— Можеш ли поне да не оспорваш думите ми пред приятелите ни? — раздразнено каза Андрей, след като гостите си тръгнаха.

— В смисъл „да не оспорвам“? — учуди се Лена.

— В буквалния смисъл, Лена! Зад гърба ми вече се шегуват с мен, а някои направо казват, че съм под чехъл!

— Ако ще ти стане по-леко, аз така не мисля! — увери го Лена и се запъти към кухнята да прибере след събирането.

— Но защо постоянно ми противоречиш? Добре, вкъщи, но защо пред всички останали? — не мирясваше той.

— Андрей, не ти ли се струва, че прекалено драматизираш? — не го разбираше Лена.

— Просто искам да не ме изкарваш глупак пред приятелите ми! Това е всичко!

— Може би тогава просто да спрем да ги каним у нас? Защото след техните посещения ставаш странен!

— Странен? Та ти самата ме докарваш до това!

— По какъв начин? С това, че изразявам своето мнение, вместо да ти пригласям на теб и на твоите приятели? Невероятно! Мислех, че в наши дни всеки може да има собствено мнение! — засмя се Лена.

— Имай си го колкото искаш, но…

— Достатъчно! Стига! Не ми прави сцени тук! — прекъсна го Лена със строг тон.

— Ето за това говоря! Ти се опитваш да бъдеш главната в нашата връзка! Но това не е така!

— О, извинете, Ваше Величество! — отново се засмя тя. — Просто винаги съм била такава. Още в началото на нашата връзка дадох да се разбере, че винаги ще имам собствено мнение и че никой няма да може да ме управлява.

— Но пред приятелите…— Виждал ли си как твоите приятели общуват с жените си? Забелязал ли си поне веднъж?

— Не! Но със сигурност не по този начин!

— Наистина? Ти май си единственият, който си мисли, че е „главен“.

— Дори така да е, техните жени и приятелки не си позволяват да говорят с мен по този начин!

— Вече е късно, можеш да се оплакваш на мивката с мръсните чинии, а аз си лягам. Утре съм на работа — каза Лена.

— Какво пък значи това?! — възкликна Андрей изненадано.

— Най-прякото! Гостите бяха твои, аз готвих половин ден, сега ти чисти и мий чиниите!

— Не, няма да го направя! — възрази Андрей.

— Защо?

— Защото това е твое задължение, ти си жена!

— Нима имаме задължения според пола? Или приятелите ти това са ти втълпили?

— Никой от тях не върши нищо вкъщи, значи и аз няма да го правя — каза той нахално.

— Ако не помагаш, значи и не живееш тук. Разбра ли? — Лена вече сериозно се възмути. — Уау, какъв „мъж“ си намерих! Искаш да командваш? Започвай да си търсиш друго място за живеене, и недей повече да споменаваш това тук!

Андрей млъкна. Не очакваше Лена отново да напомни за апартамента. Преди също бе имало подобен спор, и едва не се разделиха. Тогава тя пак спомена за жилището и това го накара да се почувства не на място.

Но сега той единствено искаше да обясни, че приятелите му са прави: мъжът е глава на семейството, не е длъжен да изпълнява домакински задължения, докато живее с момиче. Миенето на чинии, чистенето, готвенето — това е нейна работа.— Помисли си само какво е това за един мъж! Да се нагоди към теб, да се занимава с домакинската работа — не искам хората да ни мислят за странна двойка, — опитваше се да обясни Андрей.

— Чудесно, Андрей, аз също работя, също нося пари вкъщи! Уморявам се и пак всичко върша вкъщи! А ти, след като си чул „мъжете“, които само се хвалят и лъжат, реши да се качваш на главата ми!

— Те не биха направили така!

— Наистина ли? Приятелят ти Олег въобще се страхува да погледне жена си в очите! Вчера цяла вечер го наблюдавах!

— Това не е вярно! Измисляш си само за да ме засегнеш!

— Все ми е тая какво мислиш, но до сутринта кухнята и всекидневната трябва да блестят! Аз няма да чистя след твоите приятели!

Лена се прибра в спалнята и повече не повдигаше тази тема, игнорирайки неговите оплаквания относно „женските задължения“.

На сутринта, събудена от звъна на будилника, Лена видя, че Андрей спи на дивана, а вчерашният безпорядък си беше непокътнат. Това окончателно я разгневи.

— Ей, царю на гората, ставай! — каза тя високо.

— А? Какво? — сепна се той.

— Какво те помолих вчера вечерта?

— Пак ли за това? Казах ти вече, че няма да чистя! Това е твое задължение!

— Така ли?

— Да, скъпа моя! — усмихна се той самоуверено.

Лена, без да иска да започва спор, отиде в кухнята, за да си приготви закуска. Андрей продължи с лекцията си за „женските задължения“.— Ако ме беше помолила за колата или за поправка, щях да помогна. Но почистването е твоя работа!

Лена мълчаливо кипеше от гняв, но не отвърна нищо, оставяйки го в кухнята.

По-късно, докато се приготвяше за работа, забеляза, че Андрей също се стяга да излиза, въпреки че нямаше къде да отиде.

— И накъде си тръгнал? — попита тя.

— По-далеч от този хаос, който не изчисти!

— Това моите приятели ли дойдоха вчера?

— Какво значение има! Мъжете не са длъжни да се занимават с почистване, това е работа на жените!

— Андрей, ти не си купил този апартамент, за да налагаш тук своите правила!

— Не те разбирам…

— Купи ли го?

— Не, но…

— Тогава ще спазваш правилата тук или ще си тръгнеш — каза Лена твърдо. — Докато живееше тук, помагаше вкъщи. А сега, гледай ти, започна да говориш за права! Живееш тук „на аванта“, а много си позволяваш.

— Лена, не прекалявай, защото ще останеш сама!

— Ужас, уплаши ме! Дори и да остана сама, по-добре ще живея за себе си, отколкото да слугувам на „краля“!

— Добре! Сама си го поиска! — извика Андрей и се втурна да си събира вещите.Когато Лена отиде да провери дали няма да вземе нещо излишно, той каза:​

​— Исках да ти направя предложение, вече бях избрал пръстена…​

​— Вече можеш да не го купуваш и да спестиш за апартамент! Наеми си нещо свое и започни самостоятелен живот.​

​​— Не ти ли е грижа, че си тръгвам? — спря той.​

​— Трябва ли да се тревожа, че си тръгва човек, който търси робиня? Не, това е при мазохистите, Андрей! — усмихна се Лена саркастично.​

​— Просто никога не си ме обичала! Искаше ми само парите!​

​— Носеше пари за собствените си нужди! И не си отказваше нищо!​

​— Ще видим как ще запееш без моята заплата! — извика той отново, докато опаковаше вещите си.​

​— Моля, може да видиш! Ще ти изпратя снимка, как „страдам“, след като се отървах от човек, който се опитваше да ме смачка!​

​След разговора Лена се обади в работата си, за да обясни ситуацията, а после извика ключар, за да смени ключалките и да не се притеснява, че Андрей може да е направил дубликат.​

​След седмица Лена чу звънец на вратата. Видя Андрей със същия куфар.​

​— Лена, прости ми, пусни ме! Грешах, обичам те!​

​— Радвам се, че го осъзна. Но закъсня. Мястото вече е заето — отговори тя, галейки котката, която излезе от укритието си…​

​Този разговор стана последната точка в отношенията, които някога изглеждаха пълни с надежди и планове. Понякога хората дори не забелязват как малките пукнатини се превръщат в огромни пропасти, които вече не могат да бъдат преодоляни. Усещането за несправедливост, неразбиране и обиди става по-силно от спомените за любовта, от общите мечти. Лена разбра, че по-добре е да остане сама, отколкото да загуби себе си в угода на чужди убеждения.​

Дереккөз