– Даша! Даша! Заминаваме в групата! – извика възпитателката Тамара Александровна на четиригодишното момиченце, стоящо до оградата на детската градина „Звездица“.​

​Малката се обърна. Толкова не ѝ се искаше да се откъсне от черните железни пръти! Покрай тях минаваха хора – мъже, жени, деца, държани за ръка от възрастни и такива в колички.​

​Но сред тях го нямаше най-важния човек – нейния татко, който по някаква причина вече няколко дни не идваше да я вземе.​

​​Винаги идваше само задъханата ѝ майка, която я гледаше с тъжни очи и на всички въпроси за татко отговаряше, че той е заминал.​

​​– А ще се върне ли?​

​​– Не знам, миличка. – майката притискаше Даша в прегръдките си и момиченцето усещаше как раменете ѝ потреперват, а после тя бършеше сълзите от очите си.​

​​– Той много ли е далеч?​

​​​– Много, милата ми… Много.​

​​Повече никой не люлееше Даша на гърба си, не я хвърляше във въздуха и не я гъделичкаше до сълзи. Майка ѝ Настя почти винаги беше заета – през деня на работа, вечер в кухнята или заета с домакинска работа. За игра с дъщеря си ѝ оставаше малко време, и Даша намираше сама как да се занимава.​

​​Един ден, когато майка ѝ влезе в стаята, момиченцето седеше на масата и разговаряше с някого, докато разливаше въображаем чай от играчка чайник в малки чашки.​

​​Майката седна на пода до масичката и попита:​

​​– Здравей. Може ли и аз да се присъединя?​

​​– Разбира се, че може. – важно отвърна Даша и „наля“ чай за майка си, като делово постави чинийка с невидима сладка.​

​​– А кой ти е на гости днес?​

​​– Татко. – усмихна се малката и посочи към стола. – Днес не иска торта. Само чай. А после ще отидем да се возим на въртележките в парка.​

​​Настя закри уста с ръка, а лицето ѝ порозовя. Очите ѝ се напълниха със сълзи, тя потърка носа си и стисна устни, опитвайки се с всички сили да не се разплаче.​

​​​– Даша, ела тук, зайче. – сложи я на коленете си, притисна я в обятията си и продължи: – Трябва да ти кажа нещо… – предателски сълзи заседнаха в гърлото ѝ. Издишвайки шумно, сякаш освобождавайки напрежението, Настя преглътна и тихо каза: – Мило мое дете. Вероятно знаеш, че хората, както и останалите животни, птички и рибки – не са вечни. Понякога те умират…​

​​– Като онова пиленце в двора?​

​​​– Да, Дашунка, като онова пиленце, което падна от гнездото и се разби. То беше твърде високо, а не знаеше как да лети. И виж… Разбираш ли, така се случи, че нашият татко… Всъщност той също почина, разбираш ли?​

​​Малката отдалечи лицето си от майка си и внимателно я погледна в очите.​

​​– И той ли падна от дърво?​

​​– Не, слънчице, той катастрофира с кола… Докато се прибираше вкъщи.​

​​– И никога ли няма да се върне? – в очите на момиченцето се появиха сълзи, а връхчето на носа ѝ се зачерви.​

​​– Не, слънчице мое. Но можем да го посетим.​

​​– Как така?​

​​– Когато хората умират, те се погребват…​

​​– „Запазват“ ли ги?​– Не… Строят им нова къщичка, където ще спят. И тези, за които са важни, могат да дойдат и да ги посетят, тези, които вече няма да се върнат.

– Татко има нова къщичка?

– Да, златце мое. Той има нова къщичка.

– А той не може ли сам да ни навести?

– Не, Даше, не може. Той спи. И спи толкова дълбоко, че никога няма да се събуди, разбираш ли?

– А ние можем ли да го събудим?

– Не, мила моя, никой не може. Можем само да дойдем, да донесем цветя и да поговорим.

– Хайде да тръгваме веднага! Искам да видя тате! – Даша хвана лицето на майка си в своите малки ръчички и застина в очакване.

– Добре, мила. Ще отидем. И аз също много се затъжих…

Те се приготвиха бързо и по пътя към гробището купиха букет цветя.

Даша с любопитство разглеждаше новото за нея място, дърпаше майка си за ръката, когато виждаше необичайни паметници, а майка й разказваше за обичая да се погребват починалите, за да могат живите да ги помнят.

Те спряха пред пресен гроб, обсипан с цветя. Настя се обърна встрани и първоначално криеше сълзите си от дъщеря си, но когато видя, че Даша също гали снимката на баща си, подсмръквайки с нос, тя също спря да се крие и заплака, като триеше с треперещи пръсти сълзите по лицето си.

На звука от плача се обърна жена, която подреждаше гроб наблизо. Тя погледна тревожно към Настя и се изправи, но не предложи помощ, а само наблюдаваше, клатейки глава със съчувствие.

– Дъще, можеш да кажеш на тате всичко, каквото искаш. – каза Настя, леко успокоена, и погали дъщеря си по гърба.

– Наистина ли? – Даша погледна майка си с надежда.

– Да. Сигурна съм, че татко те чува. Само че не може да ти отговори.

Момичето се обърна към портрета и извика:

– Тате, моля те, върни се! – Даша се разплака на глас. – Ела си у дома! Ще бъда добра, само се върни!

Настя прегърна дъщеря си и заедно с нея избухна в плач. Жената зад оградата ги наблюдаваше и бършеше очите си, нежно поглаждайки надгробната плоча. После извади сладки от пакетчето и като се приближи до Настя, подаде на Даша пълна шепа.

– Хапни, малка. Не плачи. Когато плачеш, там горе – тя кимна към небето – нашите близки се заливат със солена вода.

Даша вдигна мокрите си очи към жената и спря да хълца. Сълзите на Настя също изсъхнаха – може би жената неволно бе прекъснала тяхната печал, но със своята поява беше успяла да ги утеши.

Може би им беше нужно да преминат през това – Настя, за да покаже на дъщеря си, че татко им повече няма да бъде с тях, а Даша – за да разбере, че хората не са вечни.

На път за вкъщи бяха спокойни. Даша се усмихваше и постоянно отклоняваше Настя от пътя с въпроси, а самата Настя усещаше облекчение – защото беше посетила любимия си съпруг и защото дъщеря й прие факта, че татко им вече го няма с тях.

Повече дъщеря й не питаше къде е татко и кога ще си дойде. Настя се успокои и когато взимаше дъщеря си от детската градина, вече не обясняваше къде е изчезнал баща й – Даша често молеше да я заведат при татко и с изразително сериозен вид разказваше на порцелановия му портрет какво ново е научила, показваше нови играчки, пееше песнички и се хвалеше с научени стихчета.

Беше странно да се наблюдава момичето – тя сякаш беше пораснала изведнъж, престана да палавее, учеше се да помага на майка си и постоянно казваше, когато Настя се опитваше да й помогне:

– Мамо, сама ще се справя! Татко ще види, че не мога да се обличам, и ще се ядоса!

Така мина около месец.Една вечер Настя малко закъсня — задържа се на работа и пристигна при детската градина малко преди шест и половина. Там я посрещна възпитателката, Тамара Александровна, а на въпроса й къде е Даша, тя отговори:

– Че нали баща й я взе…

– Какъв баща?! — студена тръпка премина по гърба на Настя. – Нашият татко загина преди три месеца! Вие какво, дали сте дъщеря ми на някакъв напълно непознат човек?!

– Ама защо непознат? Даша каза, че това е новият й татко. Ние решихме, че имате нов съпруг.

– Но вие…! Аз ще се оплача! Къде е най-близкото полицейско управление? — Настя се стегна и стисна юмруци.

– На два квартала. Излезте през вратата и веднага завийте надясно.

– Безобразие! — извика Настя и хукна по улицата.

Всеки срещнат човек тя спираше с думите:

– Да не сте виждали това момиче? — и показваше снимка на телефона си.

Всички поклащаха глави и бързаха по своите дела. Със сълзи в очите и разтреперани мисли, тя се обърна надясно и побягна в посока към местното полицейско управление.

Трудно е да се опишат чувствата на жена, загубила съпруга си и осъзнаваща, че днес може би е загубила и единственото си дете. Тя усещаше как сърцето й препуска, крайниците й изстиват, минувачите се обръщаха след нея — с обезумели, пълни със сълзи очи, бледа, тя тичаше на омекнали крака, без да вижда нищо около себе си. В един момент, през шума в ушите, й се стори, че чува как дъщеря й я вика.

Тя замръзна и се огледа наоколо.

– Мамо! — долетя викът отзад.

Настя се обърна.

Хванала за ръка напълно непознат мъж, скачаше щастлива Даша.

– Мамо, намерих тати!

Настя застина: мъжът беше удивително подобен на Николай, починалия й съпруг. С тази разлика, че непознатият имаше брада, а съпругът й винаги беше чисто обръснат. Но очите! Настя сякаш видя очите на своя любим мъж! Същите сиво-зелени, с светлокафяв пръстен, които потъмняваха вечер и се превръщаха в бездънни езера.

– Здравейте, — каза смутено непознатият.

– Даша, веднага ела при мен! — Настя притисна дъщеря си до гърдите, страхуваше се да я пусне. – Кой сте вие? Как успяхте да вземете дъщеря ми от детската градина?

– Мамо, намерих ни тати! — Даша се опитваше да се измъкне, но Настя я държеше още по-силно.

– Да, съгласен съм, доста неловко се получи. — усмихна се сдържано той. — Вероятно сте си помислили какво ли не?

– Какво значение има?! Какви сте си мислили, че правите? Възпитателите в групата познават всички роднини, баби и дядовци. Невъзможно е да са дали детето на някого непознат.

– Настя, извинете ме, че ви накарах да се притеснявате… — протегна ръка той, но жената отстъпи назад и напрегнато застина готова за всякакво развитие.

– Откъде знаете името ми?

– Даша ми каза.

– Даша, защо го направи? Колко пъти съм ти казвала — не разговаряй с непознати! — тя разтърси дъщеря си за раменете, седнала на колене, после се притисна към гърдите й и заплака.

– Настя, моля, успокойте се! — опита се мъжът да докосне жената.– Не ме докосвайте! – извика Настя и рязко дръпна рамото си.

Минувачите се обръщаха и с интерес наблюдаваха двойката с детето.

– Извинете… Нека обясня… Моля ви. – мъжът извади паспорт от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Настя. – Това са документите ми, вижте. Нямам какво да крия.

Настя със страх хвърли поглед върху кожената обложка и, изправяйки се, предпазливо взе личната карта.

– Рогачов Егори Игоревич? – попита тя, вдигала поглед към мъжа.

– Да. Аз съм. Можете да проверите и адреса ми. Но трудовата книжка няма как да ви дам – тя е в счетоводството на работа.

Настя върна документа и мълчаливо зачака, гледайки Егоров.

– Тук близо има парк. Хайде, ще ви разкажа всичко. – Той се обърна и спря, изчаквайки Настя и Даша.

Настя недоверчиво изгледа мъжа, но момиченцето вече я теглеше нататък.

По пътя Егоров купи сладолед на Даша, а докато тя се занимаваше с ескимото, той започна:

– Всъщност аз почти нямам нищо общо. Всичко направи вашата дъщеря.

– Какво означава това? – попита Настя, държейки здраво ръката на дъщеря си.

– Тя ме намери. Ако не беше тя, никога нямаше да се запознаем.

– Извинете, но вие не сте…

– Какво говорите, Настя! Не, аз съм напълно нормален човек. И обичам децата – ама като деца, разбира се. – Той погледна към Настя. – Аз също съм баща. Моята Полин ще стане на пет скоро. Както и Даша. Само че ние ходим в друга детска градина. В „Маргаритка“. Това е на две спирки оттук.

Настя се вгледа в него: мъж малко над средния ръст, слаб, с брадичка, която, трябва да се признае, му отиваше много. Гладко изгладена риза и панталони, които малко му стояха накриво, събирайки се на гънки около колана, създаваха впечатление за нещо недовършено, сякаш нещо липсваше.

– Виждате и вие, нали?

– Какво по-точно?

– Панталоните. Все не мога да се науча да избирам правилните. Преди ги избираше съпругата ми, но сега…

– А какво стана със съпругата ви? Напусна ли ви?

– Не. Загина. Пиян шофьор я блъсна на пешеходна пътека.

– Съжалявам…

– Няма нищо… Малко по малко свиквам, че я няма. А на вас също ли ви се случи нещо подобно? Даша каза, че често ходите на гробището.

– Да. Съпругът ми също загина на пътя. Само че този път виновникът беше друг шофьор, който заспал зад волана – два дни бил в рейс, и по ужасно стечение на обстоятелствата, изгубил контрол над машината си и тя се обърнала върху автомобила на мъжа ми.

– Съжалявам ви…

– Да, благодаря. И ние се опитваме да свикнем без него… Засега не се получава… – Тя се обърна и избърса сълза от бузата си. – Но вие така и не обяснихте как успяхте да изведете чуждо дете от детската градина?

– Даша, може би ти ще разкажеш на мама какво правеше до оградата на детската градина? – попита Егоров, гледайки момичето, което довършваше сладоледа си. Тя се усмихна и каза:​​– Търсих татко.​​

​​– Тя стоеше до оградата и викаше мъже с думите: „Искате ли да сте моят татко?“, – Егор се усмихна.​​

​​– Какво?! – Настя обърна дъщеря си към себе си. – Какво си направила?!​​

​​– Виках татко.​​

​​– Крещеше към минаващите мъже и ги молеше да станат нейни бащи. – Егор поглади Даша по косата. Настя понечи да реагира, но отпусна ръката си. – А аз в онзи ден вървях към детската градина да взема Полина, бях на гробището преди това. Когато видях Даша, не можах да отмина и казах, че искам да бъда нейният татко… Даша после ми каза, че всички мъже, към които се обърнала, се съгласявали, но никой не се спирал. А аз просто не можах да си тръгна…​​

​​– И аз казах на всички, че вече си имам татко!​​

​​– На кого – на всички? – Настя вдигна учудено вежди.​​

​​– На всички. На Тамара Алексанна, на Сергей, на Катя, и изобщо на всички. – Даша довърши сладоледа си и се огледа за кошче за боклук.​​

​​– Дай, аз ще го изхвърля – каза Егор и хвърли смачканата обвивка в близкото кошче.​​

​​– И какво ще правим сега? – попита Настя.​​

​​– Харесва ми това местоимение. – Егор се усмихна и прокара ръка през косата си. – Ако нямате нищо против, нека се опознаем малко по-добре. Утре ще взема Полина и можем да се разходим тук – да хапнем сладолед, да се повозим на въртележките. В крайна сметка, лятото скоро свършва – а кога, ако не сега, е времето за разходки?​​

​​Настя се замисли. Егор наруши тишината:​​

​​– Ако нямате време, просто кажете – ще разбера.​​

​​– Не, утре е петък, нямаме никакви планове. – Настя хвана Даша за ръка. – Даша, какво ще кажеш, да се запознаем с Полина?​​

​​– Да! Аз вече съм я виждала!​​

​​– Къде?!​​

​​– На телефона! Егор ми я показа.​​

​​– А… – Настя въздъхна с облекчение и стана. – Добре, до утре тогава.​​

​​– До утре. – Егор се изправи и протегна визитка. – Ето моят номер. За всеки случай.​​

​​– Благодаря. Да тръгваме? – Настя взе дъщеря си за ръка.​​

​​– Да. Довиждане, Егор! – Даша помаха на мъжа с ръка и подскачайки последва майка си.​​

​​***​​

​​След малко повече от година Егор и Настя се ожениха. След още една година им се роди още една дъщеря – Вероника. Сега в семейството на Егор и Настя има три дъщери.​​

​​Наистина е удивително как поговорката „Който търси, намира“ може да се реализира в живота благодарение на искреното и неподправено желание на едно дете.​​

Дереккөз