Е, кажете ми, добри хора, какъв човек трябва да бъде някой началник, за да изпрати подчинен в командировка точно преди Нова година?

Или по-точно — непосредствено преди Нова година, както казват сега възрастните.

И добре, ако ставаше въпрос за един ден — това би било ясно и лесно да се преживее: краят на годината, срокове, спешни неща, нали знаете.

Казват, заминавайте, драги Алексей Викторович, сутринта на 30 декември в някое затънтено място: само на вас можем да разчитаме!

Спешно проверете там всичко за стартирането на филиала, оправете документацията и вечерта — обратно!

Все пак, вероятно бихте искали да посрещнете Нова година у дома — семеен празник е, нали така!

Но не! Трябвало да замине на 30-ти сутринта и да се върне чак вечерта на 8 януари!

А това беше пълно безобразие.

И сега какво да се прави? Къде да се оплаче човек?

Преди си имаше всякакви там защити на труда и любимия профсъюз на баба: „Пиши там, внуче!“. А сега — какво?

Разстроената Лидочка сгъваше нещата на съпруга си:

— Толкова обичам, когато ме събираш, мила моя! — каза Алексей с усмивка.

На купчината лежеше чисто бельо и любимата му пижама — Алексей обичаше да спи с пижама.

Да, по старомодния начин, както беше обичайно през петдесетте години на миналия век.

И това много се харесваше на жена му: първо, не беше необходимо да обмисля кой знае какъв подарък — пижамата винаги вършеше работа!

А второ, й беше приятно да заспива в неговите прегръдки, опирайки глава върху гладката, натурална тъкан.

Всичко се премести внимателно в чантата, която Алексей наричаше „спешния куфар“.

Защото Лида винаги се тревожеше, когато мъжът й заминаваше в друг град.

— Хайде, не се притеснявай толкова, Лидушка! — казваше той, докато хапваше вече петото пирожче: преди път трябваше задължително да се закуси добре. — Какво толкова може да се случи с мен?

— Какво ли не! — отговаряше любящата съпруга. — Може да хванеш някаква болест. Да изядеш нещо лошо в стола. Или кой знае какво! А кой ще те буди сутрин с целувка?

— Да, ще ми липсват целувките ти!

— Алексей, та няма ли начин да се направи нещо? Каква е тая необходимост човек да бъде изпращан в командировка по празниците?

Всички нормални хора по това време почиват! Още повече, ти си среден мениджър. Каква е ползата от теб?

— Как така „каква“? — обиди се Алексей. — Управлението е най-важното сега! Това не е „щом“, а „защото трябва“!

И сам се разсмя на думите, сякаш изнесени от любимия му филм. Изобщо, той беше много остроумен, нейният Алексей.

Но на Лида не й беше до смях: тя щеше отново да бъде сама по празниците. А както посрещнеш Новата година…

И това чувство за самота все по-често се промъкваше в живота й. Преди не беше така!

А сега почти всички празници, за да не стои сама, тя прекарваше при родителите си.

Само ако имаха дете, нямаше да се чувства толкова самотна.Но Лешко засега беше против: „Да поживеем за себе си, зайче!“

— Е, хайде, Лидушка – нас ли да ни е мъчно! – каза наяденият Лешко. – Освен това ми обещаха добра премия! И дори, може би, повишение!

И грижливо поддържаният съпруг, както бабата казваше, обещавайки често да звъни, замина на отговорна задача: да подготви филиал на фирмата за откриване в друг град.

А натъжена Лида остана сама: съвсем сама!

Настроението ѝ беше ужасно: какво да прави, беше напълно неясно — перспектива нямаше много.

Не че липсваха варианти, разбира се. Но да посрещне Нова година с родителите, не ѝ се искаше. А всичките ѝ приятелки вече бяха „разпределени по двойки.“

Но ако само по-рано беше се замислила за това! А съпругът ѝ каза за командировката чак в последния момент.

Въпреки това, нещо ѝ проблесна: имаше още Маринка! Да, самотната Маринка, която почти винаги работеше на Нова година – тя ръководеше агенция за организиране на празненства.

В края на краищата, на Нова година винаги идва дядо Мраз със Снежанка. Дори в новогодишната нощ, точно когато удрят часовниците! Затова фирмата ѝ работеше „с пълна пара.“

По това време на годината Маринка винаги беше на прага на изтощението. Освен това, някой от персонала ѝ се беше разболял.

Поради това цялото новогодишно шоу беше под заплаха. Но както винаги, Маринка беше доволна да чуе Лида — те бяха приятелки още от училище.

Маринка беше практична и веднага ѝ предложи нещо: „Защо да си унила сама в новогодишната нощ?

Стани Снежанка – една от момичетата ми не може да дойде! Спомни си училищния аматьорски театър!“

— Не мога! – настоя Лида.

— Ама, моля ти се! Какво толкова? – убеждаваше я Маринка. – Раз, два, три – елхичка, запали се! Това можеш ли да кажеш?

— Това го мога!

— Ето, значи всичко е наред. Останалото ще говори Васко – той е дядо Мраз.

И Лида се съгласи.

Първо, „трябва да си в образа,“ каза Маринка: Лида беше симпатична с великолепна руса плитка.

И второ, ѝ обещаха добра сума пари: не всеки се навива да обикаля домовете в новогодишната нощ.

А като мениджър на средно ниво, тя печелеше, някак си, доста малко. Така че, Лида, която преподаваше биология в училище, се опитваше да „се завърти както може.“

След разговора с приятелката на Лида веднага ѝ стана по-добре: колко хубаво, че има Маринка!

После тя си направи кафе и реши все пак да украси елхата. И докато разплиташе гирляндите, видя че непохватният ѝ мъж е забравил папката с документите, които беше подготвил вчера!

Как ще се справи без тях? Цялата работа може да отиде на вятъра! Трябваше да намери решение на проблема.

Тя веднага се обади на мъжа си, както се казва днес. Но, изглежда, той беше в транспорта и беше недостъпен.

Тогава Лида потърси телефона на тяхната фирма в интернет и се обади там: обясни ситуацията и попита дали не могат да изпратят документите по факс? Може ли да ги закара лично?

Дежурният, който вдигна слушалката, спокойно ѝ обясни, че няма нужда да се тревожи, млада госпожице.

Защото фирмата не открива никакъв филиал в този град и никого не е изпращала на командировка за Нова година!

— Как така – не са го изпращали? – учуди се Лида.— Много е просто! — обясни учтиво по-възрастният господин. — Всички служители празнуват вече втори ден – не работим до осми.

Затова, честита Нова година и не си пълнете главата с глупости!

Лида беше умно момиче, бързо събра две и две и получи голяма нула: беше ясно, че са я излъгали. А това го беше направил нейният любим съпруг.

Размотаната гирлянда лежеше на пода. Замръзналата Лида седеше до нея: оказваше се, че съпругът ѝ през цялото това време я е лъгал!

Лида се почувства толкова зле, че по-зле не можеше да бъде. И то – пак преди Нова година.

Страшно беше дори да си помисли какво я очаква през настъпващата година!

Най-ужасното беше неизвестността. Затова момичето започна да набира номера на съпруга си отново и отново, но – без успех.

За начало трябваше да се успокои. Но как?

Баба ѝ в такива случаи миеше пода. Лида изми пода в сталинската двустайна квартира и малко се съвзе.

После застана под душа, измивайки от себе си негативната енергия, както ѝ беше казала баба ѝ: когато ти е тежко – измий се, внучко! Нека водата се стича по гръбнака ти и измива всичко лошо!

След душа наистина ѝ олекна. Момичето успя да събере здравомислещите си мисли и да мисли конструктивно.

Първо, трябваше да разбере какво се е случило. И ако може, не по телефона, а гледайки в очите този… хм, тип.

Не може, не и той, да ѝ лъже толкова подло и постоянно! Или пък може би изобщо не познава своя любим Лешка?

Съпругът ѝ се обади вечерта:

— Пристигнах, любима!

— Вече ми липсваш, скъпи – неискрено отговори Лида, решила да изчака с разправянето до неговото връщане.

— И ти ми липсваш!

„Аха, липсвам ти!“ – помисли си тя. След като затвори, започна да се приготвя – утре имаше работен ден. И, разбира се, нощ също…

В девет вечерта пристигнаха на поредната поръчка. На звънеца в коридора отвори симпатична жена, а след нея изтичаха три момиченца – като че ли нейни копия. И след тях – съпругът.

Точнее казано, техният общ съпруг: пред нея стоеше Лешка. Да, и странно защо беше с онази пижама…

И двамата замръзнаха. Първа се окопити Лида, която се ориентираше добре в екстремни ситуации. Такива хора отиват да работят в Гражданска защита, „Бърза помощ“ или пожарна служба.

Лида преподаваше биология в училище. А това днес можеше лесно да се класифицира като рискована работа: съвременните деца са направо хитреци…

Затова тя, преструвайки се, че нищо не се е случило, каза високо:

— Здрасти, елха, Нова година! – малко изменяйки фраза, известна на всички. В която, разбира се, имаше напълно друга дума.

Децата започнаха да викат, рецитираха стихчета и започна раздаването на подаръци.

Облещеният Лешка гледаше Снежанката, която беше като две капки вода с жена му:

„Тя ли е или не? Но как ще бъде? Лида си празнува Нова година с родителите!

Освен това, ако ме видеше с друга, щеше веднага да реагира! Поне щеше да ми се нахвърли със скубане. А след това – както се развие!

Но такава прилика, направо едно към едно!“​И, улавяйки момента, мъжът попита:​

​— Госпожице, а как се казвате?​

​Майката на децата го погледна изненадано:​

​— Лешик – ех, Лешик! – какво правиш, закачаш се с момичето?​

​— Аз съм Снежанка, как не се вижда! – студено отвърна Лида.​

​Или все пак не беше Лида? Ще трябва след празниците да се посети очен лекар…​

​Посещението приключи, и Дядо Коледа със Снежанка си тръгнаха: да, тази новогодишна нощ донесе на някои нови, но не съвсем приятни открития.​

​Но поне момичето осъзна какво трябва да направи. И малката заплата на съпруга също веднага се изясни.​

​— Какво правиш толкова рано тук? – без емоция попита Лида.​

​А преди, при чуващия се звук на ключа във вратата, вече изскачаше в антрето и се хвърляше на врата му. – Нали обеща да се прибереш на 8-ми. А днес е едва 4-ти януари.​

​— Липсваше ми! – подхвърли „пробен балон“ Лешка, молейки се с поглед, защото не искаше да загуби толкова добра съпруга.​

​— Стига лъжи! – махна с ръка Лида.​

​— Всичко ще ти обясня! – изрече мъжът обичайната за такива случаи фраза.​

​— Няма нужда, ясно ми е всичко! Момиченцата твои ли са?​

​— Мои са!​

​— Е, тогава какво ще обясняваш? Че трите ти дъщери подред били грешка на младостта?​

​Че не обичаш онази? Или може би тя е неизлечимо болна? И твоите високи морални принципи не ти позволяват да я оставиш в такова положение?​

​Или имаш други варианти?​

​Алексея нямаше свои варианти.​

​— Добре, а на какво разчиташ, мили мой?​

​— Прости ми!​

​— В смисъл – прости? – учуди се Лида.​

​— В буквалния: прости ми и да продължим да живеем заедно! Нали преди живеехме толкова добре!​

​— И как си го представяш? Какво – ще оставиш децата без баща?​

​И аз, като знам вече всичко, също не мога просто да ги изключа от съзнанието си!​

​Затова, както преди, няма да стане!​

​Лешка обидено посумтя: как така няма да стане? Но можеше поне да се опита! А и човек заслужава още един шанс!​

​А Лида продължи:​

​— Освен това, не става дума за едно дете, което действително би могло да се нарече грешка на младостта.​Между другото, тяхната майка много ми хареса! Най-вероятно ти е било доста приятно да сгрешиш, нали така?

Но сега вече си си направил изводите от грешките! И, може би затова нямаме деца. Нали, скъпи?

Скъпият мълчеше: беше се омотал до гуша. А какво, между другото, очаквахте вие, Алексей Викторович?

Защото тайното, драги ми човече, почти винаги става явно! И колко семейства са се разбили заради тези така наречени паралелни отношения!

Да каже Леша нещо, за разлика от жена си, той не можеше. А тя продължаваше…

– Би ли ти харесало, ако същото се случеше на мен?

– Мисля, че не – честно си призна мъжът. – Но аз поне щях да се опитам да те разбера.

– Пак лъжеш! Просто щеше да ме изриташ зад вратата! Да, елементарно, Уотсън!

Или сам щеше да изчезнеш – все пак апартаментът е мой!

Така че, събирай си нещата, таен агент – твоят прикрит пост е компрометиран!

Алексей се натъжи: провалена беше не само явката, но и целият му живот. А и на Лида също – все пак го обичаше, а той…

Може би трябваше да мисли по-рано и да се закрепи до един бряг.

А не да се лашка насам-натам като известното на всички органическо вещество в дупката на замръзналата река: защото никой досега не е успял да седне на два стола едновременно…

Той, като повечето мъже, се оказа нерешителен. А и Лидето, всъщност, я обичаше!

Но там пък поддържаше отношения заради децата. И, между другото, не пренебрегваше изпълнението на съпружеските си задължения. В крайна сметка обаче не успя да вземе решение.

А крехката русокоса жена се оказа истинска Снежанка: на Леша така и не му се удаде да разтопи заледеното ѝ сърце…

И накрая, мъжът бе изнесен с „тревожния куфар“ от апартамента с пожеланието да се маха далеч и да започва да се тревожи – сега бе негов ред!

Защото Лида щеше да подаде молба за развод: на момичето ѝ трябваше съвсем малко време, за да вземе единственото правилно решение.

Все пак жените често намират изход от ситуацията много по-бързо от мъжете. А и мъжете напоследък са доста непохватни, както казваше баба.

Изобщо, какво мислят мъжете, когато си водят няколко жени и изобщо не се тревожат за това?

Какво е това? Инфантилизъм? Късогледство? Безотговорност? Безразличие? Или – просто глупост?

Кой знае, господа.

Но трябва да се тревожите! О, да, много трябва, наши наивни…

Автор: Олга Олгина

Дереккөз