— Ало? – вдигна слушалката Лена.

— Трябва да дойдете за разпознаване, — чу мъжки глас от другата страна.

— Какво за разпознаване? — не разбра жената.

— Има съмнение, че открихме тялото на съпруга ви, — каза мъжът.

— Какви са тези шеги, моят съпруг е в командировка, — нервно отвърна Лена.

— Може ли да дойдете? — раздразнено попита гласът.

— Разбира се, — отвърна тя, затваряйки телефона.

Лена не разбираше какво става. Олег беше заминал преди няколко дни в командировка. Вчера вечерта й се обади, говореха си. А днес я викат за разпознаване. Тя се облече бързо и излезе от апартамента. Навън духаше силен студен вятър, но жената не го усещаше. Мислеше си какво може да се е случило.

Когато пристигна пред сградата, влезе вътре. Тя беше посрещната от мъж, чийто глас позна от телефона.

— Здравейте, аз съм Михаил, — представи се младият мъж, — последвайте ме.

Той я поведе по някакви коридори и накрая влязоха в студена стая. Там имаше колички с покрити тела. Михаил я заведе до една от количките и махна покривалото. На масата лежеше обгорял мъж.

— Разпознавате ли го? — попита той.

— Не, — Лена се разтрепери, а сълзите й започнаха да текат.

— Катастрофата стана близо до града. Колата изгоря напълно отвътре, а човекът също. Намерихме кожена чанта с документи на името на съпруга ви, — обясни той, показвайки й вещите.

— Да, това е чантата на Олег, — потвърди Лена, като я взе в ръцете си.

— Значи потвърждавате, че това е той? — попита отново мъжът.

— Не знам, — изхлипа тя. Ръстът съвпадаше, документите бяха негови.

Тя изтича навън, върна се вкъщи, за да обмисли всичко на спокойствие. Мислите в главата й се преплитаха хаотично. Влезе в кухнята, отвори бутилка вино и се загледа в една точка. Как можа да се случи това? Само вчера Олег й се беше обадил, казвайки, че има много работа.

Не знаеща какво да направи, тя набра номера на близката си приятелка Ирина.

— Привет, можеш ли да дойдеш? — попита Лена.

— Разбира се, какво се е случило? — зачуди се Ирина.

— Ела, ще ти кажа всичко, — прошепна Лена със сълзи в гласа си.

Ирина бързо остави децата си с майка си, облече се и тръгна. Когато пристигна, влезе в кухнята и видя смачканата Лена с бутилка вино пред себе си.

— Какво стана, Лена? Защо ме извика толкова спешно? — попита Ирина, клякайки до нея.

— Олег е загинал, — отговори Лена със зачервени от плач очи.

— Какво говориш?! — потресено реагира Ирина.

— Днес ми се обадиха от полицията… Бях на разпознаване, — прошепна Лена.

— Какво е станало? — попита Ирина.

— Казаха, че е катастрофирал… Колата е изгоряла, — Лена избухна в плач.

— Как е възможно това? Успокой се и ми разкажи всичко, — опита се Ирина да я укроти.

— Не знам, видях само обгорялото тяло, това беше всичко… — каза скърбящата жена.

— Но ти го разпозна ли? — повдигна вежди приятелката й.

— Да… — извика Лена.

— А по какво разбра, че е той? — опита се Ирина да мисли трезво.

— По документите. Те бяха до него, — тихо отвърна Лена.

— Разбирам… — въздъхна Ирина. — Добре, първо трябва да организираме достойно погребение.

— Благодаря, знам, че винаги можеш да помогнеш, — Лена я прегърна.

Двете седяха още в кухнята, пиха по чаша вино, говориха и след това си легнаха. Ирина реши да остане у Лена същата вечер, защото не можеше да остави приятелката си сама в това състояние.

Спомените за брака на Лена и Олег изплуваха в мислите й като филм…Още по време на стажа си Олег забеляза, че работниците си сменят местата на всеки няколко часа, защото един човек трудно можеше да издържи на такава натовареност.

— А защо нямате никаква стая за отдих? – попита тогава той момчетата.

— Не знаем, — само вдигаха рамене те.

— Нито да пийнеш вода, нито чай, — учудваше се Олег тогава. Дори в тяхната столова имаше ъгълче, където можеше спокойно да седнеш, да изпиеш чай и да обсъдиш текущите дела.

Сега, когато стана директор, нещата се промениха. Той предостави на работниците цяла зала. Там имаше дивани, на които можеше да се полегне, автомат за кафе, а дори и видеоигра. Това също беше част от отдиха.

— Много ги разглезваш, — клатеше глава баща му. Но когато в края на месеца видя как е нараснала продуктивността и производството, похвали сина си.

— Ето че грешах, мислех си, че работниците трябва да се държат строго, за да свършат всичко, — взе той назад думите си.

— Аз се старая не само да правя повече пари, но и да се грижа добре за подчинените си, — каза Олег.

— Браво, сине, — потупа го по рамото баща му, — знаех, че ще постигнеш нещо голямо.

Олег обичаше Лена. Всеки ден се прибираше вкъщи с цветя, искаше да зарадва любимата си. Тя също обожаваше съпруга си. Той носеше цветя, а тя го чакаше с вечеря. В домът им всичко беше идеално чисто. Макар че Лена също работеше, успяваше да подреди и почисти.

Лена винаги се грижеше за себе си, никога не срещаше мъжа си неугледна, без грим или с домашен халат. Винаги беше с някоя рокля, с лек грим. Олег забелязваше, че тя сваля дневния си грим от работа и слага нов. Това много го радваше.

Те пътуваха на почивка. В хотела можеха цял ден да се глезят един с друг. После се връщаха в града ден или два преди края на отпуска и не излизаха от вкъщи.

Идилия, семейство, което сякаш имаше всичко, но все пак липсваше едно – дете.

— Леночка, толкова много искам бебче, — шепнеше Олег нощем.

— А аз как, не можеш да си представиш, — прегръщаше го тя.

— Има ли някакъв проблем? – гледаше я той.

— Не знам, — с невинен поглед отвръщаше тя.

— Да отидем на лекар? – молеше я Олег.

— Добре, но по-късно, сега имам много работа, — всеки път отговаряше съпругата.

Олег изкарваше много добре и те вече си бяха купили голяма къща извън града.

— Лена, напусни работа, — предложи й веднъж той.

— Защо? Аз така или иначе успявам с всичко, — учуди се тя.

— Просто защо да работиш, като имаш стабилен тил, като мен, — прегърна я мъжът.

— Добре, ще помисля, — каза Елена. И отново всичко между тях беше такава сладост, че някои хора биха се подразнили от прекалената им идилия.

Лена продължаваше да работи, а Олег също. Само че докато той печелеше милиони и се стремеше да увеличи доходите си, Лена получаваше нищожна сума в сравнение с неговата заплата.

— Защо се държиш там? – недоумяваше Олег.

— Просто имам нужда с нещо да се занимавам, — обясняваше жена му.

— Имаме достатъчно земя, опитай се да я облагородиш, — посочи Олег през прозореца.

И в един прекрасен ден той постигна своето. Лена напусна работа. В семейството като че ли всичко стана още по-хубаво. Тя домакинстваше сама, във двора направи лехи с красиви цветя. Олег нае работници, които изкопаха езерце в средата на имота.

— Да поканим приятели на пикник, от векове не сме канили никого, — предложи тя.

— Както кажеш, скъпа, — погледна я Олег и я целуна по носа.

На следващия ден те поканиха роднини и приятели. Дворът, барбекюто, музиката и танците оставиха всички гости очаровани от красотата на градината.

— Всичко това е дело на Лена, — гордо обяви Олег.

И така, тя му угаждаше във всичко, а той на нея. Навсякъде в дома се чуваше: „Леночка“, „Олежек“. Те се обичаха, но както се разбра по-късно, с различна любов.

Един ден Олег се прибра по-рано от работа. Лена го посрещна на прага.

— Прибра се рано днес, — каза тя.

— Да, исках да те заведа на лекар, — целуна я той.

— На какъв? Аз се чувствам здрава, — смаяно отвърна тя.

— Лена, не ме прави на глупак, ти прекрасно знаеш за какво говоря, — погледна я той сериозно.

— Добре, да тръгваме, — каза тя и взе чантата си.

Докато пътуваха към клиниката, мълчаха. Когато стигнаха, Лена сграбчи ръката на мъжа си.

— А ако аз съм причината, ще ме оставиш ли? – попита тя.

— Какви ги говориш? – погледна я Олег.

— Просто питам, — усмихна се тя.

— Никога няма да те оставя, — целуна я Олег.

В клиниката, след като минаха през лекарски кабинет, взеха направления за изследвания. Лена и Олег се разделиха, за да ги направят. Споглеждаха се кратко, когато се засичаха.

— Ленке, нямаш представа колко те обичам, — каза Олег.

— Олеле, толкова свикнах с теб за всички тези години, — прегърна го тя.

— Скоро е нашата десета годишнина от сватбата, — намигна той.

— Е, не чак толкова скоро… след девет месеца, — каза тя, напрягайки се.

— Какво ти стана? – попита Олег.

— Нищо, просто така, — сви се на седалката Лена. Резултатите щяха да са готови след три дни. Връщайки се у дома, спокойно прекараха вечерта заедно.

Докато Олег беше на работа, докторът му се обади.

— Готови са резултатите. Мога да ви ги съобщя, — каза лекарят.

— Ще мина за жена си сега и ще дойдем, — бързо отвърна Олег.

— Може би е най-добре да дойдете сам, — настоя докторът.

Олег прие и тръгна веднага. По пътя мислеше, че нещо не е наред с него.

— Здравейте! – влезе бързо в кабинета.

— Седнете, — посочи лекарят стола с поглед.

— Какво показват резултатите? — попита Олег.

— Вашите изследвания са перфектни, — погледна го докторът.

— Но защо тогава ме повикахте сам? Помислих, че с мен има проблем, — изненада се той.

— И резултатите на съпругата ви са добри, — каза докторът.— В какво тогава е проблемът, не разбирам? — Олег вече не беше на себе си, нервите му го предаваха.

— Тя приема противозачатъчни таблетки, — отсече лекарят.

— Каквоо?! — възкликна Олег. Той скочи от стола и започна да обикаля кабинета.

— Успокойте се, вие не знаехте ли за това? — попита с изумление болничният служител.

— Ако знаех, щях ли да дойда при вас? — Олег кипеше от негодувание.

— Ето ви анализите, оправяйте се сами, — мъжът в бялата престилка му подаде купчина документи. Олег влезе в колата си, готов да се прибере вкъщи. Но тогава телефонът му иззвъня.

— Слушам, — вдигна той. На екрана видя, че го търси секретарката му.

— Олег Василевич, пристигнаха партньорите, които чакате от толкова време, — докладва тя любезно.

— Кажи им, че идвам веднага, — отвърна той. Всички други проблеми отстъпиха на заден план. Това бяха китайците, с които той водеше преговори вече няколко месеца. Контрактът беше от първостепенно значение.

Върна се забързано в офиса, напълно забравил какво бе казал лекарят и за документите, оставени в колата. Влетя в кабинета си.

— Нихао! — поклони се той на гостите. Китайски не знаеше, но бе научил поне поздрав. Гостите се усмихнаха, а с тях бе дошъл и преводач.

— Господин Олег, готови сме да подпишем договора с вас, — преведе младежът.

— За мен е голяма чест, — отговори с усмивка директорът на завода. Наистина беше доволен от този развой. Благодарение на това заводът му щеше да стъпи на световния пазар.

— Ще е необходимо да дойдете при нас и да ни покажете как функционира производството ви, — допълни преводачът.

— Трудно ще демонстрирам всичко сам, по-добре да вземете няколко специалисти, — предположи Олег.

— Така и ще направим, но директорът трябва да бъде с подчинените си, — поясни възрастен китаец с лека усмивка.

— Разбира се, кога трябва да тръгна? — съгласи се веднага Олег. Той беше готов на всичко, за да докаже на баща си, че е успял. Баща му често беше скептичен към амбициите му.

— Днес, — каза преводачът.

— Ясно! Нужни са ми само два часа да си събера багажа, — заяви Олег решително.

— Ще ви чакаме на летището, — отвърнаха гостите.

Олег се втурна към вкъщи.

— Лена, заминавам на командировка, — извика от вратата. Не искаше да споменава казаното от доктора — реши, че ще го обсъдят след завръщането му.

— Какво ти трябва за пътуването? — попита жена му.

— Опаковай всичко нужно за седмица, — каза той и се отправи към банята.

Лена изпълни молбата му без много въпроси. Свикнала беше да го изпраща на пътувания и не се безпокоеше.

— Отива ли на лекар? — попита тя през вратата на банята.

— Защо питаш? — отвърна той, учуден от въпроса й. Не можеше да повярва, че тя би се осмелила да си мисли, че лекарите ще скрият нещо от него.

— Просто ми е интересно, — отговори тя спокойно.

— Нямах време, — излъга Олег.

Когато пристигна на летището, партньорите вече го чакаха. Заедно се качиха на самолета, а полетът продължи няколко часа. През това време Олег не успя да спре да мисли за случилото се. Как можеше Лена да крие от него, че приема таблетки? Ако беше поговорила с него, сигурно щяха да намерят компромис. Но да му лъже така — това беше предателство в очите му.

Когато самолетът кацна, Олег все още беше потънал в размисли. Вместо до завода, партньорите го отведоха в хотел, където можеше да си почине. Уговориха се срещата да бъде на следващия ден.

Междувременно Лена остана сама вкъщи. Потънала в ежедневни задачи, вечерта реши да покани приятелката си Ира. Тя пристигна с няколко бутилки вино.

— Е, готова ли си за купон? — попита Ира с усмивка.

— Разбира се! — И Лена се засмя.

Двете жени прекарваха времето си безгрижно, ходеха по магазини и се наслаждаваха на свободата. Лена внимателно избягваше разговори за деца, докато нейните истински мисли оставаха скрити дори от най-близките й хора.

Но един ден, след поредица такива моменти на късмет и самодоволство, съдбата се оказа по-различна…Но когато дойде моментът, се оказа, че заводът и акциите се връщат обратно на баща му. На Ира ѝ остана само къщата и всичко, което имаше в нея, защото само тя беше придобита по време на брака. Но Лена не се натъжи – това ѝ беше напълно достатъчно. Тя знаеше колко струва имението и затова не се отдаде на много сълзи.

— Лена, чух, че искаш да продадеш къщата? – дойде при нея за пореден път Ира.

— А какво да правя с нея? Такъв огромен дом не е нужен на един човек — просто отвърна Лена.

— А къде смяташ да живееш? – недоумяваше приятелката ѝ.

— Намерих си хубав апартамент в града — отговори бързо Лена.

— И какво, сега по-леко ли ти е? – запита Ира.

— Не знам, същото е — Лена се въртеше пред огледалото. Тя искаше да изтегли пари от сметките на съпруга си, но там имаше само жълти стотинки. Наивно си мислеше, че той е скрил всичко в къщата. Дори нае специалисти да търсят, но така и нищо не намери.

Лена бързо продаде къщата, без дори да си събере вещите. Парите от продажбата бяха толкова много, че ѝ стигнаха не само за апартамента, но и ѝ останаха излишъци.

Родителите на Олег не поддържаха връзка с Лена, а и тя не настояваше. Живееше за себе си, без да работи, благодарение на наличните средства.

— Ире, ела да празнуваме новия апартамент — обади се Лена на приятелката си.

— Десет минути и съм при теб — чу отговорът.

Двете седяха в новия просторен апартамент, пиеха вино, смееха се и разговаряха.

— Хайде да отидем на почивка? – предложи Лена.

— С какви пари? – реагира Ира с усмивка.

— Аз ще платя — засмя се Лена и хвърли нагоре пачка банкноти.

— Какво правиш? Ще дойде време, когато всичко ще свърши — каза Ира, събирайки цветните хартийки.

— До тогава пак ще се омъжа добре — още по-силно се разсмя Лена.

— Не винаги ще имаш късмет като с Олег — поклати глава Ира.

— Значи съгласна ли си? – втренчи се в нея Лена.

— Естествено, как да откажа на такова предложение? Все пак парите не са твои — усмихна се Ира.

Двете заминаха за топла страна. Там правеха каквото им харесваше, без много да се притесняват. С времето си казваха, че никой там не ги познава и нямат пред кого да се срамуват.

След като се върна, само няколко дни по-късно, Лена почувства неразположение. Извика линейка, откараха я в болница, където се оказа, че е с апендицит. Оперираха я и всичко беше наред.

Но щом се възстанови, в блока си падна и счупи крака.

— На какво ми прилича това? Може би трябва да отида при ясновидка? — оплака се тя на Ира.

— Всичко се случва — успокояваше я приятелката ѝ.

През трите години, откакто Лена живееше сама, лежеше в болница безброй пъти. Никой не можеше да обясни какво се случва с нея.

— Ира, спешно ми трябва почивка. Да тръгваме, преди пак да си навлека беда — обади се Лена.

— С твоя късмет трябва да внимаваме да не стане нещо със самолета — шеговито отбеляза Ира.

И така отново започнаха да се стягат за топлите страни.

— Накъде този път? — погледна през смях Лена към Ира.

— Хайде насам — и Ира посочи с пръст глобуса.

Лена се наведе да види по-добре.

— Съгласна — махна тя с ръка. Оказа се, че на мъжовата ѝ сметка имало още дивиденти. Банков служител ѝ звънна, че сумата се е увеличила и тя трябва да ги изтегли.

Сега Лена имаше достатъчно средства за още едно великолепно пътешествие за себе си и приятелката си. Лекари всичко могат, мислеше си тя, пари да има.

И ето ги отново в самолет, гледащи как се издига над земята.

— Резервирах бунгало за нас — каза щастливата Лена.

— Ех, приятелко, ти така безгрижно харчиш пари — усмихна се Ира и отпи от шампанското.

— Както са дошли, така ще си отидат — засмя се Лена.

Пристигнаха на далечен остров — мечта за всеки. Настаниха се в бунгало край самото море.

— Това е рай! — въздъхна Ира, люлеейки се на люлка.

— Няма спор — Лена грейна под слънчевите лъчи.

Дните им минаваха в слънчеви бани и плуване. Една вечер келнерът, който им донесе напитки, съобщи за голямо празненство на плажа. Вълнуващи, двете облякоха най-хубавите си дрехи и отидоха.

Празненството беше пълно с хора — танци, смях, музика.

— Виж, този мъж прилича на твоя Олег — побутна я Ира.

— Луда ли си? — засмя се Лена, но започна да оглежда двойката по-внимателно. Колкото повече ги наблюдаваше, толкова по-сигурна беше. Това беше Олег. Реши да се приближи. Сърцето ѝ туптеше толкова силно, че чувстваше пулсацията в гърлото си.

— Олег?! — извика Лена задъхана, готова да припадне.

— Лена? Какво правиш тук? — попита на свой ред мъжът. Наистина беше той.— Когато пристигнахме в Китай и прекарахме там няколко дни, трябваше да предам документи. Събрах всички книжа в една папка и ги изпратих с куриер, изпратих го до самия самолет. Човекът, който го придружаваше, носеше всички мои вещи. Когато те се качиха на самолета, осъзнах, че моята лична чанта, заедно с цялото ѝ съдържание, е останала при куриера. Малко след това той катастрофира, колата изгоря.

Когато разбрах, че са те извикали за разпознаване и ти си потвърдила, че това е било аз, всичко ми се изясни. Реших да оставя нещата такива, каквито са. А ти… Ти тръгна по наклонената плоскост. Продаде къщата, купи някаква развалина, водеше там какви ли не хора. Това не можеше да се търпи. В този момент се запознах с Нора – тя беше толкова нежна и отзивчива. Започнахме да живеем заедно и само след няколко месеца тя забременя. Никога не бях изпитвал такова щастие – Олег погледна с нежност към момичето, което стоеше наблизо.

— Значи толкова много си ме обичал, че ме замени за първата срещната – каза с тъга Лена.

— Стига с игрите! – Олег не можеше да понася повече тази ситуация.

— Не играя – отвърна Лена със същия тъжен тон.

— О, Олежа, здравей – приближи се Ира към тях, – мислех, че това просто е някой, който ти прилича.

— Както виждаш, много прилича – отвърна саркастично Олег.

— И сега какво ще правим? – обърна се Лена към него.

— Нищо. Ти имаш свой път, аз – мой. Някъде в Русия имам „гроб“, иди там и поплачи – и той се обърна, за да тръгне.

— Тогава върви! – извика му в отговор Лена и хвърли малко пясък след него.

— Благодаря – прошепна с устни Олег.

— Какво беше това? – погледна Ира към приятелката си.

— Какво, не видя ли сама? – отвърна ѝ Лена, на която ѝ се искаше да изкрещи на целия свят.

— Значи, излиза, че е живял толкова време и те е лъгал? – заключи Ира.

— Излиза, че така е – спусна ръце Лена.

— Какво ще правиш сега? – попита Ира, подавайки ѝ чаша с напитка.

— Какво може да се направи? Глупачка бях – каза Лена, наведе глава и заплака.

— Какво ревеш сега? – седна до нея Ира.

— Загубих всичко – поклати глава Лена.

— Не си загубила още нищо. Там той е, и ако те е обичал, ще се върне. Всичко е във твоите ръце – опита се да я окуражи приятелката ѝ.

— Нищо не разбираш – Лена се затича към бара.

Олег наистина, когато пристигна, се настани в хотел. Посрещнаха го красиви администраторки.

— Нора – представи се една от тях. Олег за момент задържа погледа си върху нея. Тя приличаше на древна статуетка, висока и бледа. Това може би не беше най-доброто описание за момиче, но на младия мъж тогава му хареса.

— Олег – протегна ръка, но тя не я пое.

След това дойде тази катастрофа. Едва на третия ден Олег разбра за всичко. Баща му се обади и му каза, че „днес те погребваме“. Олег го помоли да не разказва на никого. След като баща му сподели истината за Лена, как се е смяла на „погребението“, а след половин година е продала дома, Олег вече не искаше нито да знае, нито да говори с тази жена.

— Бременна съм – каза веднъж Нора, влизайки в стаята му.

— Какво? Може би не си се изразила правилно? – на руски говореше средно.

— Не, ето – и му показа теста с две чертички.

— Официално ти правя предложение – заяви Олег, който от месец вече имаше документ за китайско гражданство.

— Трябва да попитам баща ми – каза, притеснена, Нора.

— Добре, разбираме се чудесно с него – отвърна Олег. Той реши да изтегли всички пари от картите си навреме, и не напразно.

Те заживяха заедно. Нора му роди син, а след година – дъщеря. Семейството им беше прекрасно, заводът вървеше отлично. И тогава се появи бившата…

На следващия ден Олег влезе в бара за напитки. Лена вече беше там.

— Няма ли да поговорим? – попита тя.

— Няма за какво да говорим – Олег дори не я погледна.

— А какво ще кажеш за семейството ни? – не разбираше Лена.

— Семейство? Имало ли е такова? – сега той я погледна.

— Така ли? Не? – Лена сложи ръце на кръста.

— Мисля, че не. Аз те обичах истински, а ти… ти само ме използваше – каза той, хвърляйки ѝ поглед през рамо, и се върна при семейството си.

Лена и Ира се прибраха обратно у дома, но този път не им беше никак весело.

— Кaк може да постъпи така с мен? – попита Лена приятелката си.

— Както ти постъпи с него – отговори просто Ира.

— Но аз нищо лошо не съм направила – възрази Лена.

— Според него, както изглежда, не е така.

— Право се казва, че всичко, което се случва, е за добро, нали? – Лена започна да разсъждава.

— Така е. Искаше къща – получи. Мечтаеше за пари – ето ги – отвърна Ира, сякаш завиждайки, но едновременно радостна, че поне някой е успял да постави Лена на място.

Жените слязоха на летището, където ги чакаше шофьор. Но Лена не се качи в колата. Тя реши да се поразходи. Сега осъзнаваше, че наистина е загубила съпруга си. Тогава, когато го „погребваха“, ѝ беше весело. А сега наистина осъзна загубата.

На следващия ден Лена вече беше на работа, разбирайки, че не можеш да живееш на аванта цял живот. Няколко месеца по-късно осъзна, че е бременна.

— Ира, имам нужда от теб! – проплака Лена в телефона.

— Какво е сега? – приятелката ѝ беше готова да дойде, когато и да е.

— Скоро ще имам бебе… – посочи тя корема си.

— Че кога успя? Нали все заедно бяхме? – изненада се Ира.

— Не знам… – сви рамене Лена. Може би тя самата не знаеше.

— Какво ще правиш? – попита тревожно Ира.

— Ще направя аборт, какво друго… – промълви Лена.

Тя си записа час при лекаря, който неочаквано се оказа същият гинеколог, който я преглеждаше някога с Олег.

— Искам да направя аборт – заяви Елена.

— А толкова искахте дете – каза саркастично докторът.

— И какво от това? Сега вече не искам! – изрече раздразнено Лена.

— Добре, както кажете – отвърна той и ѝ подаде документите.

Няколко дни по-късно абортът беше извършен. След като тя дойде на себе си, докторът ѝ съобщи, че може би никога повече няма да може да има деца.

Дереккөз