Андрей, млад продавач на зеленчуци на пазара, започваше всеки свой ден по един и същи начин. Щом първите слънчеви лъчи осветяваха хоризонта, той вече беше там: внимателно подреждаше касите с зеленчуци, плодове и пресни зелени подправки на малката си сергия. Работата изобщо не беше лесна. Сутрин трябваше да става най-рано, след това да мъкне тези тежки каси, а накрая на деня – да прибира всичко обратно. Но Андрей беше свикнал. В неговата работа той намираше особено удовлетворение, дори когато понякога беше трудно. Има нещо специално в този труд, което дава чувство за завършеност: виждаш как усилията ти създават ред. Всичко е подредено, красиво, всяка ябълка е като картина, всяка зеленина изглежда като за снимка. А купувачите, макар и различни, правеха всеки ден уникален със себе си.

Някои хора бързаха: грабваха първата попаднала връзка магданоз или няколко краставици, хвърляха парите на сергията и изчезваха, без да кажат нито дума. Имаше такива, които обичаха да се пазарят, сякаш животът им зависеше от това. А имаше и хора, които идваха просто за разговор. Понякога Андрей се изумяваше колко много хора около него имат нужда от общуване, въпреки че на пазара винаги е шумно. Той умееше да бъде внимателен към всеки, но сред всички купувачи погледът му най-много се спираше на една възрастна жена.

Тя се появяваше почти всеки ден, рано сутрин. Малка на ръст, слабичка, със старо, вече доста износено палто и също толкова овехтяла плетена шапка, която сякаш беше виждала по-добри времена. В ръцете си тя винаги носеше износена платнена торба, също много преживяла. Андрей се беше научил да я забелязва отдалеч. Нейното добродушно, но уморено лице се отличаваше сред забързаните купувачи. Жената беше някак особено спокойна, сякаш самостоятелна в своя свят. Но това, което най-много впечатляваше Андрей, бяха очите ѝ – внимателни и замислени. Сякаш тя виждаше нещо повече от сергиите, зеленчуците и плодовете.

Възрастната жена винаги спираше при неговата сергия. Приближаваше бавно, сякаш колебливо, после разглеждаше внимателно плодовете и зелените подправки. Погледът ѝ беше такъв, сякаш търсеше нещо специално, като че ли сред тази храна имаше нещо важно, почти магично. Но купуваше рядко. Понякога това беше малка връзка копър, понякога – няколко ябълки. И винаги – нищо излишно. Андрей забеляза, че тя се задържаше при неговата сергия по-дълго от всички. Дълго разглеждаше плодовете, понякога дори вадеше монети от джоба си, преброяваше ги и след това ги прибираше обратно. В тези моменти раменете ѝ леко се отпускаха, а погледът ѝ ставаше тъжен. След това обикновено се обръщаше и тихо си тръгваше.

Андрей нямаше как да не забележи това. Отначало само наблюдаваше, но с времето у него започна да се надига странно чувство. Жалеше я, но не защото изглеждаше бедна. Не, ставаше дума за друго. Личеше си колко много искаше да купи нещо, но нещо я спираше. Той разбираше, че понякога тя няма достатъчно дори за най-основните неща, и това някак го докосна дълбоко.

Един ден, когато жената отново стоеше пред сергията му, Андрей се реши да ѝ заговори.

– Бабо, какво търсите? – попита той с лека усмивка, за да не я изплаши.

Възрастната жена се смути леко, но не отиде никъде. Погледна го, после плодовете в касите, и му отвърна с усмивка. Беше топла усмивка, малко неловка, но много искрена.

– Просто гледам – отговори тя тихо.

Само две думи, но Андрей усети, че в тях се крие нещо повече от това, което тя беше готова да каже. Този простичък отговор сякаш заседна в съзнанието му. „Просто гледам“… Това звучеше толкова тъжно, сякаш тя беше свикнала да се задоволява само с това да гледа.

От този ден нататък той вече не можеше просто да наблюдава как тя си тръгва с празни ръце. Фигурата ѝ, отдалечаваща се от пазара със старото палто, му напомняше, че има неща, които са по-важни от парите или печалбата. И макар че Андрей не можеше да промени света, знаеше със сигурност: можеше да направи нещо за тази една жена.

На следващия ден Андрей беше подготвен. Забеляза я отдалеч: същата стара шапка, износено палто и бавна, сякаш малко несигурна походка. Тя вървеше към неговата сергия така, сякаш всеки крачка беше премерено решение, сякаш отново се чудеше дали да спре, или да си тръгне. Но Андрей знаеше, че тя ще спре. Затова предварително подготви за нея малък пакет. В него имаше най-простичкото: няколко картофа, връзка копър и две ябълки. Нищо особено, но той чувстваше, че за нея това има значение.

Когато възрастната жена се приближи, той веднага подаде пакета с лека, почти небрежна усмивка.

– За вас е, бабо – каза той, сякаш това беше най-обикновеното нещо на света.

Тя спря. Първо погледна пакета, после Андрей. В очите ѝ се четеше изненада, смесена с леко притеснение.

– Ох, ама моля ви се, нямам нужда – каза тя бързо, размахвайки ръце.Гласът ѝ беше мек, но твърд, сякаш беше свикнала да отказва помощ. Видно беше, че ѝ е неудобно, че не е свикнала да приема такива подаръци, дори и толкова малки. Но Андрей не възнамеряваше да се отказва.

— Бабче, айде, вземете го — каза той с усмивка. — Нали сега имаме акция за добри дела.

Старата жена леко замръзна на място, а после тихо се засмя. Смехът ѝ беше тих, но толкова истински, сякаш отдавна беше забравила какво е това — да се смееш. Андрей усети, че съпротивлението ѝ започва да се топи.

— Ех, какво правите, защо ви е това… — започна тя отново, но гласът ѝ вече не беше толкова уверен.

Андрей направи крачка напред и, почти шегувайки се, сложи торбичката в ръцете ѝ.

— Ех, бабче, защо се тревожите? Само не отказвайте, иначе ще се обидя — каза той с леко намигване.

Старата жена се поколеба за миг, но накрая прие подаръка. Пръстите ѝ внимателно стиснаха торбичката, и тя я притисна към себе си, сякаш беше някакъв скъп подарък. За миг лицето ѝ се промени. Устните ѝ трепнаха, а в очите ѝ се появиха сълзи. Андрей веднага забеляза това, но не каза нищо. Тя бързо извади носна кърпичка от джоба си и избърса очите си, сякаш се страхуваше, че някой ще я види.

— Благодаря… — каза тя тихо, почти с шепот.

Андрей само кимна.

— Пак заповядайте, бабче. Ще има още акции — намигна той приятелски.

Тя отново се усмихна, кимна с благодарност и, притискайки торбичката към гърдите си, тръгна бавно. Неусетната ѝ фигура се изгуби в тълпата, но Андрей дълго я гледа след това. Усети нещо странно, но топло в себе си. Нито гордост, нито радост, а по-скоро тихо, спокойно удовлетворение. Сякаш беше направил нещо правилно.

Оттогава Андрей започна да прави това почти всеки ден. Когато старицата се приближаваше до павилиона му, той вече беше подготвил нещо малко за нея. Няколко картофа, малко моркови, няколко ябълки или връзка зелени подправки. Всичко това не струваше много пари. Андрей знаеше, че няма да обеднее, ако сподели малко от запасите си, но виждаше колко много означава това за нея.

Първоначално старицата пак отказваше. Всеки път натъртваше, че не ѝ трябва нищо, че не иска да бъде в тежест. Но Андрей винаги намираше начин да я убеди. Понякога се шегуваше, понякога просто оставяше торбичката на тезгяха и казваше: „Е, вземете, иначе ще се развали”. Постепенно тя свикна.

Той забеляза как се променяше лицето ѝ, когато приемаше подаръка. Първо беше смущение, после лека изненада, а накрая — искрена, почти детска радост. Понякога тя дори се опитваше да остави нещо в замяна. Един ден донесе две варени яйца, увити в салфетка, и каза: „Това е от мен лично, за вас”. Андрей първо искаше да откаже, но после разбра, че с това само ще я обиди. Той взе яйцата, усмихна се и каза:

— Благодаря, бабче. Това е най-добрата размяна, която съм правил.

Бабата се засмя. Отново онзи тих, но толкова истински смях, който Андрей вече разпознаваше.

С течение на времето отношенията им станаха по-топли. Бабата вече не само вземаше малкия пакет с плодове или зеленчуци, но и се спираше, за да си поговорят. Андрей забеляза как тя се усмихва, когато се приближава към павилиона, как очите ѝ леко греят. Тя се представи: Валентина Петровна. Просто име, добро, точно каквато беше самата тя.Един студен есенен ден, когато вятърът постоянно подхващаше яките на палтата и гонеше случайни листа по пазара, тя заговори с него. Разказа му, че живее сама. Къщата ѝ се намираше в самия край на града, стара, вече почти рухнала, но все още здрава в основата си.

— Деца не съм имала — каза тя веднъж, докато стоеше до сергията и внимателно оправяше края на старата си торбичка. — А мъжът ми почина преди много години. Така че сега съм сама.

Думите ѝ прозвучаха обикновено, но Андрей усети как в тези прости фрази се криеше много тъга. Лицето ѝ, с меки бръчки и тихо добродушие, гледаше някъде встрани. Не към сергията, не към плодовете, а сякаш далеч отвъд цялата тая суматоха.

Сега дните ѝ минаваха в самота. Тя самата си го признаваше, без свян, но и без оплаквания. Отиването на пазара беше почти единственият ѝ повод да излезе от къщи, да види хора, да почувства, че все още е част от този живот, който продължаваше да върви без нея.

— А вие защо всеки ден идвате тук? — попита я веднъж Андрей.

Наистина му стана интересно защо тя толкова често идва, понякога дори без да купи нищо.

Тя леко се усмихна, но усмивката излезе тъжна.

— А какво да правя вкъщи? — отговори тя просто. — Там има само тишина и стени.

Тези думи някак докоснаха Андрей. Усети как в гласа ѝ прозвуча нещо, на което не можеш да възразиш. Тишина и стени. Колко ли е тежко да живееш, когато около теб има само това.

Понякога тя му разказваше за младостта си. Правеше го с лекота, с усмивка, и тогава гласът ѝ се променяше. В него се появяваха живот и топлина. Андрей обичаше да я слуша. Струваше му се, че историите ѝ изпълват въздуха около тях със светлина.

Тя разказваше как някога с мъжа ѝ също са отглеждали зеленчуци, подправки, ягоди. Имат малка градина. Заедно ходели да продават реколтата на пазара.

— Ох, какво време беше тогава! — спомняше си тя, очите ѝ леко заблестяваха, а устните ѝ се усмихваха. — Лятно време ставахме в пет сутринта, преди да изгрее слънцето, събирахме домати, краставици. В селото всичко си беше наше. И картофите, и морковите, дори гроздето.

Гласът ѝ стана малко по-висок, с онази интонация, която сякаш ѝ липсваше по-рано. Андрей забеляза как буквално оживяваше, докато разказваше за тези дни.

— Товарехме всичко това на количка, после на автобуса. Пристигаме на пазара, както сега. Само че тогава имаше повече хора. Всички бяха толкова весели, разговорливи. Тогава животът просто кипеше.

Разказваше с толкова топлота, че дори Андрей почувства, че е част от спомените ѝ. За момент му се стори, че вижда това: ранна утрин, роса по листата на доматите, тежката количка, която бутали с мъжа ѝ по пътя. Представи си Валентина Петровна млада, пълна с енергия, щастлива. И дом, изпълнен със звуци, смях, живот.

— Винаги всичко си беше наше — продължи тя, сякаш не забелязваше, че говори дълго. — Тогава дори не можех да си представя, че ще остана сама. Но ето, така стана.

Гласът ѝ отново стана по-тих. Андрей забеляза как тя леко отвърна поглед, сякаш за миг се върна в своята реалност, в която вече нямаше нито съпруг, нито онази градина.– Сигурно не ви е интересно да слушате всичко това, – внезапно каза тя, сякаш се събуди от унеса си.

– Какво говорите, бабо, разбира се, че ми е интересно – отвърна искрено Андрей.

Той наистина я слушаше с удоволствие. Не защото историите ѝ бяха особено необичайни или завладяващи. А защото в думите ѝ имаше нещо истинско, живо. Това бяха спомени на човек, който умееше да цени простите неща.

Един ден Андрей забеляза, че Валентина Петровна престана да идва на пазара. Първоначално не отдаде голямо значение на това – може би просто беше настинала или не искаше да излиза в лошото време. Случва се. Но дните минаваха, а тя все не се появяваше. Андрей започна да се замисля. Дълбоко в душата му се зароди безпокойство. То беше тихо, едва доловимо, но с всеки ден повече изместваше обичайната рутина.

Той си спомняше нейното старо палто, топлата плетена шапка, същата онази чанта, с която винаги ходеше. Спомняше си как тя се усмихваше, когато стоеше до неговата сергия. Очите ѝ – уморени, но светли, добри. И от тези спомени му ставаше тежко. Андрей разбираше: не знае къде живее, не знае с кого може да говори. Никога не бяха обсъждали това. Нямаше адреси, телефони, абсолютно нищо.

Мина седмица. После още една. Валентина Петровна все така не се появяваше. Андрей се опитваше да убеди себе си, че всичко е наред. Вероятно е заета или просто решила временно да не излиза. Но някъде вътре в него всичко се свиваше от странно, приглушено усещане.

Още след няколко седмици на пазара дойде една жена на средна възраст. Тя се приближи до Андрей, който стоеше зад сергията си, и заговори:

– Вие ли сте Андрей?

Той я погледна, малко изненадан.

– Да, какво има?

– Аз съм съседка на Валентина Петровна. Тя разказваше за вас.

Нещо в него трепна. Думите на жената звучаха обикновено, но гласът ѝ бе тежък, с едва доловима хрипкавост.

– За съжаление… тя почина преди две седмици – тихо добави тя.

Тези думи удариха Андрей като нож. Той застина, не осъзнавайки веднага какво се е случило. Очите му се разшириха, а вътре в душата си сякаш почувства болезнено свиване. „Как така? Почина?!“ В главата му започнаха да се реят образи: Валентина Петровна с нейната добра усмивка, разказите ѝ за миналото, за това как с мъжа си отглеждали градината. Всичко това внезапно се превърна в нещо далечно, недостижимо.

– Тя… почина? – повтори той, невярвайки на чутото.

Жената кимна.

– Тя помоли да ви предам, че е много благодарна за всичко, което направихте за нея – добави съседката.​​Тези думи само усилиха тежестта, която сега лежеше на душата на Андрей. Повече нямаше да я види при своя павилион. Никога нямаше да чуе тихия ѝ глас, нито да улови благодарния ѝ поглед. Валентина Петровна си беше отишла.​​​

​​​След няколко дни Андрей получи писмо от нотариалната кантора. Той се изненада, когато видя плика. Без да разбира какво може да бъде, го отвори. В писмото се казваше, че Валентина Петровна му е оставила наследство — своята къщичка в покрайнините на града.​​

​​​Това му се стори нереално. Андрей дори прочете писмото няколко пъти, мислейки, че може би е объркал адресата. Но всичко беше вярно. Къщата вече беше негова.​​​

​​​На следващия ден той се приготви и отиде там, за да види всичко с очите си. Пътят не беше дълъг, но за тези няколко минути Андрей успя да преживее в мислите си всички спомени за Валентина Петровна.​​​

​​​Къщата беше стара, точно както тя му беше казвала. Олющена боя по стените, наклонена дървена ограда. Но нещо в нея веднага се стори на Андрей близко. Той постоя пред вратата, оглеждайки се, а след това предпазливо я бутна. Проскърцването на пантите, дълбоко и протяжно, сякаш го приветстваше.​​​

​​​Вътре домът се оказа уютен. Въпреки външния си вид, всичко беше чисто и подредено. Множество дребни детайли веднага му напомниха за стопанката. Плетени салфетки, разпръснати по масите и первазите. Стени, украсени със стари снимки. Дървени рафтове, отрупани с буркани сладко и туршии. Миризмата. Топла, домашна. Изглеждаше, че някъде наблизо все още се носи ароматът на пресен хляб или пайове, които тя може би някога е пекла.​​​

​​​Андрей бавно разглеждаше всяка стая. Тук всичко беше нейно. Нейният живот, нейните навици, нейните спомени. Почувства как гърлото му се сви от емоциите, които го обзеха.​​​

​​​В ъгъла на една от стаите стоеше стар сандък. Андрей се приближи до него и внимателно повдигна капака. Вътре имаше малко вещи: плетен шал, няколко книги, стар албум със снимки. И бележка.​​​

​​​Той я разгъна и на хартията с чист, леко разтреперен почерк беше написано:​​​

​​​„Скъпи Андрей, благодаря ви за вашата доброта. Напомнихте ми, че в този свят все още има добри хора. Тази къща сега е ваша. Нека винаги бъде така топло в нея, както беше, когато ме радвахте с вашите подаръци. Валентина Петровна.“​​​

​​​Той прочете бележката няколко пъти. Нейните думи докоснаха дълбоко сърцето му. Андрей усети как една сълза се плъзва по бузата му. Не я избърса. Просто седеше на пода, държейки в ръце тази проста, но толкова важна бележка.​​​

​​​Тази къща стана за него нещо повече от обикновено наследство. Това беше нейният последен подарък. Подарък, изпълнен с топлината, която тя носеше в себе си, и спомените, които искаше да сподели.​​​

Дереккөз