„Какво да правя?“ – Марина не спираше да си блъска главата, осъзнавайки, че вече няма да може да живее спокойно.

Марина беше заета с домакински задължения в кухнята, когато чу трясъка от вратата. Съпругът ѝ се беше върнал от работа.

– Олег, ще вечеряш ли? – попита тя високо, докато продължаваше да се върти около тенджерите.

– Ще вечерям! – отговори той, влизайки в стаята. Хвърли поглед върху жена си и замря. Пред него стоеше тя – в обичайния си домашен халат, със зацапани чехли и с щипка за коса на главата.

„Какъв вид само – проблесна в ума му. – А кога беше различно: късичък халат, нежни къдрици, дълги мигли… Ех, право казват колегите – жените губят форма след брака.“

Олег работеше като куриер. Дните му преминаваха в шофиране из града, сред усмихнати, поддържани и стилни жени. Неизбежно се налагаше да ги сравнява с Марина, която в тези сравнения губеше очевидно. С изключение на нейните кулинарни умения – те оставаха ненадминати, особено със знаменитите ѝ рибени кюфтенца.

Марина работеше като секретарка в офис. Излизаше за работа по-късно от него, но се връщаше по-рано. През деня изглеждаше напълно различна: елегантна, поддържана, с прическа и на токчета. Секретарката е лицето на компанията, и външният ѝ вид съответстваше на тази роля. Вкъщи обаче се връщаше към истинската си същност – махаше грима, прибираше косата и обличаше удобните домашни дрехи. Такава я помнеше Олег през последните години.

Веднъж, на чаша вино, при Марина дойде нейната приятелка Лена. Разговорът неусетно се отклони към семейните въпроси.

– Марин, ти как мислиш, всички мъже ли изневеряват на съпругите си? – попита Лена, докато наляваше вино в чашите.

– Откъде пък този въпрос? – напрегна се Марина, на която такива мисли никога не бяха идвали на ум. Годините брак и двете деца ѝ се струваха здрава основа за тяхната семейна връзка.

– Ами така, – сви рамене Лена. – Попаднах на една статистика. Знаеш ли, че 70% от мъжете изневеряват на съпругите си? Ужас, нали? Как мислиш, Олег сред тях ли е? – подсмихна се тя.

– Лена, стига глупости! – ядоса се Марина. – Той веднага след работа се прибира вкъщи! Никога не се задържа, винаги си е вкъщи през нощта. През уикенда е с момчетата. Кога да изневерява? И защо? И в интимния ни живот няма проблеми, ако разбираш за какво говоря!

– Е, добре де, не се ядосвай така. Просто, нали знаеш, той работи с кола. Не е вързан за едно място, шофира навсякъде. Никакъв контрол! – сви рамене приятелката ѝ.

– Лена, ще се скараме! Защо изобщо ми говориш това? – разгневи се Марина и не можеше да разбере защо ѝ казва всички тези неща. – Или знаеш нещо? Ако е така, казвай!

– Успокой се, нищо конкретно не знам, просто разсъждавам. Толкова семейства на мои познати се разпаднаха заради изневери… Изневеряваха дори мъже, за които никога и на ум не би дошло. Както се казва, тихите води са най-дълбоки, – замислено каза Лена, гледайки през прозореца.

След този разговор Марина не можеше да намери покой: „Ех, Лена, змия такава! С такива приятелки врагове не ти трябват!“

Жената започна неволно да наблюдава мъжа си, но нищо странно не откри. Всичко беше както винаги. Освен че близостта между тях стана по-рядка, но Марина го приписваше на умората и стреса.

– Не можеш да си представиш какви идиоти се движат по пътищата в нашия град! – оплакваше ѝ се Олег. – Понякога косата ми настръхва. Цял ден съм в стрес. Само вкъщи мога да си отдъхна, но вече нямам сили за нищо.Марина изпитваше състрадание към него и се опитваше поне малко да му помогне да се отпусне. Правеше му масаж, след който той задължително заспиваше до сутринта.

Един ден, в бързината, Олег забрави дневника си у дома. Никога преди не го беше носил вкъщи, но този път го взе заедно с документите, които трябваше да разнесе на адресатите.

Марина го забеляза на шкафа в коридора и тъкмо се канеше да се обади на съпруга си, но след като прелисти страниците, се замисли. Видя странен график. В един и същ ден от седмицата той имаше доставки, а два пъти седмично — зареждания. Когато Марина му звънеше в тези дни, телефонът му винаги беше извън обхват. Смътни съмнения започнаха да се загнездват в мислите ѝ. Нима наистина ѝ изневерява? А какво да кажем за петнайсетте години брак? А за децата?

Тя реши да стигне до истината, преди червейчето на съмнението да се превърне в огромен змей.

През нощта, изчаквайки мъжът ѝ да заспи, тя тихо взе служебния му телефон. Обикновен, с бутони, който лесно се отключваше. Никакви подозрителни съобщения, всъщност никакви съобщения – дори и от самата нея. А Марина със сигурност знаеше, че често му звънеше или пишеше на този номер.

— Значи трие! — промърмори тя.

Разглеждайки контактите, тя видя „доставка“ и „зареждане“. Бързо прехвърли номерата на своя телефон, изключи телефона на съпруга си и го постави обратно.

Марина самата не знаеше защо именно тези контакти събудиха в нея съмнение и подозрение. Сърцето ѝ биеше по-бързо от обикновено, а тялото ѝ потреперваше, сякаш от студ. Тя не беше готова да научи за евентуалната изневяра на Олег, въпреки че не беше вчерашна.

Сутринта, след като изпрати мъжа си на работа, а по-малкия си син на училище, Марина реши да поговори със старшия.

— Антоне, ако знам телефонен номер, мога ли да разбера на кого принадлежи? — приближи се тя до сина си, докато той закусваше.

— Разбира се, че можеш — засмя се той. — Обади се и разбери!

— Много смешно — обиди се Марина. — А ако не искам да говоря, а само да разбера чий е номерът?

— Мамо, защо ти е? — погледна я подозрително синът ѝ.

— Трябва ми! — тя не искаше да въвлича Антон в тези разследвания.

— Ако човекът го има в един такъв месинджър, можеш да видиш. Отваряш нов чат, въвеждаш номера и готово! Всичко се вижда.

— Благодаря ти, синко! — каза Марина, погали го по косата и започна да се стяга за работа.

Не ѝ се търпеше да провери тези два контакта. За нейно щастие или нещастие, и двата номера бяха регистрирани в този месинджър.

На една от снимките я гледаше възрастна солидна дама с надменен вид, записана като „доставка“.„На бензиностанцията“ беше млада, симпатична девойка, облегнала се на капака на колата, с фон на автозаправката. Марина се вгледа и разпозна колата на съпруга си. На корпуса на колата се мъдрееше надпис: „Куриерска доставка в града“.

„Може би „доставка“ наистина означава само доставка?“ — запита се Марина със съмнение. — „Деловита жена, явно заможна, личи си веднага. Защо ѝ е някой като Олег? Какво може да вземе от него? Нито мляко, нито вълна. Куриер, макар че изкарва прилично. И парите ги внася вкъщи. Но тази млада хитруша изглежда идеална за ролята на любовница, вече се е намърдала до колата му.“

Марина усети как главата ѝ започна да тупти от всички тези мисли и картините, които рисуваше с Олег и тази девойка.

„Какво да правя?“ — блъскаше си мозъка тя, осъзнавайки, че спокойствие вече няма да намери. — „Трябва да разоблича Олег и след това да реша какво да правя. Иначе ще полудея!“

Всичко реши случайността. Олег се разболя. Марина беше свикнала: температура от 37,1 за него беше почти инвалидност, а ако стигне до 38, направо беше на смъртен одър. Сега беше в „кома“ с невероятните 38,2. Закатъря очи, пъшкаше, сбогуваше се с децата и със съпругата. Разбира се, за работа не можеше да става и дума.

Марина си взе ден отпуск, за да „спаси“ младия си съпруг от сигурна гибел. Тъпка го с лекарства и чай с малини и му заръча да спи. Олег с радост изпълни заповедта и заподсмърча в съня си.

Той спеше дълбоко и не чу как позвъня телефонът му. Но Марина го чу. Звъняха от „доставката“. Днешният ден очевидно беше техният ден. С трепереща ръка Марина прие повикването и доближи телефона до ухото си.

— Ало, Олег! — заговори сърдито женски глас, без дори да изчака отговор. — Само защото за първи път от година игнорираш задълженията си и не ме предупреди, ще те извиня. Но не забравяй, че добре плащам за услугите ти.

В края на краищата, мъже в града има много, и съвсем лесно мога да те заменя! Моето здраве ми е по-важно.

И тя затвори телефона. А Марина така и остана да седи с апарата в ръка, невярваща на това, което беше чула.

„Какво значи – здравето ѝ е по-важно? И какво общо има Олег?“ — кънтеше в главата ѝ. — „Може да го замени за друг мъж… за какво? И за какво изобщо му плаща?“

И като ударена от гръм, истината се стовари върху нея — мъжът ѝ предлага „лични услуги“ на богата обща жена срещу пари!

Главата ѝ се завъртя, мъчеше я виене на свят. Нужно беше да поеме дълбок дъх. Трябваше да предприеме нещо и да разобличи мъжа си.

Тя взе телефона и изпрати съобщение на „доставката“: „Извинявай, колата се повреди. Ела след час у нас, сам съм три дена вкъщи.“ След това тя добави адреса.

„Господи! А какво става с „бензиностанцията“? Онази девойка така уверено се беше настанила на колата му! Наистина ли и на нея… ѝ „доставя радост“?“

Марина се хвана за главата. Това беше удар под кръста.

Второто съобщение тя изпрати на „бензиностанцията“: „Колата е в ремонт. Сам съм у нас за три дни. Ела след час, липсваш ми!“

Марина посочи същия адрес.

Разбира се, тези съобщения можеха да не проработят, или да проработят по съвсем различен начин, но вече ѝ беше всичко едно. Да живее с тези съмнения и недоверие беше непоносимо. Наистина ли Лена беше права и всички мъже изневеряват на жените си?Марина, като каза на съпруга си, че отива до аптеката, затръшна входната врата, но всъщност отиде в стаята на синовете, които беше изпратила още вчера при баба им, за да не рискуват да се заразят от баща си. Скри се там и зачака.

След час на вратата се позвъни. Звънецът бе продължителен и настойчив.

„Доставка“, разбра Марина, но не бързаше да отвори. Междувременно съпругът ѝ вече беше станал.

Олег, пъхтейки и стенейки, увил се в одеяло, тръгна към вратата. Марина се заслуша.

— Ти? — изненада се гласът на Олег. — Какво правиш тук? Жена ми всеки момент ще се върне от аптеката!

— Ти? — изненаданият глас на Олег отново се чу. — Какво правиш тук? Жена ми всеки момент ще се върне от аптеката!

— Не разбирам, ти сам ме извика! Каза, че колата ти се е развалила и че си три дни сам вкъщи — гласът на гостенката беше същевременно изумен и разгневен. — Защо не ми каза това по телефона, когато ти се обадих?

— Кога ми звъня? — Олег, който и без това беше замаян, а с температура съвсем не мислеше ясно, изобщо не разбра какво става.

В този момент на вратата отново се позвъни.

— Жена ми! Мамка му! Кажи, че си участъковият, че съм те извикал! — сега Олег успя да реагира учудващо бързо.

Отвори вратата и замръзна.

— Здравейте! Аз съм вашият участъков лекар! — без да чака куп въпроси от хипотетичната съпруга, обяви първата гостенка. — Вашият съпруг ме повика!

— Моят съпруг? — влезе в апартамента девойка. На лицето ѝ се изписа изненадано недоумение, подобно на това, което имаше и Олег. Той примигна срещу нея. — А, да, съпругът ми. Е, добре. Какъв е проблемът със съпруга ми? Преди час си беше напълно здрав, когато ме покани у тях, че даже за цели три дни! — Момичето сбърчи вежди, загледано в болния.

— Кой те е поканил? — Олег беше напълно объркан. — Къде те е поканил?

— Госпожице, вие коя сте, всъщност? — липовият участъков лекар вече осъзнаваше, че има нещо странно в ситуацията.

— Госпожице, вие коя сте, всъщност? — липовият участъков лекар вече осъзнаваше, че има нещо странно в ситуацията.

— Кристина, — отговори втората гостенка, — а вие?

— Оля. Но въпросът е друг: каква сте на Олег?

— Приятелка. Любовница, ако трябва да съм точна — вдигна рамене тя.

— Тоест ти, освен с мен, си вършил протести и с нея…? — бизнесдамата започваше да кипи. — А и парите ми, сигурно, по нея си харчил?!— Какво означава „към тази“? И какви твои пари? — пламна Кристина. Тя се обърна към Олег, който стоеше като замръзнал, люлеейки се като листо на вятъра. — Тя ти плащаше за… посещения? Какъв нахалник си!

— М-да, оправих си здравето — промълви замислено Олга, — сега ще трябва да се изследвам. Дявол знае какво можех да пипна.

— При мен всичко е наред, но за теб не знам — изсъска Кристина.

— Защо ни извика тук? — попита Олга въпроса, който измъчваше и двете жени.

— Аз ли? Никога не съм ви молил да идвате! Да не съм самоубиец?! — почти проплака Олег. Лошо му беше и го беше страх.

— Значи, от жена му е! — заключи Кристина. — Ще си тръгвам, докато не се е върнала. И моля те, избягвай нашата бензиностанция, защото иначе не отговарям за действията си!

— Опитай се още веднъж да влезеш в живота ми, дори с доставка — и ще съжаляваш жестоко! — студено заяви Олга, хвърли леден поглед и излезе след Кристина.

Олег, едва дочакал затварянето на вратата зад тях, мислено се подготви да си отдъхне с облекчение. Но когато се обърна, очите му срещнаха Марина, застанала в детската стая. Погледът ѝ — смесица от омерзение и горчива жалост — не остави място за съмнения: всичко е свършено.

Без да каже и дума, Марина започна да събира неговите вещи. Мълчанието ѝ бе по-красноречиво от всяко обвинение. По-късно се разбра, че Олег от дълго време не можал да избере между трите жени, а чувствата му към собствената му съпруга отдавна били мъртви.

След като прибра дрехите му в торба, Марина се обърна и спокойно посочи вратата:

— Олег, заминавай си.

Той се подчини. Още същата вечер Марина подаде молба за развод.

Кристина и Олга, след като разбраха за двойнствената игра на Олег, скъсаха всякакви връзки с него. На работа и репутацията му пострада — слуховете за неговите „подвизи“ се разнесоха бързо и в крайна сметка го уволниха. Сега Олег живееше в малък нает апартамент, сам, прекарвайки всяка вечер в спомени за стария си живот.

Той мислеше за Марина — тази, която винаги беше до него, за уютния дом, за вкусните ѝ вечери и смеха на децата. И същевременно осъзнаваше колко лесно е изгубил всичко това.

Понякога, надценявайки собствените си сили и подценявайки тези, които са до нас, можем да изгубим най-ценното.

Дереккөз