— Вера, престани вече! — раздразнено изсумтя Игор, избутвайки недоядения борш. — Колко още ще правиш сцени заради това? Аня е наш гост. Още малко — и ще си тръгне.

— Гост? — пренебрежително се засмя тя. — Трети месец вече „гостува“. Купила бутилка вино за три хиляди, мазала червен хайвер на хляб, а ти ми казваш, че това е нормално? А между другото, до заплатата остават още седмица, а тя празнува на наш гръб!

— Това ти го наричаш „празнува“? — Игор удари с длан по масата. — Само вчера сподели колко ѝ е тежко след развода. Аз не съм звяр, че да оставя родната си сестра в такъв момент.

— Родна сестра, родна сестра… — повтори Вера, сякаш пробваше тези думи на вкус. — Аз, значи, избирам ябълки с отстъпка на пазара, а тя си купува скъп парфюм с твоята карта? Поне веднъж попита ли я защо го прави?

Анна излезе от стаята. В ръце държеше чашка чай с лимон, а лицето ѝ изразяваше дълбока обида.

— О, извинете, че ви прекъсвам. По-добре да си тръгна, за да мине сцената ви без моето участие. Както казват, който е шеф в къщата, той и командва, — отвърна тя, вдигайки брадичката си високо.

— Аня, стой! — Игор рязко стана, но сестра му вече се беше скрила в стаята си, тряскайки шумно вратата.

— Ето я твоята „гостенка“, — студено отбеляза Вера. — Тряска врати, харчи пари, и най-важното — смята, че е права.

— Защо скочи така върху нея? — Игор се приближи до прозореца, запали цигара. — Малко ли е и без това напрежението вкъщи?

— Напрежение? — Вера се засмя горчиво, стискайки ръцете си в юмруци. — Това ли наричаш напрежение? Тя изцежда всичко от нас. Днес ѝ даваш пари, утре ще поиска да ѝ дадеш колата. А вдругиден? Въобще мислиш ли как живеем?

Игор мълчеше, гледайки в черния прозорец. Някъде далеч в тъмнината лаеха дворни кучета.

— Тя е тук временно, — каза той тихо най-накрая. — Просто временно.

— Три месеца вече казваш „временно“, Игор. А знаеш ли кое е най-смешното? Дори няма да ти благодари, когато си тръгне. Просто ще се върне в своето Вороново и ще разказва как е изцедила „столицата“ до последно.

Игор загаси цигарата и се върна към масата. Лицето му беше изморено, очите му гледаха някъде покрай Вера.

— Какво искаш да направя? Да я изхвърля на улицата?

— Не, — Вера стана и започна да прибира масата. — Искам най-накрая да си отвориш очите.

На кухнята се спусна тишина. Само шумът от хладилника я нарушаваше, но дори той звучеше нервен, напрегнат.

— Хайде, нека си лягаме, — каза Игор, търкайки уморено слепоочията си.

— Лягай си. Аз имам още да измия съдовете, — отвърна Вера, без да го погледне.

Игор излезе, а Вера остана сама. Тя гледаше сандвича с червен хайвер, който лежеше на чинията. Бавно, почти механично, го взе, приближи до кофата за боклук и го изхвърли.

През стената се чу звук: Анна беше пуснала стар шансон. Вера се подсмихна невольно: „Направо символично. Както се казва, на всеки според заслугите.“​***​

– Няма да повярваш, Игор, вчера четях един умен човек… как му беше името… Е, този, който пише за успеха! Така де, той казва: „Животът е шахматна игра, и ако си пешка, не се оплаквай, че са те взели.“ Как мислиш, вярно ли е? – Анна седеше на дивана и бавно въртеше чашата с кафе в ръцете си.​

Игор, седнал до нея, невнятно кимна, без да откъсва очи от телефона си.​

– Аха. А според теб кой тогава е царицата? – Вера мина покрай тях, влизаща в стаята, докато оправяше косата си след душа. В гласа ѝ прозвуча лека ирония.​

– Е, аз със сигурност не съм пешка – Анна се усмихна с лека насмешка. – Знаеш ли, Верочка, понякога е по-добре да си замълчиш, отколкото да покажеш, че не разбираш умни мисли.​

– О, извинете ме великодушно, че току-що се върнах от пазара – там всички мисли са „уместни“ – сопна се Вера и тръшна вратата на спалнята след себе си.​

Игор въздъхна, оглеждайки апартамента. Изглеждаше по-малък от обикновено, особено откакто сестра му се беше нанесла при тях. Анна винаги е била шумна, ярка – още от детството. Можеше лесно да накара родителите им да гледат нейните „концерти“ с песни, разкази и танци точно пред телевизора. Вера често я наричаше „самозабравилата се царица“.​

След смъртта на баща им в семейството останаха само майка им и Анна, в която майка им направо не можеше да се нарадва. От малка Анна беше свикнала да я глезят. Успехите ѝ в училище – дори да не бяха впечатляващи – винаги се хвалеха, сякаш тя решаваше задачи за Нобелова награда. Когато Игор се премести в столицата за работа, Анна още повече се вживя в ролята си на „център на вселената“. Но времето променя всичко.​

– Не може ли да престанеш с това? – изведнъж каза Игор, обръщайки се към Анна.​

– С кое по-точно? – Тя вдигна вежди, сякаш не разбирайки за какво става дума.​

– С тези твои… цитати. Не знаеш дори кой ги е написал.​

– Аз ли съм виновна, че не разбираш философията? – отвърна тя с предизвикателен тон. – Във Вороново за това ме уважават.​

Игор замълча. Във Вороново. Откакто се разведе с мъжа си, Анна все по-често споменаваше родния град, но зад това явно се криеше горчилка. Разводът ѝ беше скандален: мъжът ѝ натрупа дългове и Анна дълго време се опитваше да ги изплати с нейните „активни търсения на работа“, които така и не доведоха до успех.​

– Игор, донеси ми още едно одеяло – изведнъж каза тя, сякаш за да избегне неловката пауза. – Стана ми студено.​

– Донеси си сама – измърмори той.​

– Пък и ти така! Можеше да помогнеш на сестра си – възмутено се обърна тя.​

Вера знаеше цялата тази история в подробности. Анна дойде в столицата „за няколко седмици да си почине от стреса“ и остана. В началото тя все още се преструваше, че търси работа, питаше Вера за съвети, ходеше на интервюта. Но бързо се отказа. Сега нейните „търсения на себе си“ приличаха повече на стоене у дома: четеше „мотивиращи книги“, прекарваше дълги часове в Instagram, а за нуждите си вземаше пари от семейния бюджет на брат си.​

Вера не можеше да понася това. Всеки път, когато виждаше как Анна свободно и безгрижно харчеше парите им, в нея се надигаше обида.​

В един от разговорите с приятелката си тя се изтърва:​

– Знаеш ли, Катя, разбирам я – родна сестра, трябва да помагаш. Но тя се държи като баронеса у дома. Да видиш само как яде хайвер с лъжици!​

– А Игор какво казва? – попита Катя. ​​— Как винаги, мълчи. Страх те е да се скараш с нея, — отговори Вера с горчивина. — Имам чувството, че аз съм гостенка в собствения си апартамент, а тя е господарката.

***

Анна обичаше да повтаря: „Женското приятелство не е за нас, Вера“. И това беше единствената ѝ фраза, която Вера можеше да нарече истина.

​— Ето пак това твое… — Вера стоеше в кухнята, държейки касов бон в ръка. Гласът ѝ трепереше от гняв, но тя се опитваше да говори спокойно. — Шампоан за хиляда триста лева? Анна, сериозна ли си?

Анна, облечена елегантно, сякаш отиваше на светски прием, излезе от банята. Хвърли поглед към Вера и се подсмихна:

​— Да не би да имаш алергия към цифри? Или просто завиждаш, че се грижа за себе си? Жената винаги трябва да изглежда добре. Както се казва, посрещат по дрехите.

​— А изпращат за сметка на другите, нали? — Вера стисна касовата бележка в ръката си. — Изобщо не ти ли е неудобно?

​— На мен ли? — Анна скръсти ръце пред гърдите си. — Извинявай, но за какво трябва да ми е неудобно? Да не би да ти взимам от хляба? Или те карам да спиш на пода в коридора? Освен това, ако трябва да бъдем точни, Игор ти сам каза: „Вземай каквото ти трябва“. Така че обвиненията ти са неуместни, Верочка.

Вера пристъпи напред с присвити очи:

​— Слушай, умницата ни, замислила ли си се поне веднъж, че не можем да си позволим твоите „нужди“? Че цял месец обядвам само супа, защото бюджетът ни се пропуква? Или ти е все едно, стига ти да изглеждаш „достойно“?

Анна се изсмя и лениво се облегна на стола.

​— Вера, ти си такава дребнава. Честно казано, приличаш ми на една от онези жени, които навсякъде търсят проблеми. Знаеш ли, както Чехов казваше…

​— Анна, ако сега си отвориш устата, за да цитираш Чехов, аз… — Вера стисна юмруци, но не довърши изречението. — Просто млъкни. Ти си тук на гости. Повтарям: на гости. Нямаме излишни пари, за да финансираме твоите експерименти с козметика и шампанско.

​— Ох, не викай толкова, — махна с ръка Анна. — Апартаментът ви е ваш, храна има, колата ви е долу в двора. Дори ми е странно, че така се притесняваш. Знаеш ли, у нас във Вороново хората имат по-спокойно отношение към помагането на роднини.

​— А там също ли си така на нечий гръб? — не издържа Вера.

Игор, който току-що се беше прибрал от работа, спря на прага на кухнята. В ръката си държеше торба с хляб и мляко. Той я остави на пода и изморено погледна към двете жени.

​— Отново ли? — попита той, като свали якето си. — Тъкмо влизам, а тук вече започва война.

​— Войната е заради това, че твоята сестра, — Вера посочи с пръст към Анна, — харчи парите ни, сякаш е спечелила от лотария. Изобщо видя ли този касов бон? Шампоан по-скъп от месечния ни интернет абонамент!

​— Игор, не ѝ слушай, — Анна се изправи и кокетно приглади косата си. — Просто взех това, от което имах нужда. Нали сам каза, че да се помага на семейството е нещо свято.

​— Така казах, но… — Игор се колебаеше, обръщайки се към Вера. — Може би наистина не трябва да купуваме толкова скъпи неща?

Анна размаха ръце, сякаш не можеше да повярва на ушите си.— Игор, ти сериозно ли? Позволяваш ѝ да ми крещи така? Ние сме семейство с теб, не тя. Винаги си ме защитавал, а сега какво?

— Защитавал? — Вера горчиво се засмя. — Кого тук трябва още да пазиш? Тя харчи нашите пари, кара твоята кола, и ти дори дума не казваш. Знаеш ли, Игор? Аз повече не издържам така.

Игор свали очилата си и потърка носа си между пръстите.

— Стига вече. Достатъчно, — вдигна ръка, спирайки ги с жест. — Казах, стига.

Вера го погледна предизвикателно:

— Или тя си тръгва, или аз.

Анна ахна, сякаш чу смъртна присъда.

— Чу ли това, Игор? Това е шантаж. Тя се опитва да разруши нашето семейство!

— Анна, млъкни, — тихо каза Игор, гледайки към пода.

Вера стисна зъби. Тя знаеше, че това е затишие пред буря.

***

Анна седеше в стаята, цъкайки на телефона си. Изглеждаше обидена, но уверена — явно вярваше, че ще я защитят. В съседната стая Вера и Игор продължаваха разговора.

— Разбираш ли, че така повече не може? — Вера гледаше съпруга си право в очите, без обичайната си язвителност. — Тя ни прогонва от дома ни. Уморих се. Или решаваш този въпрос, или аз си тръгвам. Без шега.

Игор нервно потропваше с пръсти по масата. Не беше свикнал с такива ултиматуми от Вера. В очите му се четеше объркване, но той се опита да се овладее.

— Ами ако се обиди? — най-накрая промълви. — Знаеш каква е Аня. Ще разкаже на всички, че съм я изгонил, че ти я мразиш. Как ще гледам майка ми в очите след това?

— Майка ти ли? — Вера се засмя тъжно, без радост. — Майка ти изобщо не я е грижа как живеем тук. Винаги я е интересувало само това, нейната Аннушка да е щастлива. Помисли ли поне веднъж какво ще стане с мен, ако това продължи? Или аз не съм ти семейство?

Игор отвори уста, но не намери какво да каже.

— Добре, мълчи. На мен вече всичко ми е ясно, — Вера стана, свали от закачалката палтото и чантата си. — Ще отида при Катя. У тях поне е тясно, но никой няма да яде хайвер за моя сметка.

— Почакай, Вера, къде тръгваш? — Игор скочи, хвана я за ръката. — Защо така веднага?

— Защото вече не издържам, Игор, — тя изтръгна ръката си. — Сестра ти е, ти се оправяй с нея. Но аз няма да се върна тук, докато тя е тук.

Вера излезе, затръшвайки вратата.***

Анна се появи в кухнята само след няколко минути.

— Е, как върви семейната ви драма? — поклати глава с усмивка. — Ето виждаш ли, нали ти казах — жените никога не се разбират помежду си.

— Анна, стига с тези твои „умни“ изводи — уморено каза Игор. — Разбираш ли, че заради теб тя си тръгна?

— Заради мен? — Анна се направи на изненадана. — Аз ли поставих ултиматуми? Не, тя е такава — „или аз, или сестра ти“. Ами, братко, ти сам решаваш.

Игор бавно се изправи и я погледна по начин, по който никога досега не я беше гледал.

— Анна — започна тихо той. — Утре сутринта ще заминеш.

Анна застина на място. Лицето ѝ изразяваше искрено удивление.

— Какво? Сериозен ли си? Аз съм ти сестра! Кръв! Роднина! А пък тази твоя Вера… Тя, знаеш ли, днес я има, а утре…

— Утре ще заминеш — прекъсна я Игор, без да повиши тон. — Повече не мога да понасям това. Вера беше права. През цялото време си мислеше само за себе си. Аз те подкрепих, когато дойде. Но сега това премина всички граници.

— Ще съжаляваш — каза тя, отстъпвайки с крачка назад. — Сократ е бил прав: истинските врагове са винаги близките хора.

— Анна, стига — Игор се отпусна на стола. — Просто стига.

Тя стоя още минута, гледайки го втренчено, след което пръхна, обърна се и се прибра в стаята си.

***

На сутринта Анна събра вещите си, тряскайки вратите на шкафовете. На тръгване дори не си направи труда да каже и дума. Игор стоеше до прозореца, мълчаливо наблюдавайки как таксито ѝ потегля. Вътре в него нямаше нито облекчение, нито спокойствие — само празнота.

Вера се върна вечерта. Тя не каза нищо, когато видя, че апартаментът е празен. Двамата с Игор дълго седяха в кухнята, отбягвайки погледите си. Едва към полунощ Вера тихо каза:

— Направи правилния избор.

Игор не отговори. Той мълчаливо пушеше, гледайки в тъмнината навън.

Дереккөз