Анна Петровна уморено влачеше куфара си нагоре по стълбите. Пети етаж, проклет да бъде. Асансьорът, както винаги, не работеше. Пак.

„Нищо, — мислеше си тя, — сега ще се добера до апартамента и всичко ще е наред.“

Две седмици командировка я бяха изцедили докрай. Безкрайни съвещания, презентации, усмивки насила… Единственото, което й даваше утеха, бе мисълта, че се прибира у дома две седмици преди крайната дата. Тишина, покой, любимият диван и книга. Наслада!

Ключът се завъртя в ключалката трудно. Странно. Анна се намръщи. По принцип ключалката работеше безупречно.

— Дима? — извика тя, за всеки случай, докато отваряше вратата.

Мъжът й не би трябвало да се прибере от работа преди седем вечерта, но знае ли човек…

В отговор — тишина. Но някаква… странна, неестествена тишина. Анна застина на прага и се заслуша. И тогава чу приглушеното буботене на телевизор от хола.

Сърцето й прескочи. Крадци? Обирджии? Или…

— Ей! — извика тя, опитвайки се да звучи уверено. — Кой е там?!

Звукът на телевизора изведнъж замлъкна. Чу се шумолене на пантофи, и от хола изплува… възрастна жена с шарен халат.

— Ох, Анечка! — възкликна тя и разтресе ръце. — А ние те чакахме чак след две седмици!

Анна застина с отворена уста. В апартамента й. Някаква непозната жена. В ХАЛАТ!

— Вие… вие коя сте?! — изстреля тя накрая.

Жената размаха ръце:

— Как коя? Аз съм Тамара Ивановна! Лелята на твоя Дима!

Анна усети как земята се изплъзва изпод краката й. Леля? Каква леля, по дяволите?!

— Бабо, кой е там? — чу се млад глас от дълбините на апартамента.

И тогава Анна не издържа:

— А-ха, я бързо обяснете какво правите в МОЯ апартамент?!Тамара Ивановна разшири очи:

— Но Дима ни разреши да поживеем тук! Люсeнка, внучката ми, дойде да кандидатства в института. А аз съм тук, за да я наглеждам. Дима каза – живейте, колкото ви е нужно…

— КАКВО?! — усети Анна, докато кръвта ѝ зачука в слепоочията. — Вън! Вън оттук! Веднага!

— Аничка, миличка, какво ти става? — разтревожи се Тамара Ивановна. — Нали сме роднини! Дима…

— Не съм ви никаква Аничка! — отсече Анна. — И изобщо не ме интересува какво е казал Дима! Това е МОЯТ апартамент! Махайте се оттук!

От стаята надникна стъписано момиче на около седемнадесет години:

— Бабо, какво се случва?

— Люся, събирай си нещата, — изрече със запъващ се глас Тамара Ивановна. — Тръгваме си.

— Но къде? — обърка се Люся.

— Където искате! — изрева Анна. — Дори на гарата! Имате петнадесет минути!

Следващият час премина като в мъгла. Анна тичаше из апартамента, търсейки чужди вещи и ги хвърляше в коридора.

Тамара Ивановна нещо мърмореше, Люся подсмърчаше, но Анна не ги чуваше. В ушите ѝ бучеше, а пред очите ѝ играеха червени кръгове.

Когато вратата се затвори зад неканените гости, Анна изтощено се свлече на пода в антрето. Тресеше я.

Телефонът иззвъня, което я накара да потръпне. На екрана се появи името на мъжа ѝ.

— Ти! — изсъска тя, натискайки бутона за приемане на разговора. — Как можа?!

— Анюта? — прозвуча изненаданият глас на Дима. — Вече си си у дома? Мислех, че…

— Да, у дома съм! — прекъсна го Анна. — И знаеш ли какво открих в НАШИЯ апартамент? Леля ти и внучката ѝ! Какво, по дяволите, Дима?!

В слушалката настъпи мълчание.

— Леле… — най-накрая въздъхна Дима. — Напълно забравих да те предупредя. Разбираш ли…— Не, ти разбери! — Анна усещаше как нова вълна ярост нахлуваше в нея. — Нямаше право! Това е нашият дом, Дима! Как можа да пуснеш тук чужденци?!

— Ань, послушай ме…

— Не, ти ме послушай! Изхвърлих ги! И дори не се опитвай да ги защитаваш!

Настъпи тишина. После Дима тихо каза:

— Изгонила си ги? Господи, Ань… Знаеш ли изобщо, че домът им изгоря?

Анна застина.

— Какво?..

— Преди три седмици — гласът на Дима звучеше уморено. — Всичко изгоря до основи. Леля Тома остана без покрив над главата си. А Люся има приемни изпити съвсем скоро. Нямаше къде да отидат.

Анна мълчеше, чувствайки как буца засяда в гърлото й.

— Трябваше да ти кажа — продължи Дима. — Но ти беше в командировка и не исках да те безпокоя. Мислех, че ще успеят да си тръгнат преди да се върнеш…

— Защо не ми се обади? — тихо попита Анна.

— Щеше ли да позволиш? — в гласа на Дима се чу горчивина. — Знаеш, че мразиш някой да нарушава твоето лично пространство.

Анна затвори очи. Пред вътрешния й поглед изплуваха уплашеното лице на Люся, треперещите ръце на Тамара Ивановна…

— Господи, какво направих — прошепна тя.

— Ань, не е твоя вина — въздъхна Дима. — Аз трябваше да…

— Не — прекъсна го Анна. — Аз… аз трябва да оправя това. Къде са сега?

— Нямам представа — отвърна Дима. — Може би на гарата. Наистина няма къде да пренощуват.

Анна скочи на крака:

— Ще ги намеря. На всяка цена ще ги намеря.Гарата бръмчеше и кипеше като разтревожен кошер. Анна се лутеше от павилион на павилион, от пейка на пейка, оглеждайки познати лица.

— Тамара Ивановна! Люся! — викаше тя, заглушавайки шума на тълпата.

Но сред стотиците непознати лица нямаше и след от тези, които търсеше.

Анна, отчаяна, се отпусна на пейката. Какво беше направила? Как можа да бъде толкова… безчовечна?

— Няма да ги намериш — изведнъж се раздаде познат глас.

Анна вдигна глава. До нея стоеше Дима, уморен и някак си изгубен.

— Обиколих всички хотели — каза той. — Няма ги никъде.

Анна зарови лице в дланите си:

— Господи, Дим… Колко съм глупава.

Дима седна до нея и я прегърна през раменете:

— Не знаеше. Аз съм не по-малко виновен.

— Не, — Анна поклати глава. — Ти искаше да помогнеш. А аз… аз дори не им дадох шанс да се обяснят.

Те седяха мълчаливо, наблюдавайки тълпата, която сновеше напред-назад. Всеки беше потънал в собствените си мисли.

— Знаеш ли — каза накрая Анна — мисля, че разбрах нещо.

— М?

— Ние двамата… живеем като в пашкул. Само ние, нашето жилище, нашите проблеми. А там, навън, има цял свят. И в този свят има хора, на които можем да помогнем.

Дима я притисна по-силно към себе си:

— Права си. Прекалено се затворихме в себе си.

Анна решително се изправи:— Трябва да ги намерим. На каквато и да е цена.

Търсенето продължи два дни. Два дни телефонни разговори, обикаляне из града, разпитвания. Анна не спеше и почти не се хранеше. Тя беше обсебена от идеята да намери Тамара Ивановна и Люся.

И ето че най-сетне…

— Ало? — се чу умореният глас на Тамара Ивановна.

— Тамара Ивановна! — възкликна Анна. — Слава Богу! Къде сте?

— Анна? — в гласа на жената прозвуча изненада. — Ние… ние сме при едни познати. Но защо…

— Моля ви, изслушайте ме, — прекъсна я Анна. — Аз сгреших. Много сгреших. Не знаех за вашата ситуация, но това не е оправдание. Аз… бих искала да ви поискам прошка. И да ви поканя обратно. Моля ви, върнете се. Люся може да се подготвя за кандидатстването, а вие… вие можете да останете при нас, колкото е необходимо.

На отсрещната линия настъпи тишина. Анна затаи дъх.

— Анечка, — произнесе най-накрая Тамара Ивановна, и Анна чу сълзите в нейния глас, — благодаря ти. Ние… ще се върнем.

Същата вечер всички седяха в кухнята, пиеха чай и разговаряха. Говореха дълго за всичко — за пожара, за мечтите на Люся да стане архитект, за това колко е важно понякога да излезеш извън собствените си граници.

— Знаете ли, — каза Анна, гледайки към Тамара Ивановна и Люся, — аз съм благодарна на съдбата за този урок. Той беше суров, но… необходим.

Люся се усмихна плахо:

— А аз съм благодарна на вас. За втория шанс.

Дима прегърна Анна през раменете:

— Всички ние получихме втори шанс. Шанс да станем по-добри, по-милосърдни, по-човечни.

Анна кимна. Чувстваше как в нея се разлива топлина. Топлина, която досега не бе забелязвала зад своите страхове и предразсъдъци.

Домът ѝ стана по-голям. Сега в него имаше място не само за нея и за Дима, но и за онези, които имаха нужда от помощ и подкрепа.

И заради това Анна се чувстваше наистина щастлива.

Дереккөз