Олеся поклати глава и не каза нищо. Тази ситуация никак не ѝ харесваше.

— Мамо, какво става? — слисана попита Олеся. — Нали се бяхме разбрали с теб. Вложихме там нашите пари…

— А-а, така ли заговори! Не можело вече човек на майка си безплатно да помогне? Само търговия и пари! Срамота!

Майка ѝ затръшна вратата точно пред лицето на Олеса и Антон, като се оправда, че скоро трябва да посрещне гости и има нужда да се подготви.

…Олеся живееше с майка си Нина Никитична, само двете. Баща ѝ, Олег, отдавна беше напуснал семейството след шумен скандал. Имаше защо. Историята беше тъжна. Олег обаче поддържаше връзка с дъщеря си и участваше в живота ѝ, така че Олеся не се сърдеше на баща си. Всичко беше наред.

С времето Олеся порасна, завърши образованието си и се омъжи. Първоначално младото семейство наемаше квартира, но после взеха едностаен апартамент на кредит и доста бързо го изплатиха. Много се стараеха.

Един ден Нина Никитична сподели на младите, че е получила наследство — апартамент. Починала беше някаква далечна самотна роднина, оставяйки жилището на майката на Олеся.

Нина Никитична беше истински въодушевена от тази промяна и реши да не продава апартамента, а да го отдава под наем.

— Ще си имам приходи за старините, деца. Никакви големи грижи, а парите ще капят, — доволно обяви Нина Никитична.

Всъщност нещата се оказаха не толкова прости. Апартаментът беше в ужасно състояние. Нуждаеше се от основен ремонт, включително смяна на водопровода и подовите настилки. Всичко беше мръсно, зацапано и буквално „омазано“, както каза Нина Никитична, а миризмата беше толкова силна, че трудно се издържаше там. Съседите разказваха, че въпросната роднина на Нина Никитична държала огромно количество котки. Била възрастна и вече не можела да се грижи за тях както трябва.

— Заради нея смърдеше и по стълбището! — заяви съседката отсреща. — Искахме да ѝ помогнем, жал ни беше за нея, самотна жена, но никой не издържа. Характерът ѝ беше ужасен! Започваше да командва все едно сме ѝ слуги. А сама беше безпомощна. Какво изобщо са ѝ били нужни котки? Макар че пенсията ѝ беше добра. Ходеше до магазина, купуваше всичко — дори по-хубаво от това, което си позволям за себе си. Сиренето си го избирах по-евтино, колбаси на резен не купувах, а тя ги вземаше. И за котките вземаше скъпа храна. Натоварваше всичко на количката си, комбинирана с проходилка, и вървеше бавно, придържайки се. А без количката — никак. Краката ѝ бяха болни. Дори социалните работници се отказаха, никой не можеше да я изтърпи… А вие апартамента ще го продавате ли? Или под наем ще го давате?

— Мисля да го давам под наем, — отвърна Нина Никитична, намръщвайки се от неприятната миризма, която се носеше от апартамента. — Само че има нужда от ремонт, а е много скъпо. С какво да го направя?

— Ама знаете ли какво да направите? — посъветва я съседката, — Дайте го на хора, които ще направят ремонта за сметка на наема. Нека изчистят, ремонтират и живеят, а после ще започнат да плащат. Слушала съм, че така хората постъпват.

— Благодаря за съвета, — отвърна Нина Никитична, — Ще опитам да пусна обява.

Предполагаемите наематели обаче бягаха от апартамента, след като само го зърнеха. Обясняваха, че ако имаха такива пари, да направят ремонта, по-скоро биха си купили нов апартамент.

Нина Никитична се натъжи. За апартамента трябваше да се плаща, наематели нямаше, ремонт също — само разходи. И предложи на Олеся и съпруга ѝ да се включат.

— Вие полека-лека ще направите ремонта, а после ще делим парите от наема на половина. Не ви бързам, важното е да върви работата, — увери ги Нина Никитична.Антон, съпругът на Олесия, помисли и реши, че ако започнат по малко, могат да се справят сами. Той можеше толкова много неща, понеже някога се занимаваше с ремонти на апартаменти. Разбираше от електричество, оправяше ВиК, дори плочки беше поставял. Беше мъж със златни ръце…

— Абе, Леся, това не е лоша идея! Ще имаме месечен доход от наем. В началото, разбира се, ще бъде трудно, но нищо страшно. Знам откъде можем да купим евтини строителни материали, имаме кола, ще отидем, ще се снабдим с необходимото, всичко ще бъде наред.

— Колко си ми страхотен, — усмихвайки се, похвали го Олесия. — Не се страхуваш от работа и всичко можеш!

— А, стига, и ти си умница. И твоите ръце ще трябват. Заедно бързо ще го направим. Най-евтиният вариант: вместо плочки ще сложим стенни панели, ще залепим обикновени хартиени тапети по стените, на пода ще постелем евтино линолеумче, само да е чисто.

— Да, добре, — съгласи се Олесия и го погледна с обич.

Майката на Олесия също беше доволна. Тя се гордееше със зетя и дъщеря си и разказваше на всички познати как младите сами запретнали ръкави, за да ѝ помогнат. Какви чудесни деца!

Два уикенда само изхвърляха боклуците от апартамента. Каква ли не ненужна вещ находиха, сякаш можеше музей на съветските неща да се отвори. Най-старите от тях бяха складирани на тавана. Но там така и не откриха нищо ценно, затова Олесия и Антон изнесоха всичко в чували и го хвърлиха на боклука. После започнаха да свалят тапетите и се начетоха на съветски вестници. Пластовете сякаш нямаха край, и работата вървеше трудно.

След това Антон се захвана с подовата настилка. Така, бавно и стъпка по стъпка, нещата потръгнаха. Подравниха стените, измазаха ги с мазилка, дори подмениха ел. инсталацията, защото Антон не обичаше да оставя нещата недовършени.

— Щом сме се захванали, трябва всичко да направим както трябва. Да не влязат наемателите, включат нещо по-мощно и да стане късо съединение. Ами ако избухне пожар? Кому е нужно това? По-добре да подменя проводниците с нови. Ще сложа и допълнителни прекъсвачи, защото там все още са със старите бушони. Боже мой, не бях виждал тези антики от сто години! Колекционерска рядкост! — мърмореше Антон, докато се качваше по стълбата, за да протегне нови кабели. Олесия също беше до него. Тя му помагаше, за да върви по-бързо. Дори осветителните тела трябваше да заменят. Купиха най-простите, но апартаментът грейна. Олесия изчисти печката в кухнята от дебелите мазни пластове, закачиха корнизите и окачиха старите пердета от техния апартамент.

— И защо ги пазех толкова време? Сто пъти се канех да ги изхвърля, а все ги спирах, ето че сега потрябваха, — каза с усмивка Олесия, докато стоеше на стълбата и закрепяше още една кука за пердето.

— Дааа… получи се уютно. И чисто. Като къщичка от приказките, — пошегува се Антон и внимателно я свали от стълбата, като я прегърна. Двамата дълго се целуваха, а после пиха чай, седнали направо на пода в кухнята, понеже в апартамента нямаше мебели.

— Не, не е редно така, — заяви Нина Никитична. — Няма мебели. Лошо. Ако апартаментът е обзаведен, ще можем да сложим по-висок наем. Пък и ще е по-удобно за хората… Но като цяло е много красиво! Браво, деца! Само че… мебелите…

— Мамо! Колко пари ще струва това! Нямаме. И без друго похарчихме всичко, толкова обикаляхме за материали, — отговори Олесия.

— Знам, зная. Нищо не казвам. Просто си помислих, че щеше да бъде по-добре, — повтори Нина Никитична.

***

— Лесь, ами ако купим нови мебели за нас, ще обновим малко — легло, гардероб, маса за кухнята, столове… Ще вземем кредит? Старите ще пренесем в апартамента. А кредита ще изплащаме с парите от наема, — предложи Антон същата вечер на Олесия.

— Да го направим! — Олесия хареса идеята. Беше ѝ приятно да предвкуси предстоящите промени у дома.Така и направихме. Купихме си всичко ново, а старото пренесохме в апартамента. Трябваше да наемем кола, но няма значение, справихме се.

— Благодаря ви, мили мои! — с чувство произнесе Нина Никитична. — Сега може да се отдава под наем с чиста съвест. Апартаментът е истинско бижу!

***

— Мамо! Е, какво става с апартамента? Намери ли наематели? — попита Олесия майка си по телефона около месец по-късно.

— Все още не. Нещо не можем да се договорим.

Още един месец по-късно:

— Мамо, ами наемателите намериха ли се най-накрая?

— Намериха се, но още не са платили…

— Как така не са платили?! Мамо, какво става? Нека Антон да дойде и да поговори с тях! Как така са наели апартамента, а…

— Не, не, всичко е наред! — започна да се извърта Нина Никитична. — Те платиха, но просто аз засега не мога да ти дам парите. Трябва да отида в платена клиника, да си правя изследвания. Ще трябват доста пари. Следващия месец, става ли? Е, добре, хайде, аз тръгвам.

— Какво става, мамо? Да не си болна? — притесни се Олесия.

Нина Никитична бързо затвори телефона. Олесия поклати глава и не каза нищо. Ситуацията никак не й харесваше.

Седмица по-късно Олесия звънна на майка си и каза:

— Мамо, как е положението с клиниката? Всичко наред ли е? Ходила ли си? Прави ли си изследвания?

— Ходих, дъще. Всичко е наред, слава Богу!

Още един месец по-късно:

— Мамо, трябва да плащаме кредита, помниш ли? Нали взехме заема за мебели? Ще може ли поне от следващия месец да започнем да получаваме нашата част от наема…— Да-да… Добре, разбира се… — разсеяно отвърна майката.

Вечерта Олеся и Антон проведоха неприятен разговор.

— Докога ще протакаме? Ние своята част от уговорката изпълнихме — каза Антон. — Вече трети месец сами изплащаме кредита, а къде са парите?

Олеся само вдигна рамене.

— Щом е така! Ще отидем и ще си вземем мебелите! Имаме ключове, пък после да правят каквото искат там! — разгневи се Антон. — А изобщо живее ли някой там?

Мебелите, разбира се, те не възнамеряваха да вземат, но все пак решиха да отидат до апартамента.

Отвориха вратата и там завариха семейство: мъж и жена.

— Ваня! Казах ти! Веднага смени ключалките! — извика някаква жена по домашен халат и с ролки в косата. — Бившите собственици ли ще продължават да се мотаят тук?

Въпросът беше насочен към Антон и Олеся.

— Оу! — казаха в един глас и изненадани се отдръпнаха към площадката на стълбището.

— Това е нашият апартамент. Какъв е проблемът? — иззад жената се показа един мъж.

Оказа се, че преди месец са купили апартамента от една мила жена на име Нина Никитична.

— Купихме го с мебелите, с всичко, както беше уговорено. Какви въпроси имате към нас? А вие изобщо кои сте? — попита мъжът.

И така си тръгнаха Антон и Олеся с празни ръце. А с майката на Олеся се скараха.

— Да! Продадох го! И какво от това?! — крещеше тя. — Това е моя собственост! Ще правя каквото реша! Грижа се за себе си, за старините си! Щом дъщеря ми е толкова меркантилна, ще се наложи сама да мисля за това! Нима една майка няма право да помогне безвъзмездно? Вие само за пари мислите! Все ви е малко! А аз го продадох и сложих парите в банка, на лихва. Като изляза в пенсия, ще си имам солидна добавка.

— Мамо, но нали се разбрахме… Ами ние? На нас не ни ли трябва добавка?

— Именно за това продадох, за да няма такива разговори, че ви дължа пари. Това нужно ли е? Пари от майка си да дърпате! Млади сте, ще се оправите, вие сте двама в крайна сметка! А аз съм сама! Кой ще се грижи за мен в старостта? На теб не мога да разчитам! Поне сега съм независима, сама за себе си, при пари…Олеся плачеше, спомняйки си този разговор, и размишляваше за това, че майка ѝ едва сега се почувства независима, благодарение на тях, между другото. Очевидно, беше забравила как преди година ги молеше за помощ. Тогава тя не беше толкова независима и не говореше с такъв тон, а шепнеше тихо и примирено.

— Какво да се прави, майка си е майка — тъжно каза Антон, прегръщайки разплаканата Олеся. — Оттук нататък ще бъдем по-разумни…

***

Нина Никитична пристигна при Олесе и Антон три дни след този разговор. Болката нахлу в душата на Олесе още щом майка ѝ прекрачи прага: „Какво ли измисли този път?! Повече на нищо няма да се съгласим!“ — ядосано си помисли тя. Но майка ѝ каза съвсем не това, което всички очакваха.

— Ето, дъще, парите за вас. Един милион. Не мога така. Седях, мислех, плачех. Нощем престанах да спя и реших да изтегля от парите и да ви ги дам в знак на благодарност за помощта ви. Така е честно и човешко. Простете ми, деца! Не знам какво ми стана — каза Нина Никитична и по лицето ѝ потекоха сълзи.

— Ох, мамо — промълви Олеся през сълзи и също се разплака. Прегърна майка си и така, прегърнати, стояха дълго-дълго насред коридора.

— Е… това… може би… чай? — плахо попита Антон. — Тъкмо вода завря.

— Ще пиеш ли чай, мамо? — попита Олеся, избърсвайки сълзите си.

— Ще пия, дъще. Хайде, скрий парите. Ето! — каза Нина Никитична, подавайки на дъщеря си пачката банкноти. — Ах, колко ми олекна, сякаш планина ми падна от плещите! Простете ми, деца!

— Мамо! — каза отново Олеся и пак прегърна Нина Никитична. И двете отново заплакаха.

Антон се усмихна, поклати глава и се отправи към кухнята, за да нареже бисквитеното руло.

„Надявам се, че няма да изсъхне, докато те там плачат,“ — помисли си с усмивка.

Дереккөз