— Мамо! Нямаме толкова пари! Това е много скъпо! — възмути се Виктор.

— Е, не знам. Цената е справедлива. Давам ви срок — месец.

Олеся погледна безпомощно съпруга си. Не можеше да намери думи. Такова нещо, разбира се, никой не очакваше. Съпругът ѝ Виктор също мълчеше. Но по изражението му се виждаше, че стиска зъби. Олеся осъзна, че едвам сдържа гнева си. А свекървата — никаква реакция. Светлана Дмитриевна спокойно довърши чая си, излезе в коридора, облече се и каза:

— Сине, заключи след мен вратата, аз тръгвам. Имам много задачи.

— Идвам — отвърна сдържано Виктор.

Олеся продължаваше да мълчи, все така шокирана.

Виктор заключи вратата след майка си, върна се в кухнята, прегърна жена си и каза:

— Не се тревожи, ще се справим.

…Олеся и Виктор се ожениха преди три години. В този период те живееха в апартамента на бабата на Виктор. Жилището беше разделено на две равни части: едната принадлежеше на Виктор, а другата на майка му, Светлана Дмитриевна. Така беше поискала бабата. Апартаментът беше добър, двустаен, просторен, но се нуждаеше от основен ремонт.

През първата година, откакто младото семейство се нанесе там, те събираха пари за ремонт. Искаха да направят всичко както трябва, защото го правеха за себе си. Впрочем, майката на Олеся имаше своите резерви. Тя често мърмореше, че този апартамент не принадлежи изцяло на тях и според нея не си струва да влагат пари в него.

— Трябва да купите свое жилище: да пестите, после да вземете ипотека. И чак тогава може да влагате в него.

— Мамо — възразяваше Олеся, — какво можем да си позволим? Студио? Или в най-добрия случай гарсониера? И кога? Трябва още да спестяваме години за първоначалната вноска. А тук имаме двустаен апартамент. Просторен. Готов. Живееш и се радваш.

Майка ѝ не беше убедена. Само свиваше рамене и оставаше на своето мнение.

В апартамента на бабата Виктор и Олеся смениха всичко: електроинсталацията, ВиК системата, подовете, радиаторите, вратите, прозорците. Стана великолепно. След това купиха кухня, нова печка и пералня. Накрая взеха и спален комплект. Втората стая планираха за детска.— Някой ден ще я напълним с неща за бъдещото бебе — усмихнато каза Виктор, прегръщайки жена си.

Олеся постоянно изпращаше на майка си снимки от ремонта на апартамента и новите им покупки. Майка ѝ все така поклащаше глава, неодобрявайки толкова големи разходи. Майката на Виктор, напротив, беше изключително възхитена и хвалеше преобразованията им във всички възможни тонове. Тя често идваше на гости и се радваше, гледайки как апартаментът се е преобразил.

Ремонтът продължи цяла година, но в крайна сметка приключи и Олеся с Виктор започнаха да живеят в своя „апартамент мечта“. Година нищо не се случваше, докато внезапно Светлана Дмитриевна, идвайки отново на гости, заяви, че иска да продаде своята част.

Олеся и Виктор не се изненадаха. Те бяха подготвени за този разговор и знаеха, че един ден това ще се случи. Просто не бяха очаквали, че ще стане толкова скоро и все още не бяха спестили нужните пари.

— Колко?! — възкликна изненадан Виктор, след като чу сумата, посочена от Светлана Дмитриевна. — Мамо, сериозно? Откъде ти хрумна такава сума?

— Много сте изостанали от реалността — махна с ръка Светлана Дмитриевна. — Знаете ли изобщо колко струва всичко сега? Не? Аз знам. Проверих. Апартаментът е в отлично състояние, близо до метрото. Площта е голяма. Частта ми струва скъпо. А на мен точно ще ми стигне за покупка на едностаен.

Светлана Дмитриевна наскоро беше излязла в пенсия и разбра, че ще трябва да се раздели със стария си начин на живот, защото парите не стигаха. И тогава си спомни, че притежава половината от апартамента. Помисли върху това и реши да продаде своя дял.

— Ще купя едностаен, ще го давам под наем. И ще си осигуря достойно съществуване, ето така — каза тя гордо.

— Мамо. Това е твърде много. Никога дори не сме обмисляли, че ще говорим за такава сума.

— Това е справедливо. Цената съответства. Нали ви казвам, след ремонта…

— В който, между другото, ти не вложи нито стотинка — отбеляза ядосано Виктор.

— А кой ви е молил да харчите толкова? Аз не съм! Сега обаче стойността на апартамента се е увеличила.

Виктор не намери какво да отговори от възмущение, а Олеся тихо каза:

— Да… Мама беше права. Ах, колко права беше…— Не знам кой при вас е прав, но ви давам срок един месец. Не искате? Други хора ще купят, — заяви Светлана Дмитриевна.

***

— Още малко и мама ще доведе чужди хора у дома! Как не разбира, че няма откъде да вземем такива пари?! — възмущаваше се Виктор.

— Има само едно решение, — каза Олесия. — Да вземем ипотека, за да купим нейната част.

— Ей, мама! Постигна ли целта си да ни принуди заради пари! Това е направо невероятно! — жалваше се Виктор.

Виктор и Олесия взеха ипотека. Светлана Дмитриевна получи парите си, купи си едностаен апартамент, започна да го отдава под наем и да получава приходи. Възрастната жена беше много доволна, защото вече можеше да си позволи всичко, което иска: ремонт, почивка и дори да наеме помощница за домакинството. Само че отношенията със сина ѝ и Олесия се влошиха. Последния път се видяха при подписването на сделката. И това беше всичко. Виктор беше много огорчен от майка си и дори не искаше да я вижда. Светлана Дмитриевна се опита да се обади няколко пъти, но той не вдигаше телефона.

***

Светлана Дмитриевна седеше на дивана и разглеждаше семейния албум. Помощничката Ира, която беше наела да идва три пъти седмично, за да готви и чисти, бършеше прах от рафтовете и шкафовете. Именно затова Светлана Дмитриевна се сети за албума: той стоеше на най-горния рафт. И тя помоли Ира да го свали.

— Подай ми го, моля те, поне да погледна снимките, сама не смея да се кача там горе, че да не падна, — помоли тя.

Започна да прелиства пожълтелите страници и да си спомня отминалите времена. Ето я младичка, току-що завършила института. Ето ги нейните приятелки Лена и Валя. Дори бяха подписали снимката за спомен, за да не забравят. А как можеше да забрави? Толкова години бяха близки, докато не се преместиха в различни градове. Ето я на работа. Снимката е от някакво тържество. Целият колектив е заедно.

— А какви къси поли носят всички жени, Господи! — възкликна Светлана Дмитриевна и се засмя. — Такава беше модата. Да…

Обърна следващата страница и видя снимка на сина си в детската градина. Той, заедно с други три момчета, танцуваше моряшки танц. Светлана Дмитриевна си спомни как Витя тогава чудесно пееше песничката „Бескозырка белая в полосочку воротник…” Тя сама му беше ушила фуражка и синя яка, а и след празника Витя дълго гордо обикаляше из апартамента с костюма и си тананикаше. Много обичаше тази песен.

Светлана Дмитриевна дори си запя тихичко:

— От кое момче си, от кой параход си, на кои морета си бил, моряче…Ира се откъсна от заниманието си и погледна към Светлана Дмитриевна.

– Да… Морякът наистина е обикалял моретата – каза тя и прелисти страницата на албума. – Витя служеше във флота. Виж го какъв хубавец е на снимката. Имам добър син.

– А сега как живее? – попита Ира, отново съсредоточена върху работата си.

– Скарахме се. Три години не сме си говорили – въздъхна Светлана Дмитриевна.

Ира замълча и повече не задаваше въпроси. Какво ли се е случило в тяхното семейство? Нейна работа ли е?

Светлана Дмитриевна обаче потъна в тъга. Спомняше си. Първият поникнал зъб, първите стъпки на сина ѝ. А после първият паднал зъб, който с Витя хвърлиха зад печката за мишлето, та да донесе нов. Витя много по-късно, когато ремонтираха кухнята и изместиха печката, се разочарова, защото не намери нито мишка, нито зъба, който внезапно му потрябва… Мъжът ѝ, който вече отдавна я бе напуснал. Обичаше толкова много Витя, беше горд с него. Вероятно той нямаше да одобри идеята ѝ да продаде своя дял. А и тя нямаше да го продаде. Все пак, заедно с него беше по-лесно да живеят от пенсията… А внуци? Ще има ли повече? Светлана Дмитриевна не издържа веднъж и се обади на сина си да го попита. Той вдигна телефона и ѝ каза, че заради нея с внуците ще се наложи да почакат, тъй като първо трябва да изплатят ипотеката за дела.

– Сега сигурно вече са я изплатили. Минаха две години – каза си Светлана Дмитриевна.

Ира приключи с почистването, сбогува се и си тръгна. А Светлана Дмитриевна все още седеше, мислеше и си спомняше.

***

– Мамо, какво си измислила пак? Защо звъниш? Тъкмо изплатихме ипотеката, вече дишаме свободно. Олеся е в петия месец, не трябва да се притеснява. Чао.

– Чакай, почакай… Олеся чака дете? О, колко хубаво… Синко, ще дойда, много ми липсваш.

Светлана Дмитриевна отиде на гости. Отначало разговорът не вървеше. Виктор мълчеше и отговаряше с по една дума на въпросите на майка си. И Олеся мълчеше. Мълчаливо нареди масата, сложи чаши, чинийки, наряза тортата и също мълчаливо седна. Виктор се грижеше за нея, суетеше се около съпругата си и се опитваше да помага. Светлана Дмитриевна се усмихна. Разбра, че синът ѝ вероятно много обича Олеся и е загрижен за бъдещото дете.

„Добро момче. Моето момче. Ще стане прекрасен баща“ – помисли си тя с гордост.

– Деца, искам… всъщност мислих много… Искам да подаря на Витя онази едностайна квартира, която купих. На вас ви трябва повече. Скоро бебето ще се роди, Олеся няма да може да работи известно време. Ще трябват пари – тук, там… Може би ще я давате под наем. А аз някак ще се оправя… – изведнъж каза Светлана Дмитриевна.Олеся разшири очи и постави чашката с недоизпития чай върху чинийката. Виктор изненадано погледна майка си.

— Мамо, истина ли е това? — попита той с недоверие. — Моля те, не се шегувай така. Олеся не бива да се притеснява, тя вече лежа в болница за задържане, а миналата седмица я изписаха.

Виктор осъзна, че не вярва на майка си. Какъв нов авантюристичен план пак крои тя? Миналия път до последно не вярваше, че майка му ще постъпи така. Всъщност тя никога не говореше за своя дял, пазеше мълчание и дори не възнамеряваше да го продава…

— Истина е, сине — каза Светлана Димитриевна. — Тази седмица можем да заминем и да оформим сделката.

— Благодаря ти, мамо…

— Да, благодарим Ви, Светлана Димитриевна, а парите от наема на апартамента можем да делим поравно — каза Олеся, като внезапно докосна леко заобленото си коремче. — Витя, мисля, че нашето бебе се движи!

— Това е прекрасно! — каза Виктор с блеснали от радост очи. Той прегърна Олеся и я целуна по бузата.

А Светлана Димитриевна гледаше щастливите млади хора и се радваше. Тя осъзна, че е взела правилното решение. И не ѝ трябваха пари, стига всички да са здрави и щастливи…

Жанна Шинелева

Дереккөз