— Не те е страх да останеш сама около Нова година? — попита приятелката, докосвайки тайните страхове на Светлана.

— Вие сте толкова години заедно… Имате голяма дъщеря, вече навърши осемнадесет! Скоро ще напусне гнездото, родителите вече няма да са й нужни… — Жана, приятелката на Светлана, искрено не осъзна, че добавя масло в огъня на съмненията на приятелката си.

— Жана, намерих пръстен в антрето — беше в красива кутийка, — сподели Света с шепот. — Мъжът ми започна да се прибира късно от работа… Ще полудея, като започна да мисля за това.

— Ами… Може би ти го е купил за Нова година, а ти вече си се вживяла? — засмя се Жана. Но на Света хич не й беше до смях.

— Не се сдържах и го пробвах — тесен ми е. Освен това, след това изчезна, повече не съм го виждала! — прошепна Светлана, като се наведе към приятелката си.

— Може би го е върнал, за да промени размера, и чака подходящия момент да ти го даде, — направи логически извод Жана. — Или може би… има любовница. Впрочем, ако е решил да си тръгне, ще си тръгне. — Тя направи драматична пауза. — А ти опитай да не го приемаш присърце: живей спокойно и се радвай на живота. Виж Алёна, цъфти и сияе. Направо разцъфна последните няколко месеца. Да не се е влюбила?

— Какво ти цъфтене… — изплаши се Света, — просто си взе изпитите успешно, затова е щастлива.

— Добре, ще тръгвам, — Жана се изправи от масата, където пиеха чай със Света, — Обади се, ако нещо стане.

Тя прегърна приятелката си и, сбогувайки се, затвори вратата след себе си.

— Лесно е да кажеш „не мисли“, — прошепна Светлана сама на себе си. Посещението на приятелката само затвърди съмненията й за Роман.

С мъжа си Рома живееха вече двадесет години.

Разбира се, и те са имали разправии и несъгласия, но за дреболии: къде да отидат на почивка — при родителите на вилата или в санаториум; или каква салата да приготвят за Нова година — „шуба“ или „Оливие“. Но винаги стигаха до консенсус: след санаториума отиваха при родителите на вилата, а за празника правеха и двете салати.

Но напоследък тъмни съмнения започнаха да измъчват Светлана. Тя усещаше, че Ромa се променя.

— Светик, бъди другарче, изглади ми за утре любимата ми сиво-синя риза, — помоли я неотдавна мъжът й.

Преди не се суетеше около такива неща, носеше каквото му попадне: тениска или суичър, и почти не се разделяше с дънките. Трудно беше да го накараш да облече риза и панталони. А сега сам поиска.

— И направи ръбовете на панталоните заедно, — добави усмихнатата му глава, подаваща се от вратата.

Света беше изненадана, но нищо не каза. На сутринта изгладените риза и панталони висяха на закачалка. Рома старателно се избръсна, облече се, напръска се с новия парфюм, който Света наскоро му беше подарила, целуна я загадъчно и тръгна за работа.

„И защо му са тези ръбове на панталоните? Все пак се занимава с компютрите си, с проводници, системни блокове, — замисли се Светлана, — коленете на дънките му винаги са изцапани. А сега — риза, панталони… И дори се напръска с парфюм все едно отива на среща.“Тя застина. Среща! Значи има някоя друга! Точно така! И пръстенът също е за нея?!

— Мамо, къде си? — извади я от мислите Алена, размахвайки ръка пред лицето ѝ. — Викам те, викам те.

— Извини, замислих се, — каза тя, поглеждайки към дъщеря си.

— Мамо, може ли да остана при Наташка тази вечер? Изтеглихме сериал и искаме да го гледаме — дъщерята понякога оставаше да нощува при приятелката си, и Светлана днес отново разреши. В крайна сметка, изпитите приключиха, нека детето си почине. Дъщеря ѝ се зарадва, целуна я бързо по бузата и излезе.

Светлана трябваше да работи, но когато отвори лаптопа, замръзна на място: на екрана беше отворен прозорец със статия: „Когато мъжът е с 20 години по-възрастен, има ли бъдеще?“

— Значи наистина има друга?! — възкликна Светлана. — И още по-млада с 20 години! Затова пръстенът е толкова малък!

Светлана започна да обикаля из апартамента, без да знае какво да направи: да устрои разпит или да събере още доказателства?

В моменти, когато беше нервна, единственото, което можеше да я успокои, беше почистването. И този път започна механично да трие, да мие, да прахосмукира. Дойде ред и на шкафовете в хола. Светлана започна да преподрежда и без това спретнато сгънатите вещи.

От стария пуловер на мъжа ѝ изпадна някакъв хартиен пакет. Светлана беше сигурна, че преди седмица не беше там. С треперещи ръце го разви и онемя. В хартията беше увита пачка банкноти от по хиляда лева. На око имаше около петдесет хиляди.

Светлана отново уви парите в хартия, после — в пуловера, и ги остави там, където ги беше открила. Все още не знаеше какво да прави.

Работата не ѝ вървеше на ум. Тя гледаше екрана, но виждаше само празнота. Беше загубила представа за времето и щеше да продължава така още неизвестно колко, когато звукът от отключването на входната врата я извади от унеса.

— Светле, — прозвуча протяжното повикване на Рома, който се върна необичайно рано.

Тя седеше мълчаливо, без да каже нищо. Ушите и бузите ѝ горяха, а сърцето ѝ биеше толкова силно, че ѝ заглушаваше слуха.

— Ало, — чу Светлана как мъжът ѝ се обажда на някого по телефона, — май не е у дома. Добре, ще ѝ кажа, когато се върне. Не исках да казвам предварително. Но днес всичко е решено и тя трябва да знае…

Той влезе в стаята, където Светлана седеше тиха като мишка.

— О! А тя е у дома, седи пред лаптопа и мълчи като малка мишчица. Добре, за сега затварям. Ще ти звънна после.

Той затвори разговора.

— Светле, какво ти е? — видно беше, че Рома е в добро настроение и не се криеше от това. Но видът на жена му го изненада. — Виж какво ти донесох.Той извади от джоба на сакото си квадратна кутийка и ѝ я подаде. Но Света дори не я докосна. Тогава съпругът ѝ сам я отвори.

На кадифена възглавничка се кипреха елегантни часовник. Златен корпус, златни цифри и стрелки, сапфирено стъкло, бяла керамична каишка.

„Иска да изкупи вината си, отвлича вниманието. А може би това е намек? Нали часовници подаряват за раздяла!“ — мина през ума на Света.

— Какво е това? — попита тя с леден глас, без дори да докосне подаръка.

— Часовник. Какво, зрението ти е отслабнало зад лаптопа? — засмя се Роман, не разбиращ какво става със съпругата му.

— Виждам прекрасно — отговори равнодушно Светла, — дори повече, отколкото предполагаш. Задръж своите дарове. Можеш да се откупиш пред някой друг.

— Да не си се натровила с химикали? — съпругът ѝ беше напълно объркан, но ситуацията започваше да го напряга. Той стана, остави кутията с часовника до лаптопа ѝ и излезе от стаята, която служеше едновременно за спалня и работен кабинет. Света чу как той започна да трака с чайника. В този момент се върна дъщеря им.

— Представяш ли си, забравих флашката у дома! — с леко задъхан глас каза разгорещената Альонка, пъхнала глава в стаята на майка си. — А ти защо си такава? Стоиш като статуя?

— Дъще, не си ли забелязала нещо странно или необичайно в поведението на баща ти напоследък? — не издържа Света.

— Май не. Освен… — Алёна се замисли.

— Какво? — напрегна се майка ѝ.

— Много говори по телефона напоследък — сви рамене Алёна. — И изглежда сериозен.

— А с кого? Знаеш ли? — Света не искаше да задава такъв въпрос на дъщеря си, но не можеше да се въздържи.

— Мамо, първо, не е учтиво да подслушваш чужди разговори, и второ, не, не знам, не ми е интересно.

— Добре, извинявай — Света се усмихна принудено, и Альонка изчезна от стаята. След няколко минути се чу как входната врата се хлопна — значи дъщеря ѝ беше излязла.

Роман все още тропаше в кухнята. Света знаеше какво означава това. Означаваше, че е ядосан, и че в този момент беше по-добре да не го закача.

Но този път инстинктът за самосъхранение я беше напуснал. Тя отиде в кухнята, за да изясни нещо.

— Чий беше онзи пръстен? — запита тя с възможно най-сдържан глас съпруга си, който я измъчваше с този въпрос.— За какво говориш? — Рома се взря в нея. — Какъв пръстен?

— Този, който случайно остави в антрето, а после го взе обратно. За кого е? — изригна Светлана, кипяща от възмущение, и удари с длан по масата. — Да не би да си намерил друга жена?

— Да, намерих! — не издържа той. — Намерих! Една истеричка преди двайсет години я намерих!

— Какво ме размотаваш?! За кого се гласи? А парфюмът, за кого се напръска? — Светлана вече не можеше да се спре. — Часовник ми донесе, за да не те гризе съвестта? Или искаш да намекнеш, че ще ме напуснеш? Реши за Нова година да ме „зарадваш“ ли?

— Така е! Напускам те! Писна ми! — Рома хвърли кърпата, с която си беше избърсал ръцете, на масата и, след като се преоблече, излезе от дома, тръшвайки силно вратата. Най-големият страх на Светлана се сбъдна.

Светлана остана да стои в средата на кухнята със сълзи, които се стичаха по бузите й. „Край! Двайсет години, отишли на вятъра! Ще посрещна Нова година сама…“ — мина й през ума.

Тогава тя си спомни, че не беше показала на мъжа си онази пачка с пари, и се втурна към шкафа. Парите ги нямаше. Светлана преобърна всичко, изхвърли всички вещи от рафтовете, но проклетата пачка сякаш се беше изпарила.

„Замина си. Взе парите и отиде при… при нея, тая малка глезла“, — Светлана заплака още по-силно. Рома не се върна нито през нощта, нито сутринта. Светлана не намираше място за себе си. Дори в най-страшния си кошмар не беше мислила, че Рома, нейният Рома, ще се влюби в друга и ще изостави семейството. И то точно преди Нова година!

В това състояние я завари дъщеря й, Альона.

— Мамо, какво е станало? Нещо с тате ли? — Альона се хвърли към майка си.

— С татко всичко е наред! Дори чудесно! — в гласа на Светлана отново прозвучаха истерични нотки. — Татко се радва на живота си с младата си любовница!

— Какво говориш?! — извика уплашено Альона, гледайки майка си. — Той ми се обади вчера вечерта, каза, че ще отиде при баба на вилата, за да й помогне, и ще остане там за нощта. Откъде взимаш тази идея за любовница?

— Ами от това! Погледни сама! — Светлана показа на дъщеря си отворения прозорец на лаптопа и забеляза, че лицето на Альона пламна в червено. — А защо се изчервяваш? Или си знаела? Знаеше и прикриваше баща си?!

— Мамо, но това… — започна Альона, но беше прекъсната от майка си:

— Намерих у него пръстен. Малък, сякаш за дете. А после изчезна. Баща ти не успя ясно да ми обясни какво е това пръстен. И тези скрити пари! Бяха увити в неговия пуловер. А вчера той си тръгна и ги взе със себе си! Ако знаеше нещо, не ми го казвай сега! Иначе никога повече няма да ти повярвам!

Светлана се разплака горчиво.

— Мамо, мамо, прости ми! — Альона падна на колене пред майка си и я прегърна. — Това беше моят пръстен! И парите са мои! И аз оставих този прозорец отворен. Татко няма нищо общо.

— Как така твоят? Откъде имаш толкова пари? И защо четеш такива неща за възрастни мъже? — изуми се Светлана, гледайки дъщеря си с недоумение. —​​​Обичаш ли толкова много баща си, че го прикриваш? А?!​​

​​– Не, разбира се! Чуй ме! Страх ме беше да ти кажа, страхувах се, че няма да ме разбереш и ще останеш разочарована. От три месеца излизам с един мъж. Антон е с двадесет години по-възрастен от мен, – дъщерята започна бързо да изброява предимствата на своя не толкова млад мъж, виждайки ужасно разширените очи на майка си, – той е много мил, добър, надежден човек. Той ми подари пръстена – просто го забравих на нощното шкафче.​​

​​А парите ми ги даде, за да си наема апартамент, докато ремонтът в неговия дом не приключи. Завих ги в стария пуловер на татко, защото отдавна не го носи, а ако бяха на картата ми, щеше да ги видиш. Вчера ми трябваха и се върнах за тях. Мамо, не знаех, че заради това вие с татко ще имате проблеми.​​​

​​​– Алена, осъзнаваш ли какво правиш? Мъж, който е с двадесет години по-възрастен от теб! Какво общо можеш да имаш с него? Той може да ти бъде баща! – един шок смени другия и Света се хвана за главата.​​

​​– Мамо, обичам го, и той също ме обича. Ще ви запозная двамата и тогава сама ще видиш какъв човек е! – дъщерята все така седеше на пода пред майка си.​​

​​– Трябва веднага да звъним на баща ти! – Света осъзна, че след обвиненията ѝ Роман има право да се сърди на нея, затова накара Алена да му се обади.​​

​​Час по-късно Рома беше вкъщи. Най-важно беше първо да възстановят мира в семейството. А след това заедно да намерят решение за проблема, наречен Антон.​​

​​– Рома, прости ми! Сърцето ми щеше да спре, когато си помислих, че имаш някоя друга – Света го посрещна в коридора и се хвърли на врата му. – Нали си нямаш никоя друга?​​

​​– Имам! – засмя се мъжът. – Една истеричка с двайсет години стаж! И друга не ми трябва.​​

​​Света избухна в щастлив смях, но не забрави да попита:​​

​​– А защо толкова често напоследък закъсняваш от работа? И защо изглеждаш толкова официално там? И с кого говореше по телефона, когато мислеше, че ме няма вкъщи?​​

​​– О, наивна моя… Прехвърлях задачите си на стажанта. Повишиха ме. Сега съм технически директор, а не просто техник. По ранг ми се полагат риза и панталони. А и ми увеличиха заплатата. Купих ти часовник с премията си – постоянно ми говореше, че искаш нов часовник. А по телефона говорех с мама. Не ти казах по-рано за повишението, защото се притеснявах, че може да не се получи.​​

​​– Наистина съм толкова глупава! Рома, прости ми! – Света отново го прегърна и тихо призна:​​

​​– Алена си има мъж! На около четиридесет е! Трябва нещо да направим!​​

​​– А защо трябва да правим нещо? Това си е нейният живот. Не се притеснявай, ще проверим какъв човек е този Антон и после ще преценим. Нали така, дъще? – бащата намигна на Алена, а тя му изпрати въздушна целувка.​​

​​Света беше толкова щастлива, че дори се обади на приятелката си да ѝ съобщи, че на Нова година няма да е сама!​​​

Дереккөз