Той се страхуваше, че няма да я разпознае. Последния път, когато Игор видя Лида, и двамата бяха на петнадесет години, а сега са на тридесет, и той можеше да си представи само каква е станала в този провинциален град.

​„Със сигурност има трима деца и мъж алкохолик,“ – помисли си Игор с гняв.

​Защо точно се ядосваше на Лида, беше неясно, все пак той беше този, който замина, не тя.

​Посрещнаха го сякаш беше известен актьор или нещо такова, и дори му стана неудобно. Лида не беше сред другите съученици, и той реши, че така е по-добре: каква глупава носталгия, не му трябва тази Лида!

​А после я видя.

​Лида имаше тънки ръце със сини жилки, лице заострено като на лисичка, пухкава руса коса, която винаги беше късо подстригана и стоеше като шапчица, наподобяваща смачкано глухарче. На Игор Лида му се струваше много красива и веднъж случайно го каза на глас:

​– Лида е толкова красива…

​Съученикът му, Пашка Губанов, се изсмя и рече:

​– Глупости говориш! Аржанова е красива, виж каква дълга коса има и каква гладка кожа! А Лидка е със ситни пъпки и бледа като молец.

​На лицето на Лида наистина имаше малки пъпки, но според Игор те изобщо не я загрозяваха. Обаче с приятеля си се съгласи:

​– Е, може би.

​Как да стане приятел с Лида, Игор не знаеше. Момичетата вече не общуваха с момчетата, както преди, а ако той сам отиде и започне разговор, първа именно Аржанова щеше да ги дразни като младоженци.

​Идеята дойде от Пашка, когато покани цялата банда на рождения си ден. Апартаментът му не беше толкова голям, колкото на Игор, и всички вътре бяха натясно, но все пак беше забавно: майката на Пашка измисляше за тях шаради, а после играеха с трансформърите, които му подариха съучениците, с най-големия от тях – самия Игор.

​– Мамо, – каза той ден преди рождения си ден. – Мога ли да поканя целия клас?

​– Целия клас? – учуди се майка му. – А къде ще ги поберем?

​– Моля те, мамо!

​– Така или иначе няма да дойдат всички, – подметна татко му от другата стая. – Направи им бюфет, нека се веселят, няма нужда да седят на маса.

​– А с роднините какво ще правим?

​– Роднините на друг ден, – предложи татко му. – И тогава няма как без покривка, салфетки и седем ястия…

​Съгласиха се на това. Разбира се, Игор се страхуваше, че Лида ще откаже и няма да дойде, най-вече защото няма да има пари за подарък. Всички знаеха, че тя е от многодетно семейство, майка ѝ е библиотекарка, а баща ѝ пияница, сладкиши вижда само по празници, а якетата ѝ са носени след по-голямата ѝ сестра. Затова, когато Игор се приближи до Лида, за да я покани на рождения си ден, бързо каза:

​– Бих искал да те помоля за специален подарък: можеш ли да ми прерисуваш една картинка от обложка на плоча?​Лида не разбра какво се иска от нея, а Игор обясни, че кучето разкъсало обложката на плочата и сега е останала само обикновената бяла, а това не му харесва.

– А вие какво, нямате магнетофон? – попита тя недоверчиво, защото всички знаеха, че бащата на Игор е собственик на верига ресторанти в града и у тях вкъщи със сигурност има само най-новата техника, а не стари грамофони.

– Има, – махна с ръка Игор. – Но аз обичам да слушам именно плочи. Ще ми я нарисуваш ли тогава?

Лида имаше отличен успех по рисуване, а нейните работи често се излагаха не само на училищните, но и на районните изложби.

– Добре, – съгласи се тя. – Ще ти я нарисувам.

На рождения ден, докато една част от децата играеха на конзола, а другата гледаха филм на видеомагнетофон, Игор показа на Лида, Мишо и още две момичета, които някак си се бяха прилепили към тях, грамофона и плочите. Той слушаше различна музика, но най-много обичаше „Бийтълс“, също като баща си, а обложката на техен албум бе разкъсана на парчета от кучето на име Бублик.

Лида първоначално скучаеше: с грамофон никого не можеш да впечатлиш, дори и да е специален, както този на Игор. Но когато зазвуча музиката, тя застина, изправи се като струна и слушаше съсредоточено, сякаш това беше марш или нещо подобно. На Мишо музиката му омръзна и той отиде да играе на конзолата, а момичетата решиха да направят дискотека. В стаята се събраха и други, започнаха да се движат и да подскачат все едно под токов удар, само Лида седеше на ръба на леглото и пак не помръдваше.

Няколко дни след рождения ден тя се приближи и попита:

– Можеш ли да ми дадеш плочата да я послушам? Ще бъда много внимателна, честна дума!

– Това са на татко, – веднага отговори Игор. – Той не дава на никого да ги взема. Но можеш да дойдеш у нас да слушаш, когато пожелаеш.

– Някак си не е удобно, – смути се Лида.

– Неудобно е да обуваш панталони през главата и да спиш на тавана, одеялото пада, – пародира Игор баща си. – Всичко останало е удобно, така че дори не мисли, просто ела.

Така започна тяхното приятелство, първоначално основано на общата любов към легендарната група, а после вече съществуващо само по себе си, без каквито и да било условия и хитрини.

– Игоре, наистина ли ти е интересно с това момиче? – учудваше се майка му. – Тя едва проговаря, гледа те в устата и кима на всяка твоя дума. Разбира се, разбирам, че вие, мъжете, харесвате това, но това вече е прекалено. Какво може да имате общо, тя е беднячка! Славе, кажи му – правилното обкръжение трябва да се формира от детството! Казвах аз, че трябва да го преместим в лицей!

– Мамо, не искам да пътувам чак до другия край на града, – измърмори Игор. – Тази школа ми харесва, а и учителите са добри. Самата ти чу какво каза репетиторът: произношението ми е отлично, а речникът богат – не във всяка школа се учи така.

Не за първи път майка му заговори за лицея, но Игор не искаше да се мести и не само заради Лида – всъщност наистина му харесваше училището.

– Е, нека обърква главата на момичето, – отвърна баща му, – млади хора са.

– Нищо не обърквам!

Игор се ядоса и усети как ушите му се зачервиха, а от това се ядоса още повече.

Но с този разговор той спечели почти година свобода – майка му само въртеше очи, когато Лида идваше у тях, но за лицея повече не говореше. А в девети клас майка му случайно влезе в стаята, докато той изследваше особеностите на фигурата на Лида, и тогава всичко се случи.

Първо Игор си помисли, че му се е разминало, защото когато Лида побягна към дома си, майка му не каза нищо. И вечерта, когато се върна баща му, също всичко беше тихо. А три дни по-късно баща му съобщи:- Танцувай, момче, местим се в столицата.

– Как така в столицата? – недоумя Игор.

– Ей така. Разширявам се, реших да отворя ресторан там. А и скоро ще ти предстои да кандидатстваш, не е тук мястото за учене, а там конкуренцията е жестока, трябва да започнеш да се готвиш отсега. Вече съм уредил въпроса с лицея и намерих частни учители.

– Няма да тръгна, – отсече Игор.

– Е, а къде ще отидеш?

Наистина нямаше къде. Когато Лида научи, заплака, а той ѝ обеща, че ще си довърши ученето и ще се върне за нея, ще я вземе със себе си. Лида въздъхна някак по-зряло и каза:

– Никога няма да се върнеш…

На раздяла ѝ подари онази същата плоча, за която тя бе нарисувала обложката, и под чиито песни се бяха целунали за пръв път.

Ясно беше, че цялата идея със столицата идваше от майката. Игор ѝ се обиди много, а и на баща си също. Затова, когато в десети клас негов съученик замина да учи в Лондон, Игор каза на баща си:

– И аз искам да отида в Лондон.

Майката започна да плаче и да нарежда, че как ще е сам там, не искаше да го пусне. Игор знаеше, че е имал по-голям брат, който се бил родил с болно сърце и починал след година, и че майка му дълго време не могла да забременее след това. Осъзнаваше, че се страхува да не изгуби и него, но това дори го радваше злорадно.

В Лондон му хареса. Посети всички значими места, свързани с неговите кумири, започна да пуши, смени прическата си и всяка седмица имаше ново момиче. Искаше да забрави Лида и нарочно избираше момичета, които бяха напълно различни от нея, но всяка бързо му омръзваше.

Това продължи и по-късно, когато се върна в Русия и започна да помага на баща си с ресторантите. Дотогава имаше зад гърба си две сравнително дълги връзки: една с гръцка жена, която се бе вкопчила в него като кърлеж и не искаше да го пусне, и друга със състудентка – британката Джейн – бледа девойка с пухкава светла коса.

Майката, още щом се върна, започна да му търси подходящи невести, и Игор съвсем спря да се прибира у дома, настанявайки се в апартамента, подарен от баща му за пълнолетието му. Майка му се обиждаше, звънеше му, но Игор не ѝ вдигаше. Баща му го молеше да бъде по-мек с нея, но той отговаряше:

– Тя искаше да стана успешен? Станах. Но няма да ме омъжи, нека се примири с това.

Когато Мишка му писа, Игор не веднага разбра кой е – снимката на аватара изобщо не съответстваше на спомена му. Но щом се разбраха, Игор се зарадва и на поканата на бившия съученик да присъства на среща на випуска, макар че не беше от тях, отговори утвърдително.

Тя го гледаше с усмивка и въобще не беше ядосана, за разлика от Игор.

– Здравей, – изрече той трудно. – А ти никак не си се променила.

Това беше вярно, Лида си беше все същата – слаба, бледа, с тези сини венички. Само косата ѝ беше по-дълга.

От онзи момент Игор престана да забелязва другите. Те говореха и говореха. Лида наистина беше омъжена, но вече разведена, а детето ѝ беше само едно – десетгодишният ѝ син Игор. Щом чу името си, Игор се смути, но не можеше да отрече, че му беше приятно.

– Ела с мен, – внезапно каза той, осъзнавайки колко глупаво звучи. – Вземи сина си и тръгни с мен, в столицата животът е по-добър, отколкото тук.- Ти така и остана мечтател, – каза тъжно тя.

– Правилно ли разбирам, че това означава „не“?

Лида нищо не отговори. И се приготви да се прибира вкъщи. А той така и не я спря, не намери думите, за да я убеди да остане.

– А аз ще дойда с теб – усмихна се Аржанова. – В кой хотел си отседнал?

– В „Централния“, разбира се.

– Хайде, ще те изпратя – каза игриво тя.

Игор дори не започна да спори. Повика такси и те заминаха.

Когато почукаха на вратата, той си помисли, че е обслужването на стаите или нещо подобно, и се учуди, че е толкова късно. „Може би са сбъркали“, реши той.

На прага стоеше Лида. В същата рокля, с прибрани на конска опашка коси и разширени от гняв ноздри.

– И къде е тя?

– Коя?

– Аржанова тази! Нали първо ми взе мъжа, а сега и за теб ли се захвана?

Игор се засмя.

– Няма никаква Аржанова тук. Е, ако искаш, влез и виж.

Той направи крачка назад, Лида влезе в стаята. Огледа се, малко се успокои, седна на стола.

– Юлка ми се обади и каза, че сте заминали заедно.

– Закарах я с такси до дома, както си му е редът за един джентълмен, и толкова.

– И дори не се целувахте?

Той вдигна ръце и с глупав тон произнесе:

– Невинен съм!

– А защо така? Нали има и напомпани устни, и още разни неща.​- Не за това дойдох, – отвърна Игор.

​- Тогава защо? За да се видиш с мен, след петнадесет години чак си спомни обещанието си?

​- Значи, ти си чакала, така ли?

​- Много ми трябваше! Забравих те още на следващия ден!

​- Е, добре, и аз не те помних дълго.

​- Тогава да си тръгвам?

​- Тръгвай. Само че… може ли първо да послушаме плоча?

​- Плоча?

​- Да. Донесох грамофон.

​Лида присви очи, погледна го иронично и попита:

​- Значи си ме забравил, но си домъкнал грамофона?

​- Така излиза.

​Тя взе чантата, която беше оставила до вратата, извади нещо оттам и го подаде на Игор.

​Беше същата онази плоча, чиято обложка тя бе прерисувала и която той ѝ подари на сбогуване.

​- А ти си ме забравила на следващия ден, но тази плоча си пазила всички тези години? – подхвана я Игор с насмешка.

​Тя сви рамене. Той взе плочата от обложката, внимателно я докосна с пръсти – идеална, без нито една драскотина. Постави я на грамофона и го включи. В стаята се разля музика.

​Без да се уговарят, те се приближиха един към друг: той сложи ръце на кръста ѝ, тя – на раменете му. Завъртяха се в бавен танц, сякаш на абитуриентски бал, какъвто никога не са имали. На бледите бузи на Лида избухна руменина, а сърцето на Игор биеше като след спринт. Времето спря да съществува и вече нямаше значение защо той бе забравил обещанието си и защо тя му бе казала, че няма да тръгне с него. „All You Need Is Love“ звучеше от говорителите на грамофона, и двамата знаеха, че е така…

Дереккөз