„Не може да бъде!.. Не може!“, мислеше Надежда, гледайки снимката, на която младо бременно момиче прегръщаше врата на съпруга ѝ, седеше на коленете му и се усмихваше радостно. Двадесет и пет години брак… наистина ли всичко свърши? Сърцето болезнено се свиваше, а Надежда продължаваше да гледа снимката, забравяйки, че беше влязла в социалната мрежа по молба на колегата си, за да обнови информацията в тяхната работна група.

Силни болки в слепоочията я принудиха да стане от масата, за да вземе успокоителни. Не можеше да повярва, че Аркадий е способен на изневяра. Но как иначе да нарече това, което виждаше? Момичето бе подписало снимката: „Татенцето“. Е, той наистина можеше да ѝ бъде баща! А за такива мъже всички знаем какво се говори. Напоследък Аркадий се оплакваше, че няма пари – каза, че премиите в работата са отменени, и за момента заплатата му е малка, а сега всичко започваше да се нарежда… Трябвали са му пари за издръжка на любовница? И общият им спестовен акаунт бе олекнал изведнъж. Надежда не го питаше защо взема пари – винаги му се доверяваше и си мислеше, че използва средствата за важни дела, а не за развлечения. А сега… сега всичко това се поставяше под съмнение.

Когато се върна пред компютъра, Надежда още веднъж погледна със съжаление снимката и затвори прозореца. Не ѝ се правеше нищо, но тя чувстваше отговорност – беше обещала на колегата си, че ще свърши задачата, а сега не можеше просто да изключи всичко и да си тръгне. Фокусирайки се върху работата си, тя успя временно да прогони гледката от ума си. След като приключи с обновяването на информацията, написа кратко съобщение до колегата си в приложението, изключи телефона и замина за кухнята. Готвенето често я успокояваше, затова реши да се заеме с него, само и само да разкара неприятните мисли, които се въртяха в главата ѝ като гладни хлебарки.

Чувайки как вратата на апартамента се открехна, Надежда излезе в коридора. Беше се прибрал Максим – осиновеният ѝ син, когото с Аркадий бяха взели от дом за сираци, когато беше още бебе. Истината не му бе скрита, но Максим винаги бе благодарен на родителите си, че му дадоха шанс да израсне в семейство, обичаше ги и ги приемаше като своите единствени близки хора.

– Ти си се прибрал рано днес – усмихна се Надежда, но усмивката ѝ беше принудена.

– О, само минавам, мамо. С момчетата ще ходим в шахматния клуб. Ще се забавя до късно. Вие с татко вечеряйте без мен. Поръчахме пица, ще се храним там. Преди състезанията искаме още малко да потренираме – мозъкът трябва да работи, нали! – Максим се спря за момент, после се намръщи и загрижено погледна към нея: – Но какво има, мамо? Нещо си мрачна.

– Нищо, всичко е наред. Просто днес съм уморена. Слънцето е жестоко, а знаеш, че горещините много ми тежат. Не се тревожи. Успех ви желая с момчетата!

Надежда се прибра обратно в кухнята и се върна към готвенето, макар дори да не знаеше за кого го прави… Как ли щеше да мине разговорът ѝ с Аркадий? Тя го обичаше с цялото си сърце. Толкова години бяха заедно, щастливи, и сега не можеше да си представи живота без него. Как щяха да живеят един без друг? Но пък той вече намери утеха. А дали е нужен на младата си любовница – това оставаше въпрос.

Максим се преоблече и скоро излезе, а Надежда седна на масата, за да чака Аркадий да се прибере. Вече си бе представила целия разговор в детайли, измисли как ще му каже, че знае всичко. Можеше, разбира се, и да замълчи, да се престори, че не е видяла нищо, но тя винаги е била човек, който гледа право в очите. Не можеше да лъже и да се усмихва, когато истината е известна. И защо ѝ е това? Нямаше как да върне предишното положение – горчилката щеше да остане, а да живее с предател беше немислимо.

Аркадий се прибра с букет лилии. Знаеше, че това са любимите цветя на Надежда, и често ѝ ги купуваше, макар понякога да ѝ подаряваше други – обясняваше, че иска да внася разнообразие. Тези букети бяха чест жест, затова Надежда никога не е намирала нещо необичайно в тях, но сега се запита: ами ако ги купува, връщайки се от любовниците си? И колко такива любовници е имал? Сърцето ѝ болезнено се сви… за кой ли път днес.— Колко хубаво ухае! Всеки път с радост се връщам вкъщи, където ме чака вкусна вечеря и любимото ми семейство – с мечтателна усмивка каза Аркадий. Той подаде букет на жена си, целуна я по бузата и й се усмихна. – Много ми липсваше. Сега ще си измия ръцете и веднага идвам. Гладен съм като вълк.

Надежда сложи букета във ваза, докато мъжът й се преобличаше и миеше ръцете си. Тя се стараеше да запази самообладание, за да не избухне в емоции пред него. Не бива в момент на гняв да се говори с близките хора. Двадесет и пет години брак – това не е шега работа. И дори ако мъжът й я беше предал, заради всичко, което са преживели заедно, тя трябваше да запази поне малко уважение към него.

Когато сервира вечерята, Надежда седна на масата.

— Надюшке, защо си толкова тъжна днес? Някакви проблеми на работа? – попита Аркадий, докато сядаше до жена си.

— Знам всичко… — каза тя с отстранен глас, погледна съпруга си и безмълвно стисна устните си. – Всичко знам, Аркаш. Няма смисъл да ми криеш повече. Нали разбираш, че това дете не е твое?

Неговата любовница можеше колкото иска да го лъже, наричайки бременността си чудо, но той не можеше да има деца. Именно поради тази причина, преди години, с Надежда бяха решили да осиновят дете от сиропиталище. Бяха посетили много лекари, преминаваха през лечения, но накрая получиха диагноза, която не можеше да бъде пренебрегната – Аркадий беше безплоден. И сега, той позираше на снимка с бременна млада жена, сякаш беше повярвал на думите й, че тя наистина носи неговото дете. За миг през съзнанието на Надежда мина мисъл, че това може би е някаква глупава шега, а момичето – дъщеря на негов добър приятел… колега. Но колегите не се целуват и прегръщат по този начин. Снимката изглеждаше прекалено интимна за такава връзка. Твърде! А за какво беше необходимо да отбелязва Аркадий на снимката? Вероятно любовницата му беше наясно, че той рядко влиза в социалните мрежи, и просто искаше да покаже на жена му, че съпругът й й изневерява, за да го отнеме от семейството. Но какво очакваше да постигне нататък?

— Страх ме е дори да попитам откъде си разбрала всичко, мое Шерлок… Но, разбира се, подозирам, че някой се опитва да ме измами. Обещавам ти, ще разбера каква е истината.

— Толкова лесно? Дори няма да кажеш, че това не е това, за което си мисля?

— Какъв е смисълът да лъжа? Щом вече си разбрала всичко. Просто не исках да те притеснявам, затова нищо не ти казах. Глупост е, че започнах тази връзка, а сега… дори не предполагах, че ще трябва да се справям с тези последици.

На Надежда й се искаше да извика от отчаяние. Вероятно дълбоко в душата си тя все още се надяваше, че съпругът й ще се оправдае, ще каже, че не й е изневерявал, но той само потвърждаваше чутото. Думите му бяха заседнали в главата й и не искаха да спрат. Те се повтаряха отново и отново.— Казах, че искам да направя ДНК тест, но тя отказва. Какво изобщо може да се обсъжда тук? Ако беше сигурна в своята честност, нямаше да спори, а щеше да направи теста. Нали така?

Надежда горчиво се усмихна, изхлипа и поклати глава.

— Какво пък те подкара на стари години да се забъркваш в такива приключения? Тя може да ти е дъщеря на възраст! — избухна Надежда, неспособна повече да задържа обидата в себе си. — Никога не съм си мислила, че си способен на нещо такова!

— Каква дъщеря, Наде? За Лена ли говориш? Ама тя сега изглежда много по-възрастна от теб! Е, ти съвсем…

— И Лена ли има? Просто прекрасно! Аз говорех за Светлана, онази девойка, която седеше на коленете ти и е подписала снимката ви с „Татенце“…

— Чакай, Наденце… напълно си разбрала ситуацията погрешно. Света е именно тази „дъщеря“, която се опитват да ми припишат. Първоначално си мислех, че си разбрала за Лена… Не знам как ме намери, но тя ми заяви, че имам вече пораснала дъщеря, която се нуждае от баща. Не исках да се срещам с тях, но тя доведе Света пред офиса ми, а тя пък се залепи за мен като лепка, радостна, казва, че се е срещнала с баща си. Бременна е и иска подкрепа, защото бащата на детето ѝ избягал. Един-единствен път излязох с тях на кафе. Тя искаше да се снимаме заедно, а аз дори не предполагах, че ще седне на коленете ми и ще започне да ме прегръща. Казах ѝ право в очите, че се съмнявам в това родство, а и че не мога да имам деца. Но Лена крещи, че освен мен друг не е имала, и настоява да не отблъсквам „дъщеря си“, която е в депресия заради бременността. Казах им ясно: или ще направим ДНК тест, или да не ме срещат повече в живота си. Не мислех, че ще публикуват някакви снимки. Може би това им е бил планът — за да ни скарат. Мисля, че трябва да им дадем урок.

Тежък камък падна от сърцето на Надежда. Тя избухна в сълзи, неспособна да задържи емоциите в себе си. Аркадий стана от стола, отиде до нея и я прегърна.

— Ех, глупачке моя, какво ти става? Нали сме като пингвините — заедно завинаги. Никога не съм гледал към други жени, откакто те срещнах. А с Лена имахме нещо като връзка в студентските ми години, но беше краткотрайно. Тя избяга при някой по-успешен и заяви, че не иска повече да ме вижда. А аз и не тъгувах. Някъде в себе си усещах, че истинското ми щастие тепърва ще ме намери.

Аркадий реши да даде урок на бившата си възлюбена и на дъщеря ѝ. На следващия ден написа на Светлана, че иска да се срещне с нея в кафене и да поговорят за помощта, от която се нуждае. Помоли я да дойде сама, защото не било възможно да се говори в присъствието на майка ѝ. Светлана дотърча радостна, целуна мъжа, но той моментално я изгледа със студен и гневен поглед.

— Моля те, спази приличие, защото сме напълно непознати един за друг, Светлана.— Как така „чужди“? Нали каза, че признаваш бащинството си и си съгласен да помогнеш! Какви са ти тези шеги? Аз не мога да се тревожа! Това може да навреди на бебето!

— Ако наистина не трябваше да се тревожиш, Света, никога нямаше да се забъркаш в тази авантюра. А сега ми кажи, защо изобщо замислихте всичко това? Искате да разрушите брака ми? Лъжи няма да търпя повече. Ако не отговаряш директно на въпросите ми, ще се обърна към полицията и ще обвиня теб и майка ти в измама.

Светлана страшно се уплаши. Започна да хлипа и да се опитва да предизвика съжаление, но бързо разбра, че тези трикове не действат на Аркадий.

— Наистина мислех сутринта да отида в полицията, но реших да ти дам шанс, защото си бременна и поне за момента изглежда, че си се отделила от майка си. Кажи ми, защо Лена замисли всичко това?

— Искаше отново да сте заедно. Мама тъгуваше за теб, Аркадий. Тя те обичаше. След вас не успя да изгради нито една връзка и често говореше за теб…

— Лъжа! – извика Аркадий, но веднага се овладя, защото другите посетители започнаха да хвърлят любопитни погледи към тях. – Това е безсрамна лъжа. Искам да зная истината.

— Истината е, че тя разбра за успехите ти. Реши на всяка цена да те върне при себе си. А на мен даде пари, за да изиграя влюбена дъщеря, която мечтае за баща си. Мислех, че от теб ще има някаква помощ, но ти си дребнав… като всички мъже. Чудя се как жена ти те търпи… Може би сте лика-прилика. Добре, че нищо не се получи. Омръзна ми да се усмихвам и да се радвам на някакво „родство“, което го няма и никога не го е имало.

Светлана скочи от стола и бързо се отдалечи, а Аркадий потри слепоочията си и поклати глава. Отново си даде сметка какъв късмет е имал с жена си. На мястото на Надежда друга щеше да вдигне скандал, да крещи, да обвинява във всички грехове и да изхвърля дрехи от балкона, но тя подходи с уважение към миналото им и чувствата, които някога са изпитвали един към друг.

Мъжът се прибра вкъщи и силно прегърна жена си, разказвайки ѝ всичко, което разбра от Светлана.

— Предполагах, че е нещо такова. Просто си потвърдих подозренията. До каква подлост могат да стигнат хората… Просто не е за вярване.– Разбирам. А ти много пари ли им даде? Помагаше им, нали? Аз не съм питала откъде взимаш от спестяванията, но изглежда доста пари са отишли… Няма да се карам, ако в началото си им повярвал и си им помагал – започна предпазливо разговора Надежда.

Аркадий се усмихна, целуна жена си по слепоочието и се отдръпна от нея.

– А това е радостната новина, която исках да ти кажа вчера, но реших да не го правя, защото нямаше да прозвучи толкова радостно. Всъщност, казвал съм ти, че искам да започна свой бизнес, нали? Успях, Надя! Разрешението го получих бързо, чрез познат. Страхувах се, че нещо може да се обърка, затова първоначално нищо не казвах, за да не те обнадеждавам напразно. Работата тръгна! Клиенти вече има. Така че скоро ще можем да купим жилище на Максим, ще пътуваме… ще заживеем още по-добре.

Надежда се зарадва и похвали съпруга си.

– Не мен трябва да хвалиш, а себе си… без такава съпруга като теб никога нямаше да постигна нищо в живота си. И никога няма да спра да го повтарям!

Дереккөз