Бащата на Римма някога заемаше добра позиция и беше доста влиятелен човек в определени кръгове. Въпреки това, семейството им никога не се радваше на богатство. Независимо от солидно звучащата длъжност и значителните отговорности, заплатата на бащата не беше висока. А майката на Римма печелеше още по-малко. Исканията на бащата обаче бяха големи. Първо за него се купуваха хубави дрехи, костюми, ризи, обувки. Той заявяваше на майката на Римма, че винаги трябва да изглежда солидно. Едва след това, ако останат средства, те с майката можеха да си купуват нещо. А ако нямаше, то не било необходимо. Можело да преправят нещо старо – дори по-модно щяло да стане.

– Какво ти забранявам? Купувай си! – казваше бащата.

– С какви пари? – отвръщаше майката. – В дългове няма да затъвам.

Римма неведнъж беше свидетел на такива разговори между родителите си и разбираше, че да моли майка си за нова рокля отново е напълно безсмислено.

Освен това бащата обичаше да яде вкусно. И да пие. С времето това се превърна в сериозен проблем. Колегите му често му поднасяха „дарове“, знаейки за слабостта му. Той имаше „връзки“, към него се обръщаха познати и познати на познати. Той не отказваше на никого и така само разширяваше тези „връзки“. Но, както майката на Римма казваше, беше „обущар без обувки“. За собственото си семейство – накрая. А и почти нямаше време за тях. Почти винаги отсъстваше от дома. Римма и майка ѝ прекарваха времето си сами.

А бащата водеше ярък и наситен живот. Животът, който в крайна сметка го разруши. Губеше приятели, но дълговете му растяха. Вече не помагаше на никого и по-често отказваше. На работа едва не го уволниха, но в знак на уважение към миналите му заслуги, просто го отстраниха от отговорната длъжност.

Междувременно Римма порасна. В тяхното семейство никога не се организираха празници (майката смяташе, че за бащата всеки ден е празник), никога не ходеха никъде заедно. Майката се срамуваше от поведението на бащата, който изобщо нямаше намерение да се откаже от вредния си навик. И с времето всичко само се влошаваше. В дома им скандалите станаха ежедневие. Майката не губеше надежда да превъзпита бащата, напомняше му за неговите предишни заслуги, упрекваше го за това колко ниско е паднал, колко зле и бедно живеят. Но нищо не го трогваше. Според него всичко си беше наред.

Римма си беше обещала, че никога в живота ѝ няма да има такава ситуация, такъв съпруг и такова отношение към себе си.

Сега, години по-късно, тя с горчива усмивка си спомняше тези свои обещания.Мъжът й го имаше. Не такъв. Но, както се оказа по-късно, съвсем не по-добър… Родителите й бяха отдавна починали. Баща й, без да обръща внимание на всичко наоколо, пиеше до пълно разруха на здравето си. Майка й също бързо си отиде, без да има време да поживее спокоен живот. По онова време Римма беше на двадесет и седем години.

— Римма! Ти си разсеяна, честно ти казвам! Хайде, хайде, размърдай си ръцете! Забравила си картата? Потърси я, — мъжът й Виктор недоволно се развика, стоейки пред касата в супермаркета.

Римма не можеше да си спомни в кой джоб на чантата си бе сложила банковата карта и сега трескаво ровеше в нея под неодобрителните погледи на опашката, касиера, а най-вече на собствения си съпруг. Именно това я обиждаше най-много.

Това винаги беше така. Вкъщи Виктор не беше такъв. Но пред хората… Той като че ли играеше на сцена. Когато бяха на гости заедно, на Римма й се струваше, че се срамува от нея. А тя всъщност не беше глупава, с хубава фигура и симпатично лице. Е, да, беше с десет години по-млада от Виктор. Всичките им познати обаче бяха негови приятели, защото Римма така и не беше намерила свои. И всички те бяха на неговата възраст. Така се получи. Тяхната компания беше сплотена още от училищната скамейка. После създадоха семейства и продължиха да си дружат. А Римма беше „извън техния кръг“.

Но в началото на тяхното запознанство всичко беше добре. Виктор се ожени последен в компанията. Приятелите му бяха щастливи за него и приеха Римма добре. Но забележките и наставленията му…

Като че ли нямаше нищо особено в думите на съпруга й. Наричаше я непохватна, шегуваше се с някои пропуски в знанията й. Но нима е възможно да знаеш всичко? Особено при положение, че Римма беше много добър специалист в своята област. По професия тя беше лекар-физиотерапевт. Но реално знанията й отиваха далеч отвъд нейната специализация. Медицината беше нейна страст. А мъжът й и цялата му компания познати бяха т.нар. ИТ специалисти (айтишници).

В тяхното семейство винаги имаше пари. Сега Римма можеше да си купи всяка рокля, когато поиска, и обувки, и чанта. Но когато си спомняше детството си, често я обземаше тъга и изпитваше жал към себе си и към майка си, която вечно броеше стотинките и преправяше стари дрехи. До ден днешен Римма помнеше един специфичен израз — „преръбване“. По времето, когато растеше, най-често се преръбваха палта от скъпи материи, за да се удължи животът им. Това, разбира се, не беше лесно за домашно изпълнение. И тази услуга обикновено се предлагаше в ателиета за шиене. Но майка й се справяше сама. Преръбваше своето палто, не от толкова скъпа материя, просто за да прикрие избелялата и скъсана повърхност, като я превърне в опакова страна. Дрехата се разшиваше внимателно по шевовете и се сглобяваше наново. Ако всичко се направеше акуратно, резултатът беше впечатляващ.

Но самият факт на това действие потискаше Римма. Тя мечтаеше, че един ден майка й ще може просто да отиде и да си купи ново палто, каквото пожелае…

***​— Рима! Ръцете ти откъде растат, а? Криво си я закачила, не виждаш ли? Ех, не може така, честно! — Виктор плювна сърдито и отиде в кухнята да си налее чай.

А Рима, преглъщайки сълзи, се захвана да оправя завесата. Родителите на Виктор бяха донесли за подарък изискан комплект завеси и настояха да се наслаждават на новата си покупка, закачена на прозореца, още в същия момент. Рима ги благодари — завесите наистина бяха красиви — и искаше да ги прибере в шкафа до по-подходящ момент. Но не. Виктор застана на тяхна страна и отсече, че е нужно веднага да видят как ще стоят в хола.

А Рима знаеше, до какво ще доведе това. Под погледа на съпруга си, още повече пред чужди хора, тя винаги се изнервяше и правеше нещо „не както трябва“. И Виктор пак щеше да изразява недоволството си.

Само преди малко, докато бяха сами, той ѝ помагаше. Пусна прахосмукачка, изми чиниите. Нямаше упреци и претенции. Но щом се появяваха родителите му на сцената, всичко започваше! После, разбира се, той винаги се извиняваше. Казваше, че в афект ѝ е наговорил тези неща, че просто ѝ се случило „под ръка“. Не е чак толкова несръчна. На всеки се случва! И всичко уж беше наред…

Виктор по принцип обичаше да командва. Характерът му бе такъв. А Рима — мека, търпелива. Тя искрено се стараеше да угоди на всички. Родителите на Виктор винаги бяха посрещнати с богата трапеза, за която Рима се трудише цял ден в кухнята. Домът ѝ блещукаше от чистота, за да не „изглежда зле“. А резултатът — винаги същият. Упреци и критики, били те пред чужди или близки. Ставаше непоносимо.

Рима често се улавяше, че след няколко години брак с Виктор почти бе повярвала, че наистина е нескопосана, глупава, наивна, неособено умна, несръчна и какво ли още не; всички тези недостатъци, които мъжът ѝ толкова любезно ѝ изброяваше — в името на нейното израстване, за да може тя да се промени към по-добро. Но тя все не се променяше. А ръцете ѝ започваха да треперят всеки път, когато трябваше да свърши нещо пред неговия проницателен поглед.

— Госпожице! Госпожице, отдавна забелязах, че нямате брачна халка. Мога ли да задам нескромен въпрос?

Рима вече беше свикнала да я наричат „госпожица“. Макар че беше на тридесет и осем, изглеждаше много по-млада, благодарение на фината си фигура. Халката наистина не носеше. В някакъв момент ѝ бе станала широка и започна да пада. А този пациент, Артьом, отдавна се опитваше да ѝ се хареса. През целия десетдневен курс на физиотерапията той правеше комплименти и ѝ заговаряше. А днес бе последната му процедура. Рима също го наблюдаваше с интерес. Според медицинската карта беше на четиридесет и две. Изглеждаше чудесно. Беше си счупил крака и посещаваше Рима за физиотерапия. По принцип тя беше лекар и не изпълняваше процедурите сама, а само ги предписваше и оставаше в съседния кабинет. Но Инна, която трябваше да ги провежда, се разболя и на Рима ѝ се наложи тази седмица да я замества по половин ден.

След края на работния ден, двамата с Артьом се разходиха. Рима беше тъжна. Вчера мъжът ѝ отново ѝ вдигна скандал, като я унижаваше пред всички. Те бяха отишли в агенция за недвижими имоти, за да уредят някои документи. И отново Рима беше „тъпа“ и „бавна“. Просто невъзможно било да се изтърпява! Дори брокерката, която се занимаваше с тях, гледаше Рима със съчувствие и не можеше да намери къде да погледне от това как Виктор я унижаваше без никакъв срам и ѝ нареждаше обидни думи. Като че ли това му доставяше удоволствие…​— Когато сте тъжна, пак сте красива — изрече най-накрая Артьом.

Рима се смути. Толкова беше потънала в мрачните си мисли, че дори не забеляза как вече около петнадесет минути вървяха в пълно мълчание.

​— Простете… Замислих се за нещо, аз… — започна Рима несигурно.

​— Няма защо да се извинявате. Нима сте направили нещо лошо? Забелязах, че много често се извинявате – буквално за всичко. Така не може.

Рима изненадано погледна Артьом и каза:

​— Знаете ли, сега за първи път осъзнавам, че житейският ми девиз е: „Извинявайте, че съществувам“… Наистина е ненормално… — Тя се усмихна смутено и цялата ѝ осанка сякаш отново се извиняваше.

​— Хайде да отидем в парка! — изведнъж предложи Артьом и я хвана за лакътя, повеждайки я към портите на градския парк. — Вижте, там можем да наемем ролери! Умеете ли да карате?

​— Аз? Д-дa… Умея… Някога карах… Но какво общо има… Чакайте! — В Рима изведнъж се събуди лекарят. Тя го погледна строго и строго произнесе: — Какви ролери?! Не можете още! Все пак имате счупена кост…

​— Тихо… Тихо… — прошепна Артьом, като постави пръст на устните ѝ, а после изведнъж я целуна. Бавно опитваше устните ѝ, а Рима просто се разтапяше в прегръдките му.— Ето че се събудихте от този ваш странен сън! Поне малко емоции! За начало темата за моя крак ще свърши работа, а после…

— Какво после? — попита предпазливо Римма, все още усещайки по устните си вкуса на неговите.

— После ще измислим как окончателно да ви върнем към живота. И хайде вече на „ти“, става ли? Че прекалено официално звучи — каза Артьом и тръгна към павилиона за сладолед, но се спря по средата на пътя, погледна усмихнатата Римма и попита: — Е, сладолед мога ли да си взема, щом вече ролерите са ми забранени?

***

Римма се разведе с Виктор. Разводът беше дълъг и мъчителен. Виктор се оказа алчен и меркантилен: всичко разделиха, всичко записаха по точки.

После Римма се омъжи за Артьом. И никога повече не чуваше унизителни забележки по неин адрес. Нито насаме, нито пред други хора. Защото Артьом я обичаше истински — такава, каквато е, без да мисли, че има нещо, което трябва да се променя или поправя в нея. И най-малкото да се срамува от нея…

Жанна Шинелёва

Дереккөз