— Шикозничиш, Ленче?! Хляб можеше да вземеш по-евтин, а и има пиле на социална цена… Не е нужно и да се бъркаш с просрочено, в нашата ситуация това е напълно уместно! — Тъстът приключи със самолетното си проучване на касовата бележка, оправи си очилата и строго погледна към Лена.

— Кузма Петрович, имате ли изобщо съвест?! — избухна Лена, ядосано хлопвайки вратата на хладилника, в който току-що бе натъпкала прословутото пиле. — Не ви подхожда да ме обвинявате в разточителност! Аз, наивната, си мислех, че сме в една лодка — че оцеляваме заедно с последни сили! А вие, както излиза, не се лишавате от нищо!

Тъстът изненадано погледна снахата: откъде такива изводи?! Дали Лена бе разбрала за „скромната му покупка“?

***

Тъстът често вбесяваше Лена.

— Ленче, сварих вашата елда. Нямаш нищо против, нали? — попита Кузма Петрович, сякаш за протокола.

— Не, нямам, — сдържано отговори Лена, въпреки че понякога ѝ се искаше да изкрещи: „Защо?! Защо пак нашата?!“

Не че ѝ беше жал за елдата. Дразнеше я начинът на действие на тъста. Кузма Петрович пазаруваше със своята пенсия, но после слагаше всичко купено в огромния шкаф в неговата стая, при това тайно. Лена неведнъж ставаше свидетел на тези скришни „операции“ — похапвайки от това, което тя самата купуваше със скромната си заплата. И него изобщо не го притесняваше фактът, че Лена има малка дъщеричка, при това внучка на Кузма Петрович, на която той никога не бе подарил нищо.

***

Докато съпругът на Лена, Сергей (който също беше синът на Кузма Петрович), беше жив, съжителството с тъста беше сравнително поносимо: парите стигаха, скандали липсваха… Но след като откриха онкологично заболяване при Сергей, той си отиде за по-малко от година…

— Тате, грижи се за момичетата ми, ако стане нещо с мен… — помоли Сергей баща си малко преди края.

— Разбира се, ще се грижа! — обеща Кузма Петрович и избърса непоканена сълза.

Сергей почина, оставяйки безутешната Лена с двегодишната Соня на ръце. С него отиде и цялото семейно благополучие… Тъстът вероятно искрено бе обещал на сина си да се погрижи за съпругата и дъщеря му. Но грижата на Кузма Петрович се проявяваше по особен начин.

— Ах, Ленче, останахме само ние, а и с дете на шията! — обичаше да се оплаква тъстът, удобно седнал на кухненската маса, докато гледаше как Лена приготвя вечеря. — Ама пак макарони ли ще ядем днес?

Лена едва се сдържаше от такива коментари, но се опитваше да се запази спокойна.

— Да, пак, — отговаряше тя. — Защото нямаме пари, но за щастие макароните още не са свършили!

— Ами тогава ще оцеляваме, — печално заключаваше Кузма Петрович. — Макарони с олио си е съвсем прилична храна.

— Олио също няма, — поправяше го Лена, следейки реакцията му.

— Е, това вече е недопустимо! — възмущаваше се той. — Елена, ти просто си длъжна да си намериш добра работа, вместо сегашната ти глупост!„Глупост“ – така Кузма Петрович наричаше идеята на Лена да си търси онлайн работа като счетоводител.

— Добре! Но, както сам казахте, имам „дете“. Ще можете ли да вземате Соня от яслата или да стоите с нея, когато се разболее?! Тогава бих могла да си намеря друга работа!

— Е, какво пък, на мен, стария, с бебе ли да седя? По-скоро на мен ще ми трябва гледачка. Добре, ще преживеем някак си – веднага отстъпи Кузма Петрович.

— Да, щяхме да преживеем… ако и вие помагате малко с пари… – предложи един ден Лена.

— Защо да помагам, Ленко?! Аз съм пенсионер! – свекърът погледна Лена с недоумение.

***

Каква е пенсията на Кузма Петрович, Лена не знаеше. Но според неговите оплаквания – „по-малка от най-малката“. Само че той някак си все успяваше да прави запаси… А Лена не знаеше как да го убеди да ги сподели със своите близки.

„А какво, ако направя като Кузма Петрович? – измисли един ден Лена. – Да скрия нашите продукти и да видя как ще се оправя.“ Така и направи… На следващия ден Кузма Петрович я посрещна напълно паникьосан.

— Елена, не разбирам, ти реши да ни обречеш на гладна смърт?! Исках да ям, надникнах в шкафа – а той празен! В хладилника се мотаеха две кренвирша! Изядох ги! Без гарнитура! Какво става, те питам?!

— А какъв всъщност е проблемът? – изненадано попита Лена. – Е, свършиха се продуктите в кухненския шкаф… Намерете нещо от вашите запаси! Защо така страдате?!

— Какви запаси?! Там има две кутии крупа за най-черни дни! Надявах се, че още не е настъпил такъв ден! – Гласът на Кузма Петрович беше изпълнен със страдание.

— А онези огромни торби с продукти, които носите всеки път след пенсия, къде изчезнаха? – наивно попита Лена.

— Какви торби? Ти си полудяла… – несигурно възрази Кузма Петрович. Не беше очаквал, че Лена знае за размерите на неговите запаси. – Добре де… има малко повече от две кутии крупа. Ама това е застраховка! Ако останем напълно без пари! Казвам ти – за най-черния ден!

Лена отпусна ръце, но не искаше да се предаде.

— Кузма Петрович, разбирам, че това е неудобен въпрос. Но все пак, каква е вашата пенсия?!

Свекърът се сви, сякаш го заболя зъб.

— Мизерна!

— И моята заплата е мизерна! Но успявам да плащам сметки и някак си да изхранвам трима души! Омръзна ми! Бъдете така добър да покривате поне част от разходите! Иначе ще ми е по-евтино да наема стая! – Този път Лена реши да настоява на своето.

— Какво значи да наемеш стая?! Защо?! Обещах на сина си преди смъртта му, че ще се грижа за вас! – обърка се Кузма Петрович.— Та нали точно това ти казвам! Пък аз само за всички се грижа! — Лена гледаше свекъра си право в очите.

Кузма Петрович разбра, че този път го бяха притиснали до стената… Стиснал зъби, той се съгласи да отделя малка част от „мижавата“ си пенсия за комунални разходи. Дори премести част от своите продукти от стаята си в общия кухненски шкаф… И обеща за в бъдеще да допълва запасите.

Лена дори не предполагаше каква морална травма е нанесла на свекъра си.

— Представяш ли си, Ленка се надигна! Пари иска, тази харчлива женица! — оплакваше се Кузма Петрович на приятеля си Василий Иванович.

— И правилно прави! — отвърна той. — Прости ми, Кузма, въпреки че сме приятели, но се пооцапа… Седна на врата на бедното момиче и си караш!

— Къде съм сядал?! Просто опитвам да спестя малко. За доброто на всички! — обиди се Кузма Петрович. — Нали знаеш за моите планове!

— Планираш ти, може и хубави неща, ама методите ти не са човешки! — поклати глава Василий Иванович.

— Съвсем добре си ги правя! Добре де, явно ще трябва сега да следя тази харчлива жена да видя къде отиват парите! Не може да пазарува това момиче! — намръщи се Кузма Петрович.

***

Оттогава свекърът старателно проверяваше всички касови бележки, които Лена носеше от магазина, и обикновено беше недоволен.

— Къде си накупила тези скъпарски бонбони? Пари няма къде да сложиш ли?! — попита свекърът, гледайки Лена над очилата си с въпросителен поглед.

— Ама какви скъпарски? Обикновени бонбони, даже на промоция! Соня понякога иска бонбонче! Мога ли поне детето да зарадвам? — оправдаваше се Лена.

— Вредно е! — отсече свекърът.

Лена добре разбираше, че Кузма Петрович съвсем не се тревожи за здравето на внучката… Но беше безсмислено да се спори с него. Затова тя предпочиташе да мълчи: дава пари, и добре. А после нека си мрънка колкото иска.

Но веднъж Кузма Петрович надмина себе си. Соня имаше рожден ден. По този повод Лена купи на дъщеря си куклата, за която Соня мечтаеше като за нещо невъзможно. Куклата беше голяма, красива и доста скъпа. Когато свекърът видя касовата бележка, известно време само отваряше и затваряше уста, гледайки числото, което показваше цената. Когато накрая успя да си възвърне дар словото, изкрещя:

— Какво е това?! Цена или разстоянието от Земята до Марс?! Напълно ли си изгубила ума си?!

Лена дори подскочи от изненадата, а после се ядоса.

— Това е подарък за дете за рождения му ден! Веднъж в годината! И не е чак толкова висока цена, че да пищиш така! Та вие никога не сте купили на Соня дори най-обикновена играчка! И ти се наричаш дядо! — изкрещя Лена в отговор.

Кузма Петрович замълча изненадан, а после, сякаш леко смутен, промърмори.— Добре… За рождения ден наистина може…

— Разрешавате ли?! Благодаря ви! — Лена не можеше да се успокои.

Тя смяташе, че това е най-сериозният скандал в живота им. Но грешеше.

***

Кузма Петрович изобщо не беше толкова беден пенсионер, за какъвто се преструваше. Имаше спестявания и една мечта. И един ден му се удаде шанс да я осъществи. Телефонът иззвъня и веселият глас на Василий Иванович попита:

— Кузя, как си там, още ли снаха ти не те е съвсем „разграбила“?

— Засега все още имаме нещо. А при теб новини има ли? — заинтересува се Кузма Петрович.

— Има! Грабвай парите, ще купуваме вила! Съседът срещу моя парцел се реши да продава! Казва, че му е писнало да се занимава… Парцелът е страхотен, а къщата — перфектна! — ентусиазирано съобщи Василий Иванович.

— Най-накрая! — Кузма Петрович сияеше от щастие.

Скоро той, както бе мечтал, стана „земевладелец“. На Лена обаче не каза нищо за покупката си: не искаше там досадната снаха с детето. Лъжеше, че ходи на гости при Василий Иванович на вилата му. Но пък започна да налага строг контрол над разходите. Новото му придобиване изискваше инвестиции.

— Не ти ли се струва, Лено, че прекаляваш с това, колко пари взимаш от мен? — попита Кузма Петрович снахата си.

— Не, не ми се струва! Напротив! — отсече Лена, заподозрявайки нещо нередно. — Цените растат, а вноските ви в общия бюджет стоят същите!

Кузма Петрович се смути и бързо прекрати разговора. Но веднъж се случи нещо непоправимо…

Лена се върна от магазина мрачна като буреносен облак и започна мълчаливо да разтоварва пазарските чанти. Кузма Петрович, както обикновено, разглеждаше касовата бележка.

— Пак си угаждаш, а, Лено?! Колко пъти съм ти казвал: пилето трябва да е с намалена цена, хлебчето също може да намериш по-евтино! И, между другото, замисли се за продуктите с изтекъл срок! Евтини са, а още стават за ядене! — свекърът погледна недоволно снахата.

— Вие изобщо имате ли съвест?! — Лена тръшна вратата на хладилника, в който току-що бе сложила злочестото пиле. — Как можете да ме упреквате за каквото и да било?! На себе си, както разбрах, не отказвате нищо!

Кузма Петрович изумено се втренчи в Лена: откъде ѝ беше известно това?

— Знам аз за вашата „виличка на село“! Василий Иванович днес ме попита защо не ходим там с Соня! — съобщи Лена.

„А, какъв глупак съм! — помисли си Кузма Петрович. — Трябваше да предупредя Василий да си държи устата затворена! Да кажем, че е изненада или нещо такова…“Лена очаквателно гледаше към свекъра си.

– Ами, разбираш ли… Там още нищо не е готово за живот с дете… – промърмори Кузма Петрович, предателски изчервявайки се.

– Така ли? А твоят приятел каза, че там е чудесна къщичка: „идвай и живей“! – Лена повдигна вежда.

– Да… – Кузма Петрович не можеше да измисли нищо и се ядоса. – А защо изобщо трябва да ви влача там?! Аз тази вила я купих за себе си! Отдавна мечтаех да имам място, където да си почивам на пенсия!

– Само че я купихте отчасти с наши пари! Аз като наивна кокошка теглех целия дом. Не можех да си позволя допълнителна играчка за детето! От вас получавах стотинки… Е, разбира се: нали имате „мижава пенсия“! Уморих се! – Лена излезе от кухнята. Хлопна вратата, завършвайки разговора.

На следващия ден Лена събра багажа си, и заедно със Соня се преместиха в селото, където живееше майката на Лена.

– Глупава жена си, Елена! – ѝ каза Кузма Петрович при раздялата. – Разваляш собствения си живот, а поне за Соня помисли! Какво я чака в това село?!

– Само заради дъщеря си търпях вашата патологична алчност! Но и на всяко търпение му идва край! Да не говорим, че сега не за внучката си мислите! А за това, че ще трябва сам да плащате за апартамента и да си купувате храна! – отговори Лена. – Няма да ви пожелая нищо на раздяла… Живейте!

Но да живее дълго Кузма Петрович не успя. Три месеца след заминаването на роднините той празнуваше рождения си ден. Василий Иванович – единственият му приятел, отказа да дойде:

– Не искам да празнувам с теб. Лош човек си, Кузя! Буквално изгони роднините си от апартамента! Не спази обещанието, което даде на сина си! Не можех да си представя, че с времето ще се превърнеш в такъв…

„Е, няма значение! – гневно си мислеше Кузма Петрович. – Ще празнувам сам както рождения си ден, така и избавлението от паразитите!“

Икономичността му отново си каза думата: купи изтекли гъбки и бутилка евтина ракия със съмнително качество от близкия мазен магазин. Вечерта, настанен пред огледалото и чукнал се с отражението си, Кузма Петрович вдигна тост: „Пожелавам си всичко-каквото-може!“ Какво точно имаше предвид, никой не знае. Но вселената го разбра по своему… Скоро на Кузма Петрович му стана лошо: петна се появиха пред очите му, главата му се замая. Страхувайки се, позвъни на спешна помощ…

Но лекарите не успяха да го спасят.

В последния му път Кузма Петрович бе изпратен единствено от Василий Иванович.

– Ах, Кузя… Недълго се наслаждава на мечтата си. Каква свинщина ти поднесе алчността ти… – въздъхна той, стоейки пред малкия земен хълм.

Дереккөз