марина. – Обеща ми, Артьом!

– Какви пари? – направи се Артьом на неразбиращ. – Марина, за какво говориш?

– Не се преструвай! Заех заради теб двеста и петдесет хиляди от бившия си мъж!

– Имаш ли писмена бележка, че съм ти взел тези пари? Не? Тогава ме остави на мира. Твоите дългове – твоя грижа, скъпа.

Три вечери Марина плака в възглавницата, а после реши да си върне Антон.

Нека не е толкова мъжествен като Артьом, но пък е надежден и верен. Като се казва – на безрибие…Артьом, тя със сигурност ще му натрие носа! Нека разбере, че и без него прекрасно ще се справи! Ако те пак се съберат, няма да й се наложи и дълга да връща. Но Марина не искаше да се извинява на съпруга си по телефона, затова една вечер отиде до апартамента на свекъра си — тя знаеше, че в момента Антон живее там.

Мъжът не беше никак доволен да я види:

– Какво искаш? – попита Антон студено.

– Може ли да вляза? Все пак не е удобно да говорим на стълбите.

Антон отстъпи настрани и Марина влезе в антрето.

– Е, казвай, защо си дошла?

– Антон – започна да ридае престорено Марина, – моля те, прости ми! След развода осъзнах колко много ми липсваш! Зарязах Артьом и те моля за втори шанс. Нека опитаме отначало!

Антон застина от изненада:

– Тоест какво – отначало? Предлагаш ми да забравя за изневярата и да се върна при теб?

– Да, точно така! Всички сме хора, всеки има право на грешка. Признавам своята и ти обещавам, че ще се променя кардинално. Моля те, върни се при мен! Антон, бях жестоко измамена. Артьом ме излъга и ми измъкна пари, представяш ли си? Вярвах му, а той!

Антон се усмихна криво и гласът му прозвуча студено:

– Не, Марина, няма да стане. Не ми е по вкуса да прибирам чужди остатъци. Не смятам да се връщам при теб. Напусни и повече не се появявай в живота ми. А парите, които дължиш, ще трябва да върнеш. И тези, които си взела от баща ми – също.

Лицето на Марина се изкриви от гняв:

– Остатъци, казваш? Аз ли съм остатъци? Ясно ли ти е изобщо кой стои пред теб? От съжаление дойдох тук! На кого си нужен, жалък човек такъв, освен на мен? Извиних се, исках да се помирим, а ти така? Трябва краката ми да целуваш за тази възможност! Но нито стотинка няма да видиш, разбра ли?

Едва успя да довърши думите си, когато Антон я избута през вратата и я затвори точно пред лицето й.

Той се облегна за миг на касата на вратата, пое дълбоко въздух и след това се върна към делата си. Извади куфарчето с инструментите и започна да се приготвя за пореден път да посети Алиса. Тя му се беше обадила наскоро – енотът й Тимка пак беше сътворил проблеми.

Антон обичаше да ходи при Алиса. В дома й се чувстваше спокойно, сякаш попадаше в друг свят. Нейната искреност и добрина неизменно го пленяваха. Освен това не можеше да не забележи, че тя всеки път, когато го чакаше, приготвяше нещо вкусно.

Докато събираше нещата си, Антон се усмихваше на мислите си. Време беше да поеме инициативата. Днес щеше да покани Алиса на среща. А защо не? Може би това беше неговият шанс за щастие. А дълга от хитрата и нахална Марина той рано или късно щеше да си вземе. С каквито и средства да е нужно.

Дереккөз