— Витя, ако трябва да се разведа с теб, за да осигуря достойно бъдеще на дъщеря ни, ще го направя! – каза Вера на съпруга си. – Умът ти напълно ли се помрачи? Настояваш детето ни да слугува на майка ти и мързеливата ти сестра ли? Няма да пусна Арина никъде, тя ще си бъде вкъщи! Ако е толкова наложително – напусни работа и се премести при майка си. Но остави дъщеря ми на мира!​

​***​

​Дните на Мария Константиновна винаги започваха по един и същи начин. Пенсионерката се будеше точно в шест и половина, проточено се прозяваше и тутакси посягаше към телефона – трябваше незабавно да се обади на сина си. Както обикновено, Витя не вдигаше телефона, затова Мария Константиновна звънеше на снахата.​

​— Вера, още ли спиш? Разбира се, какво друго да очаквам от теб. Повикай Витя на телефона!​

​Вера, без да отваря очи, побутваше мъжа си в ребрата:​

​— Витя, пак е майка ти. Кажи ѝ най-накрая, че в шест и половина още спим!​

​Витя сутрин разговаряше с майка си с неохота – тя обичаше дългите беседи, а той, слушайки я разсеяно, мечтаеше за още един час сън.​

​— Витя, чуваш ли ме? Ало! Витя!​

​— Да, чувам те, мамо. Какво пак се е случило? Защо ме будиш толкова рано?​

​Мария Константиновна търсеше съчувствие от сина си. Пенсионерката настояваше най-голямата ѝ внучка да се премести при нея и да поеме домакинството.​

​— Витюша, защо Ариша още не се е преместила при мен? Нали ти казах, че вече не мога сама да се справям!​

​Говорителят на смартфона на Виктор обикновено беше силен, затова в този момент Вера веднага отваряше очи. Тя строго поглеждаше мъжа си, показваше му „знак с три пръста“ и с жестове изразяваше мнението си по въпроса. Виктор кимаше утвърдително и казваше на майка си:​— Мамо, ти знаеш, че Вера е против преместването! Всеки ден я моля, а тя не иска и да чуе! А и Ария също не иска да живее у теб. Все пак тази година завършва училище, ходи при репетитори. Ако се премести при вас, ще трябва да става с час по-рано… Същото като мен сега!

Мария Константиновна се обиждаше и затваряше телефона. Защо синът ѝ и снаха ѝ са толкова несговорчиви? Нима искаше от тях нещо невъзможно?

***

За почти двайсет години брак Вера беше изтърпяла много от свекърва си. Мария Константиновна беше труден човек – капризна, взискателна и егоистична.

Тя искаше снаха ѝ, синът ѝ и единствената ѝ внучка да прекарват цялото си свободно време и да изразходват всичките си ресурси само за нея. Вера категорично отказваше да угоди на свекърва си; тя изобщо не разбираше защо Виктор постоянно угажда на майка си:

— Тя е по-здрава от мен! — възкликваше жената в отговор на поредната молба на мъжа си да купи нещо за неговата майка. — Не може ли сама да слезе до магазина и да си вземе килограм картофи? Защо трябва да прекосяваме целия град, за да ѝ носим тези три картофа?

— Вера! — укорително възкликваше Виктор. — Как можеш да говориш така? Мама е възрастен човек, трудно ѝ е да се качва по стълбите. Поне уважение към годините ѝ прояви!

„Да, разбира се! А като тича из града да търси храна за любимата си котка, нищо не я боли!“ – мислеше си Вера.

На глас тя питаше:

— Люся защо не отиде до магазина? Съвсем ли е подивяла, страхува ли се да излезе навън?

Виктор отвръщаше поглед; няма какво да отговори на жена си. Людмила, по-малката му сестра, беше любимката на майка си. На нея ѝ беше позволено всичко.

Люся беше чувствителна и ранима и затова, на своите тридесет и две години, никъде не работеше. Мария Константиновна не я смяташе за безделница, а пред сина си и снаха си винаги я оправдаваше:— Защо все залепвате за нея? Люсинка търси себе си! Мило момиче, сега обмисля своето житейско призвание — дали да стане писателка или художничка. Не всички могат да се прегърбят в завода, някой трябва да твори!

— Наистина, — подигравателно подхвърли Вера. — Трябва да го имам предвид! Ще напусна работа, ще се обесим на врата на вашия син и ще започна да хабя хартия, пишейки стихчета за несподелената любов!

— Вера, престани да се държиш като клоун! — разгневи се Мария Константиновна. — Не смей да обиждаш Людочка! Между другото, Витя, дойдох за пари. Трябват ми седем хиляди, Люся си е харесала топло палто.

На Вера не ѝ харесваше готовността на съпруга си да отвори портфейла при всяко искане на майка си. За един месец Мария Константиновна успяваше да измъкне от Витя двадесет и пет — тридесет хиляди.

И всеки път свекървата се оправдаваше с нуждите на дъщеря си — ни една стотинка от тези пари, разбира се, не отивала за самата нея. Когато Люсинка се нуждаеше от ново палто, Вера избухна:

— Мария Константиновна, не ви ли се струва, че Люся просто ви манипулира? Добре се е наредила: седи наготово, яде, облича се за наша сметка! Поне да поеме всичката домакинска работа вкъщи. Защо аз веднъж седмично, в почивния си ден, трябва да прекарвам шест часа, чистейки вашия апартамент? Ако Люся иска палто, нека го изработи! Ще направи две основни почиствания и аз лично ще ѝ дам тези седем хиляди!

Мария Константиновна побесня, каза на снаха си нещо обидно, Вера не остана длъжна — жените се скараха. Както винаги, виновен излезе Виктор. Майка му си тръгна, а час по-късно му се обади отново, наричайки го мекушав. Вера също не остана встрани:

— Колко дълго това ще продължава? Витя, не разбираш ли, че тези пари ги откъсваш от семейството си? Можехме, между другото, да ги заделяме за образованието на Ариша. Нямам нищо против да помагаме на възрастни родители. Но става въпрос за родители, а не за една пълнолетна, здрава мързелана! Писателка, ха!

***

Мария Константиновна дори на себе си се страхуваше да признае, че ѝ е омръзнало да носи на гърба си възрастната си дъщеря. Людмила вкъщи не правеше абсолютно нищо. В стаята ѝ цареше пълна бъркотия, миришеше неприятно, а на всякакви забележки на майка си Люда отговаряше:

— Гениите не забелязват безпорядъка! Ако те дразнят разхвърлените дрехи — прибери ги. Мен всичко така ме устройва!

Пенсионерката отлично разбираше, че никой няма да ѝ плати за домашна помощница. Може би Витя ще прояви съчувствие към нея, но Вера… Снахата никога нямаше да позволи на сина ѝ да плаща за услугите на някоя външна помощница.Мария Константиновна размисли и реши, че на доброволни начала домакинска помощница може да стане нейната родна внучка Арина.

— Е, защо не? — разсъждаваше Мария Константиновна. — Арина спокойно може да се справя и с ученето, и да ми помага с домакинството. Даже ѝ правя услуга! Когато момичето реши да се омъжи, ще умее всичко. На всичко ще я науча!

Синът на Мария Константиновна също беше въвлечен в плана. Тя покани Витя на гости, за да не се намесва омразната Вера с нейните коментари:

— Синко, ти си мъжът в семейството, — започна предпазливо пенсионерката. — Ти решаваш какво и как да става. Аз в последните два месеца съвсем се съсипах, чувствам се зле, състоянието ми понякога зависи от времето. Имам нужда от помощ. Искам Арина да се премести да живее при нас с Люся! Всичко съм обмислила: Ариша ще се прибира от училище, бързо ще свърши домакинските задачи и после ще се готви за изпитите. Цялата нощ ще е пред нея! Ще живее заедно с мен, в спалнята. Ще ѝ купя диванче, няма да позволя любимата ми внучка да спи на пода!

Виктор изглеждаше колеблив:

— Мамо, не съм сигурен, че Вера ще се съгласи на това преместване. Няма да позволи на Арина да живее при теб! Арина в момента е в труден период, активно се готви за кандидатстване в университет. Как го представяш съжителството ви? Арина ще ходи на училище, след това от обяд до късна вечер ще се занимава с почистване, готвене и изпълнение на твоите поръчки. А уроците кога ще прави? През нощта? А да спи кога ще има време?

— Какво толкова усложняваш, Витя? — намръщи се Мария Константиновна. — Няма да я претоварвам! Какво си мислиш, че не разбирам ли? Тя само ще ми помага! Ако трябва, до магазина ще отиде или ще свали нещо от антресолите. Аз вече не мога да се кача върху столчето.

— Не знам… — колебаеше се Виктор. — Ще говоря с Вера… Но, мамо, нищо не ти обещавам.

***

Вера го изслуша внимателно, когато Виктор се върна от майка си, и категорично заяви:

— В никакъв случай! Моето дете няма да прислужва на Люся и на твоята майка. Как може да си го е намислила! Заради нейните капризи Арина трябва да зареже ученето, да спре да ходи на уроци и на практика да забрави за бъдещето си? Нека научи дъщеря си-ленивка да работи! И да не съм чула повече такива молби от теб, Витя!

Виктор реши да подходи по друг начин: разказа на дъщеря си за разговора с баба ѝ и я попита:— Е, какво, слънчице, готова ли си да помогнеш на любимата баба?

— Тате, дори да нямам къде да живея, никога няма да се преместя при баба! — отсече Арина. — Ние с нея не се разбираме, ти го знаеш отлично. Не обичам да ми се командва. Леля Люда постоянно ме заяжда и говори гадости. Веднъж очилата ми не ѝ харесват, друг път носът ми бил някак си странен. Не, благодаря! Ще си остана вкъщи.

Виктор отказа на майка си и Мария Константиновна започна да го тормози с обаждания. Вера издържа точно един месец. Не смееше да изключи телефоните — тя се грижеше за своята родна баба, която прекарваше последните си години в добър пансионат. Вера много се страхуваше да не изпусне важно обаждане.

***

Когато Мария Константиновна за пореден път започна да се оплаква от положението си в седем сутринта, Вера не издържа — грабна телефона от мъжа си и извика:

— Ако още веднъж се обадите заради дъщеря ни, ще събера вещите на Витя и ще го пратя при вас! Ще живеете тримата заедно и ще се грижите един за друг. Повтарям за последен път: Арина няма да отиде никъде! Ще си остане да живее в моя апартамент, близо до мен. Ясно ли е? Дайте един шут на Люда, за да се размърда малко!

Мария Константиновна се изплаши: още и синът да ѝ се натресе! Пенсионерката отлично познаваше характера на снаха си и взе единственото правилно решение — остави семейството на сина си на мира. Виктор ѝ превежда месечно пари и я посещава. Пенсионерката все се оплаква на сина си от здравето си, но за „превъзпитание“ на Люда не бърза.

Автор: Уютен кът

Дереккөз