Те стояха до рафтовете с консерви, когато към тях изведнъж се приближи някакъв мъж. Той хвърли предпазлив поглед към майката на Катя, която съсредоточено разглеждаше бурканите със задушено месо. Макар Катя отдавна да беше пораснала, през ума ѝ никога не беше минавало, че майка ѝ може някога да е имала увлечения преди баща ѝ. Какви ли романтични истории би могла да има майка ѝ? Тя беше толкова сдържана и винаги сериозна!

Мъжът замръзна малко по-настрана, държейки тубичка с боровинково сладко. Катя реши, че това е обикновен купувач, който просто се е замислил. Наистина ли се опитваше да подслушва разговора им? С нетърпението, характерно за тийнейджърите, Катя завъртя очи, въздъхна шумно и недоволно щракна с език. Майка ѝ, свикнала на подобни изяви, остана невъзмутима, продължавайки да чете етикетите на консервите.

– Маааамо… Вземай нещо вече!

– Почакай! Къде бързаш? Пак ли ще се заровиш в телефона?

Катя забеляза, че мъжът реагира на гласа на майка ѝ: леко потръпна и се изправи, сякаш изведнъж го извикаха. Той остави сладкото и направи крачка към тях.

– Аня?

Майка ѝ се обърна към него бавно, сякаш беше в кулминацията на филм. Катя си помисли, че дори актьорите от култовите сцени на „Титаник“ не биха могли да пресъздадат такъв драматизъм. Веднага си представи сцената: майка ѝ – като Роуз на перилата на океанската палуба (в случая – рафтовете с консерви), а този мъж – нейният Джак. Той гледаше майка ѝ с такова удивление и изненада, че Катя веднага разбра – това беше нейният бивш. Отегчението на Катя изчезна мигновено, заменено от интерес. „Изглежда, вечерта ще бъде интересна!“ – мина ѝ през ума.

Майка ѝ премигна няколко пъти и стисна с двете си ръце буркана със задушено месо, сякаш го използваше като щит срещу неочакваната среща с миналото.

– Денис?

Мъжът плесна ръце по бедрата си и се приближи още по-близо, на разстояние една ръка. Той се усмихваше широко и задоволено, докато майката на Катя изглеждаше уплашена и объркана.

– Привет! Кой би повярвал! – възкликна Денис. – Колко време мина? Двайсет години? А аз те познах веднага. Не, в началото не повярвах на очите си, но щом чух гласа ти, осъзнах, че това си ти, без съмнение. Анна! – повтори той името ѝ с възхищение и отново я погледна така, сякаш беше артист в любовна сцена.

– Най-малко очаквах… – измънка майка ѝ, започвайки нервно да оправя прическата си, шалчето, яката на палтото… – Толкова съм изненадана, че дори забравих защо дойдох тук.

– За смърдящо задушено месо, за да унищожиш поредната паста, – изсумтя Катя, която майка ѝ беше забравила. Момичето кимна на непознатия и, наклонила глава, му се усмихна дръзко само с устни, разкривайки прави бели зъби.

– А, да… – възкликна майка ѝ щастлива, че може да насочи вниманието на Денис към Катя. – Това е дъщеря ми, Катенце. Представи си, вече е на шестнайсет! Катя, поздрави се – това е… мой съученик – Денис. Извинявай, забравих бащиното ти име…

Денис махна с ръка, показвайки, че това не е важно.

– Здравейте – изрече Катя и протегна ръка към него.

Мъжът се засмя и я стисна.

– Значи Катя? А ти си доста упорита, нали?

– Петдесет на петдесет. Тук е доста горещо! – отговори Катя и разкопча якето си, за да се охлади.

– Ох, и не говори, – намеси се Анна, само за да каже нещо. – Сегашната младеж е толкова различна от нас, всичко знаят, всичко могат, не като нашето време.

– Хм, може би така е по-добре, – отвърна Денис и отново впери горящите си очи в Анна. – Как си? Как е животът?

Майката на Катя отговори колебливо, внимателно подбирайки думите:

– Всичко е нормално, обикновено, бих казала. Живеем, отглеждаме деца. Но как може всичко да се разкаже само с едно изречение?

– Имаш още деца освен дъщеря ти?

– Да, имам и син, по-малък. А ти? Откога си тук?

– От около десет години. Ожених се за местно момиче, така се случи.

– А работата? Нали мечтаеше за кино…– Така е, донякъде – усмихна се Денис, – телевизионен канал, там съм оператор.

– Наистина ли!

– Аха…

– О, колко се радвам… А деца, Денис? Успяхте ли?

– Дъщеря ми е на седем години.

– Е, прекрасно…

Видно беше, че новината за децата утеши Анна, поне външно. Но Катя забеляза странното изражение в очите ѝ – те излъчваха… ревност. Така гледат жени на бившите си, които сами са изоставили. Не е приятно да видиш, че този, който толкова силно е страдал заради теб, е намерил утеха в друга. „Той трябваше да страда за мен вечно! – с раздразнение помисли Анна. – Да бъде неутешим до края на дните си! Нали именно аз, аз, АЗ съм неговият идеал! Как можа да се принизи до такава… Как можа да забрави мен, тази, която той ТАКА обичаше, и да се потопи в жалко подобие на нова влюбеност?“

– Как са родителите ти? – попита изведнъж Денис.

– Татко още работи, а майка я няма вече пет години – тромб.

– Съчувствам ти.

– М-да! А ти връщаш ли се понякога в нашите места?

– В Тосно? Разбира се. Там са майка ми и брат ми със семейството му. Лятото ги навестявам.

– А аз… оттогава нито веднъж…

– Знам. А къде живеете? В този район?

– Ах, не, ние просто… минавахме оттук, – каза тя уплашено, явно без желание за нова среща. – Закарах Катя на лекар. Но време е да тръгваме, трябва вечеря да приготвя, – зае се да се събира, разтърсвайки кошницата с продукти.

– Да, да, разбира се…

– Щях да направя спагети с консервирано месо, о, а не си избрах консервата. Ще взема тази, все едно, – избъбри тя, сякаш се оправдаваше, като хвърли в кошницата първата попаднала консерва с картинка на кравешки рога.

– Беше ми приятно да те видя, Анна. И неочаквано, – каза той на нея, вече отдалечаваща се и подканяща дъщеря си напред.

– И на мен, и на мен. Да… Бъди здрав, – отвърна през рамо Анна.

Те стигнаха до края на реда, и Катя я подразни със смях:

– О, как си се зачервила, мамо!

– Млъквай.

– Приятелчето ти, а? Хубав е. Според мен си е дъртак, но изглежда страхотно – стилен, и очите му – умни. Освен това приятно лице.

– Да, приятел… Какво толкова? Учехме в паралелни класове. А ти какво мислеше, че съм се родила направо твоя майка?

– Ще разкажеш ли за него?

Майката, внимателно озъртайки се, сръгна Катя към изхода.– Няма какво да разказвам, хайде, върви към касите, иначе може пак да се натъкнем на него. Чувствам се неловко. Как така се срещнахме. Градът е огромен, а ние – в супермаркета, – говореше Аня несвързано от вълнение.

– Но мляко не взехме, ти за кафето искаше.

– Върви де, до вкъщи ще купя, в онова малко, запуснато магазинче.

Аня разсеяно плати на касата и те излязоха на паркинга. Пет минути майката разхождаше дъщеря си между редиците. Катя видя как тя се беше задълбочила в мисли, унесена в миналото. Изведнъж се спря, осъзнала се, и погледна към небето, откъдето започваше да се сипе ситен дъжд.

– Ама какво е това! Къде е тоя смотан Волво?

– Ето го, точно пред носа ти! – посочи Катя към черната кола, паркирана на две места от тях.

– И защо ме разкарваш около него? Подиграваш ли се с мен?

– А аз откъде да знам къде отиваш? Ходиш цялата замечтана, мен изобщо си ме забравила. Ах, Денис, Денис, Константин! На цялата земя такъв само един!

– Не се дръж нахално с майка си, виж я каква си се направила на важна. Не забравяй кой ти миеше задника до пет годинки и ти бършеше носа още в първи клас.

– Ох, мамо! Успокой се вече с това, аз не съм те молила да ме раждаш.

Качиха се в колата и потеглиха. Катя, от скука и любопитство, реши да попита майка си. Беше ѝ интересно.

– Мамо… защо се разделихте с Денис? Разлюби ли го?

– Защо веднага аз? – възмути се Аня и разбра, че се беше издала. – Откъде реши, че въобще сме били заедно?! Казах ти…

– Ох, я стига. Та той те гледаше по-онзи начин… С очи те изяждаше.

– Глупости, – възрази майката, но на лицето ѝ се появи доволна усмивка.

– Не, честно. Бас държа, че още те обича.

Аня завъртя очи и въздъхна.

– Разкажи! – настояваше дъщерята. – Иначе ще питам татко…

– Ах ти, малка изнудвачка! Хайде, опитай. Само че няма да успееш – баща ти изобщо нищо не знае за Денис.

Катя мечтателно отметна глава назад и започна да гледа към запалените лампи покрай пътя. Светлината им се размиваше от скоростта… ивици, ярки ивици… от една лампа към друга.

– Първата любов, нали?

– Може и така да се каже. Наистина ли ти е интересно?

– Да.

– Добре… – предаде се майката и се размърда, за да се настани по-удобно в креслото. – Тогава слушай тъжната приказка за това, че не всички принцеси са верни, добри и предани.

Катя не очакваше такъв обрат. Тя погледна майка си с изненадано изражение, а тя на свой ред я подкани с утвърдителен жест.

– Бях на пет години, и той беше на пет. Това, между другото, го помни той; аз детската градина почти не си спомням. Влюбил се в мен от пръв поглед. Завели ме за ръка в групата, когато те играели хоро и пеели „Каравай“. Денис разказваше, че сигурно и той нямаше да си спомни нищо от този ден, ако не бях аз. И ето, влизам аз в залата и ме представят на всички… Денис не могъл да откъсне очи от мен, изпитал такова чувство, което никога преди това не бил познавал, и осъзнал какво е то много по-късно. Сложили ме в хорото и той хванал ръката ми – представяш ли си, толкова веднага. Денис бил направо поразен.Следва – училище. Попаднахме в паралелки. Просто играехме понякога в двора, бяхме приятели. Денис беше моят рицар, никой не смееше да ме обиди или да се държи пренебрежително към мен в негово присъствие. Носеше ми раницата и сменните обувки, чакаше ме след часовете по музика. И така беше чак до девети клас… Разбираш ли, никога не можех да кажа, че го обичам… Имаше топли чувства, да… Но все едно не ми остави избор: извоюва ме, убеди ме, спечели ме, не знам как е по-правилно да се каже. Но тогава, поради неопитността си, и аз си мислех, че това е любов.

Така се срещахме чак до завършването на училище. Да не си помислиш, освен целувки нищо повече нямаше – бях добро момиче и доста несигурна в себе си, въпреки че имах приятел. Считах се за грозна, прекалено слаба, невзрачна, с една дума.

Знаеш ли, най-хубавите спомени от младостта ми са свързани именно с Денис – осъзнавам това едва сега. Как се разхождахме под луната… раждаха се толкова прекрасни мисли в главата ми, светът ми изглеждаше сякаш помещен в дланта ми… в нашите длани… докосвахме някаква тайна на вселената, струваше ми се, че можем да постигнем всичко.

Как есента, когато вече жълтите листа бяха паднали на земята, но още не бяха изсъхнали, обикаляхме с велосипеди из целия Тосно и листата – жълти, весели – се разхвърчиваха под гумите, а ние летяхме, летяхме все по-бързо… После се спирахме на моста над реката… и отново това чувство за всемогъщество, щастие… Сякаш всичко важно вече го имаш, остава само да го запазиш.

Помня и нашия абитуриентски бал. Беше необикновен – стилизиран по шестдесетте-седемдесетте години. Аз бях в рокля на цветя, като селянка. Самичка си я уших. Денис – в карирана риза. И звучеше детска песничка от анимационен филм… беше толкова весело този ден…

„Минути бавно се отдалечават,
Срещите с тях вече са зад гърба ти.
И дори малко да ни е жал за миналото,
Най-доброто със сигурност е на път…“

Танцувахме на нея с Денис. Той каза: „Най-доброто е пред нас, чуваш ли?“ Аз му се усмихвах, но песента ми звучеше тъжно. Винаги съм смятала, че смисълът й е в последната надежда – когато човек осъзнава, че най-доброто вече е отминало, но трябва някак да продължи да живее и си внушава, че тепърва предстои нещо хубаво…

И той каза: „Следващия път, когато танцуваме с теб, ще си облечена в бяло. На нашата сватба.“

На шега му отвърнах: „А защо само аз? Искам и теб да те видя в бял смокинг.“

„Добре, моето носле. Всичко за теб.“

– Моето носле!? – повтори Катя с изумление.

– Да, понякога ме наричаше така – усмихна се носталгично Ана, но веднага се намръщи. – Беше вече на осемнайсет, взеха го в казармата, а аз… Аз се записах в университет в П******. Той знаеше за това, но не знаеше, че цялото ми семейство се мести с мен – баща ми получи работа там и жилище към нея. Не му казах на Денис – че си заминавам от Тосно завинаги. Чувствайки се вече като измамница, и аз му казвах, че го обичам, че ще го чакам, въпреки че сърцето ми вече бе решило, че това е краят…

– Но защо??? – не разбра Катя. – Та ти го обичаше!

– Разбираш ли, Катя, родителите ми ме притискаха. Денис беше от бедно семейство и изглеждаше, че нямаше никакви перспективи пред него. Мечтаеше да стане оператор, да участва в създаването на филми… За родителите ми това звучеше смешно. Те търпяха връзката ни, докато учех в училище, но постоянно ми напомняха, че Денис не ми е „пара“. Особено се стараеше майка ми.

Две минути Ана караше мълчаливо, а Катя не посмя да задава въпроси. Историята я бе впечатлила, тя се опитваше да я осмисли. Накрая майка й събра мислите си, за да продължи разказа.

– Денис замина за казармата, аз се преместих в П******. Пишехме си писма. С времето все по-рядко. Животът в големия град ме погълна. Постепенно образът на Денис започна да избледнява в паметта ми… Виждах толкова много лица, впечатленията се сменяха едно след друго. Във втори курс твоят баща започна да ми ухажва, предложи ми да се омъжим. Родителите ми бяха във възторг от него – собствено жилище, уважаван баща… Казах на Денис, че между нас всичко е свършено. Той толкова ме молеше да размисля, казваше, че ми дава време. Умоляваше ме да не късам всичко веднага. „Винаги ще те чакам. Колкото и да трябва. Няма да те безпокоя, но знай – ще чакам“, така ми каза. Оттогава не съм се свързвала с Денис нито веднъж.

И отново тишина в колата. Гледайки през прозореца, Катя избърса няколко сълзи от лицето си. Единствено попита:

– Някога съжалявала ли си за това?

– Да, имало е такива моменти.

Всички въпроси изглеждаха излишни за Катя. Опитала ли се е да го намери? Да поговори като хората? Да поиска прошка, най-накрая? Знаейки майка си, Катя сама можеше да отговори на тях – еднозначно не.

Минаха пет години, преди майка сама да спомене на Катя за Денис.

– Ще можеш ли да дойдеш днес след лекциите? Не мога да възстановя профила си в Однокласници. Ще ми помогнеш ли?

– Толкова спешно ли е?– Странен сън сънувах. Искам да проверя нещо.

Вече у дома Анна разказа на дъщеря си следното:

– Помниш ли, че ти разказвах за Денис?

Катя направи неразбираща физиономия.

– Първата ми любов. Срещнахме се с него в супермаркета, когато беше на около шестнадесет.

– А-а-а… Защо ти е сега? Да не искаш да оставиш татко заради него?

– Не говори глупости! Такъв сън сънувах вчера… Сякаш обикалям из града. Беше напълно обикновен сън, но изведнъж в него нахлу Денис, и сънят някак престана да бъде мой. Денис беше толкова весел, млад… взе ме за ръката и ме поведе към най-близката сграда. Изкачвахме се дълго по стълбите и се оказахме в блестяща, бяла зала, като балетно студио. И толкова се веселихме! Сякаш се върнах в младостта! Танцувахме. Той целият в бяло. Оглеждам се в огледалото – минаваме покрай него – а аз самата в бяла рокля, млада… сякаш на осемнадесет. Нашата бяла двойка се въртеше в снежнобелия салон под звуците на някакви отдавна забравени песни… Колко пламтящи очи имаше Денис! Аз също сякаш оживях, почувствах се безгрижна и лека… Удивителен сън. Когато се събудих, ми стана неспокойно. Искам просто да го намеря в социалните мрежи, да се уверя, че всичко е наред с него.

Катя се зае да възстанови профила на майка си. Скоро успя…

– Отдавна не е влизал, може би с години – отбеляза Катя.

– Погледни сред приятелите му.

– О, почакай… Тук пише, че е женен за някаква Елена Пулнова. Да влезем в профила ѝ?

– Натискай.

Катя разлисти страницата на Елена надолу и тихо изписка. От последния пост разбра всичко.

– Боже!

Анна със замъглено зрение приближи екранa и прочете последния запис на Елена: „Вчера, 26.09., загина в катастрофа моят любим…“ Постът беше публикуван преди три дни.

Поразени, и двете едновременно се облегнаха на облегалките на столовете. Катя искаше да каже нещо, но майка ѝ ѝ направи знак да мълчи. Стана, разходи се напред-назад, после отиде в кухнята, държейки се в областта на сърцето. Катя не знаеше как да я утеши, но тръгна след нея.

– Мамо…

– Той дойде при мен да се сбогува – каза Анна, въртейки портокал в ръката си пред прозореца. – Изпълни мечтата си поне в съня – че при следващия танц ще сме и двамата в бяло. Катя! – изведнъж извика тя и рязко се обърна към дъщеря си, хвана се за ръба на масата. – Ти си добро момиче, не си като мен, нали? Учи се от моите грешки! По-добре веднага да кажеш „не“, ако чувстваш, че не си готова да се бориш за щастието си, отколкото да даваш измамна надежда и после рязко, без обяснения, да оставиш някого, сякаш тъпчеш душата му.

– Нямах намерение да го правя, но в крайна сметка той си живееше добре! – не се съгласи Катя.

– А защо тогава ми се присъни? Защото все още ме обичаше!

Катя леко наклони глава, замислена, и изведнъж усети колко ѝ е трудно да гледа майка си в този момент – жена, която сякаш така и не разбира напълно същността на ситуацията.

– Мамо, спри да гледаш на това само през собствената си призма – каза тя нежно, но твърдо. – Ти беше важна глава в неговия живот, но някога се е наложило да я завърши и да я остави в миналото. Той затвори тази книга преди много години и не се връщаше към нея, не те търсеше, нито се опитваше да възстанови връзката ви. Успя да продължи напред. Но знаеш ли, има моменти, когато, припомняйки си скъпи на сърцето страници от живота, чувстваме радост, носталгия, нещо близко до щастието… Просто ти беше такава страница за него, скъп спомен, с който той се сбогува.

Анна остана в кухнята, а Катя се върна към компютъра. Искаше ѝ се да разгледа профила на Денис, да намери снимки с майка си и техните съученици. Попадна на снимка в един от албумите – младата, жизнена майка танцуваше с Денис. Колко красива беше, въпреки че винаги се е смятала за грозотия! Катя се усмихна. „Има моменти, – помисли си тя, гледайки снимката, – искри на кинолентата на паметта. След тях винаги нещо се променя – нещо значително, бурно, може би дори болезнено. Но именно тези моменти остават незабравими.“

Дереккөз