— Ти да не би да искаш да купим апартамент по-бързо? — попита съпругът.

— Разбира се, че искам! — отговори Алёна. — Но не по този начин. Как изобщо ти дойде подобна идея?

— Не разбирам, какво толкова ужасно има в това?

Съпругът й Егор наистина не разбираше, а Алёна не успя да му обясни. В крайна сметка се скараха. Алёна събра нещата си и отиде при родителите си…

***

— Но твоите родители са заможни! — често казваше на Алёна нейната приятелка Лера, с която се бяха запознали още в университета.

— Никак не са заможни, обикновени хора са — често спореше Алёна. — Апартаментът ни е, да, хубав, голям, но мама и татко го получиха от завода, където работеха. Имаме вила, две коли, гараж, спестявания. Нищо особено, както при всички.

— При всички, ама не точно. А апартаментът на баба ти, който отдават под наем? Забрави ли?

— Да, вярно. Забравих. Но те не са го купили сами! Така се случи. Моите родители са обикновени хора, започнали от нулата. Просто, знаеш ли, винаги са били внимателни с парите, разумно ги харчат… Всичко при тях е с умисъл и полза. И на мен ме научиха. Казвала съм ти, че на петнадесет години изкарвах пари като разхождах съседските кучета срещу заплащане. Парите не бяха много, но ми беше приятно да ги печеля: свои си бяха! Честно изкарани! После работих като детегледачка при познати. Свикнах, че винаги имам свои пари — разказваше Алёна.

— А аз винаги съм без нито една стотинка. Както живеехме бедно с родителите ми, така и сега едвам се оправям. Четох някъде, че бедност се предавала генетично… — каза тъжно Лера.

— Няма такова нещо! Ами хората, които въпреки всичко са се измъквали от бедността, изграждали състояния, независимо откъде произхождат? Основата на всяка заможна династия е някой предшественик, който е повярвал, че може да живее по-добре, борил се е, трудил се е и е успял! И след това е започнал да увеличава богатството си… А след няколко поколения никой вече не помни (за съжаление), как всичко е започнало. Децата им се раждат със златна лъжичка в устата. А какво са направили, за да заслужат това? Просто имат късмет да се родят в такава фамилия. И някои от тях вместо да умножат богатството, го разпиляват! А има и такива, които, въпреки че започват с добра база, успяват да се докарат до разорение — изстреля едно след друго Алёна и леко се задъха. После отпи вода от чашата и продължи: — Всеки може както да се издигне, така и да падне до дъното. Но ако вярваш в себе си, можеш да постигнеш много!

— Как да ти повярвам… — въздъхна Лера. — Родителите ми през цялото детство ми повтаряха обратното. Че сме от бедно семейство и никога няма да се издигнем, дори няма смисъл да опитваме, защото нищо няма да се получи. Всички топли места под слънцето вече са заети, и чужди хора там не ги допускат. Трябва да приемем съдбата си, да не губим време в празни мечти и да работим, за да не умрем от глад.

— Ужас. Това е все едно някакво Средновековие… Възможности има милион. Трябва да опитваш. Точно ТРЯБВА — убеждаваше приятелката Алёна. Но дълбоко в себе си разбираше, че Лера изобщо не е готова за подобни подвизи. Просто не беше такъв човек.

Алёна, напротив, имаше решителен характер и вяра в светло бъдеще. Майка й винаги повтаряше, че трябва да опитваш, защото кой знае, може да се получи. Когато Алёна, на дванадесет години, реши да си ушие пола от плат, който лежеше в килера на майка й неизвестно от колко години, майка й позволи с думите, че макар платът да е хубав, няма да й липсва, защото и без това си стои неизползван.

Когато след седмица Алёна излезе с новата си пола на разходка с приятелки, никой не повярва, че тя сама си я е ушила. Едно от момичетата дори беше най-учудено от това, че майка й е позволила да реже скъпия плат:

— Моята майка никога нямаше да ми позволи. Щеше да каже, че ще го съсипя и няма да го довърша…

— Именно защото аз винаги довършвам нещата, затова, може би, ми позволява — усмихна се и отговори Алёна.

В университета Алёна влезе без особен проблем, защото се учеше добре. След завършването си започна работа. Скоро се запозна със симпатичен млад мъж на име Егор. Той беше сериозен, внимателен, амбициозен. Родителите на Алёна го харесаха веднага.

В семейството на Егор той беше най-големият от пет братя. Когато Егор завърши училище, най-малкият му брат тепърва тръгваше в първи клас. Затова родителите му решиха, че Егор трябва колкото се може по-скоро да започне да помага на семейството финансово. Така той веднага след училище започна работа в завод като опаковач. Взеха го без образование и го обучиха на място. Седем години по-късно Егор вече беше сменил няколко работни места и към момента, когато се запозна с Алёна, имаше доста приличен доход.

— Момчето е кадърно — каза отецът на Алёна, Алексей Павлович, след като го опозна и поговори с него. — А това, че е от бедно многодетно семейство, няма значение. Важно е, че не е мързелив и е добър човек. Москва не се строеше за ден. С времето всичко ще се нареди за него. Разбира се, добре би било да получи образование. Но това зависи от него, може да учи задочно и да работи, стига да има желание.Майката на Альона, Светлана Евгениева, също хареса Егора. Младежът беше внимателен и много възпитан. Когато идваше на гости, носеше не само почерпка за масата, но и букет цветя за домакинята. Светлана обожаваше цветя, и този жест я трогна до дълбините на душата. Алйона също получаваше неизменно роза. Егор ухажваше красиво и често ѝ подаряваше цветя.

След сватбата Светлана Евгениева предложи на младоженците да се настанят в един от апартаментите, които тя и съпругът ѝ отдаваха под наем. Това трябваше да бъде своеобразен „трамплин” за тяхното развитие, но Егор категорично отказа.

— Благодаря, но ние ще се справим сами. Ще поживеем в нает апартамент, а после ще спестим за собствено жилище — каза той.

Алйона се усмихна и неясно сви рамене. Влюбена в Егора, тя беше в онова състояние на духа, когато изглежда, че „с милото е рай и в колиба“, затова не възрази. Освен това ѝ харесваше идеята да постигнат всичко сами, от нулата. Като че ли животът им хвърляше предизвикателство, което те смело приемаха. Това беше в нейния характер.

— Похвално — одобри Алексей Павлович. — Но винаги можете да разчитате на нашата помощ.

— Благодаря, татко — каза Алйона. Тя беше щастлива.

***

— Не ни е нужен никакъв трамплин, ще се справим сами — уверяваше горещо съпругата си Егор.

— Да! — кимаше Алйона.

— Срамно е за възрастни хора да вземат помощ от родителите си. Нито от моите, нито от твоите.

— Съгласна съм, срамно е. Как така няма да се справим сами? Млади сме, здрави — отвръщаше Алйона. Вярно е, че тя не си спомняше родителите на Егора да са предлагали някаква помощ. По-скоро на тях самите трябваше да се помага. Алйона беше ходила в дома на Егор само веднъж, когато отиде да се запознае с неговите родители. Самият Егор отдавна вече не живееше там, а наемаше апартамент. Обстановката в дома на неговите родители беше много скромна, дори повече от това. Но Алйона не беше свикнала да съди хората по нивото на техния доход (така я беше учила майка ѝ) и затова не мислеше, че те са по-лоши от когото и да е. Просто отбеляза, че положението с парите при тях беше съвсем зле…

За да спестяват за апартамент, на Егора и Алйона им се налагаше да живеят много скромно: никъде не пътуваха, хранеха се еднообразно, не си правеха подаръци. Заплатата на Алйона беше малко по-голяма от тази на Егор, най-вече благодарение на висшето ѝ образование. Многократно тя му предлагаше да кандидатства в университет, дори и задочно, но той отказваше. Накрая, когато Алйона вече го беше измъчила с тази тема, Егор трябваше да признае, че няма диплома за завършено средно образование.

— Как така?! — изненада се Алйона.

— Университетът и аз… не се разбирахме особено… — неохотно си призна Егор. — А и с посещаемостта си имах проблеми. Никой не ме контролираше. Родителите ми бяха заети с по-малките, никога не им беше до мен. Колко пъти ги викаха в училище, но те така и не дойдоха. Баща ми беше на работа, а майка ми нямаше на кого да остави малките. Цял ден се разхождах по улиците, почти не бях вкъщи, какви уроци? Сега разбирам, че съм бил глупав, но тогава… Тогава не ми пукаше какво ще стане с мен. Едва се домъкнах до 10-ти и 11-ти клас, но не успях да си взема изпитите. Не исках да оставам още една година, а баща ми… Накратко, голям скандал. Каза, че трябва да тръгна на работа, вместо да си губя времето. Не ме взеха в армията заради здравословни проблеми, това вече ти го разказах. И така останах само със свидетелство за завършен девети клас и започнах работа във фабрика. В университета нямам място. Може би само в колеж.

Алйона мълчеше, опитвайки се да осмисли казаното.

— Ами, в колеж също не е зле… — каза най-накрая тя. — Все пак е по-добре, отколкото изцяло без образование.

— А как да вляза? Мислиш ли, че ще успея? Съмнявам се. А и защо да започвам? Заплатата ми е нормална… Да, по-ниска е от твоята, но не мисля, че това е толкова важно.

Алйона не спореше. Реши, че повече няма да засяга темата. За апартамент те спестяваха равни суми, плащаха наема по равно, купуваха и храната на дялове — всичко по справедливост. Но оставащите от нейната заплата пари Алйона харчеше не само за себе си, но и за различни дребни неща за дома. Тя много обичаше да създава уют у дома. Или купуваше нещо вкусно за вечеря. И така, по същество, тя допринасяше повече за общия бюджет.

Материалното състояние на родителите на Алйона се подобряваше. Те подмениха цялата санитария в банята и тоалетната, смениха всички врати в апартамента, а също така купиха още един тухлен гараж и започнаха да го отдават под наем. „Парите отиват при парите“ — обичаше да казва Светлана Евгениева.

Нееднократно те се опитваха да предложат помощ на младите, но те неизменно отказваха. Светлана Евгениева се тревожеше, но после измисли начин да успокои душата си. Тя започна често да прави на дъщеря си подаръци под различни предлози.— Ето ти нося една хубава, скъпа пола. Знаеш ли какво стана… Поръчах я за себе си, премерих я, но не ми пасна, не е мой стил, много е младежка. Обаче толкова ми хареса, че реших да я задържа и си казах: „Ще я предложа на теб“. Обличай я, дъще, — предложи майката на Алёна, Светлана Евгениевна, когато дойде на гости.

Полата наистина беше много хубава. И Алёна, и майка ѝ имаха елегантни миниатюрни фигури и носеха един и същи размер. Освен това, Светлана Евгениевна имаше изключителен вкус.

— Виж, сякаш по мен е шита! — изненада се Алёна, когато облече полата и се завъртя пред огледалото. — Благодаря ти, мамо!

Светлана Евгениевна се усмихна доволно. Всичко се случи точно така, както беше планирала.

Следващия път донесе на дъщеря си скъпа чанта от известна марка. Алёна просто остана без думи от изненада.

— Мамо… Но това е толкова скъпо! Знам тази марка, проучвала съм я, — каза Алёна, държейки внимателно луксозната чанта и разглеждайки я с благоволение.

— Исках да ти я подаря за рождения ден, но не можах да се сдържа и я донесох по-рано, — усмихнато отвърна майката.

И така започна. За една година Светлана Евгениевна успя да напълни гардероба на Алёна със скъпи и качествени дрехи, като създаде идеални комбинации, които позволяваха всеки ден да се облича различно.

— Моята майка е трябвало да стане стилист, — усмихвайки се, споделяше Алёна на съпруга си. — Тя напразно работи като икономист.

— Знаеш ли… Това не ми харесва, — изведнъж каза Егор.

Алёна го погледна учудено, но не отговори нищо. Беше заета да подрежда гардероба си, като прибираше и сортираше многобройните си рокли, блузи и поли, докато правеше място за есенните дрехи. Егор седеше на дивана наблизо и четеше нещо в телефона си. От време на време хвърляше неодобрителни погледи към жена си.

— Не мислиш ли, че майка ти малко прекалява с тези скъпи подаръци?

— А какво му е лошото? Това не са последни пари. Ако аз имах дъщеря, щях да се радвам да я обличам. Ти не разбираш, това са си женски неща.

— А как ще обясниш италианските ленени покривки? Или луксозните текстилни завеси за банята? А египетските памучни чаршафи? Защо са ни такива скъпи неща? — попита Егор.

— Ами… Тя знае, че обичам да създавам уют, затова ми ги подарява. Иска да ми достави радост. Когато купим собствено жилище, всичко ще ни е готово, не е ли прекрасно?

Егор измърмори нещо неразбираемо, но Алёна не пожела да го пита. Не ѝ хареса тонът, с който мъжът ѝ говореше. Хайде сега, какви са тези претенции? — помисли си тя.

Цял месец никой не повдигна темата и Алёна си помисли, че въпросът е уреден. Но един ден Егор заяви:

— Ще трябва да продадем повечето от тези твои маркови неща, ще бъде значителна добавка към спестяванията ни.

— Какво да продадем? — не разбра Алёна.

— Твоите вещи! Почти не ги носиш, а струват цяло състояние. Погледнах в интернет, една от чантите ти струва сто и петдесет хиляди… Щеше малко да припадна, като видях тази цена. Не вярвах, че такъв боклук може да струва толкова! Търсих още и намерих много от твоите неща в продажба. Там има прилични цени! Добре, че не си изрязала етикетите… А дънките? Не ги носиш! За какво ти са толкова парцали? Покривка, скъпо спално бельо, всичко стои неразопаковано в шкафа. Какво лежи там? Трябва да го продадем, — раздразнено размахваше ръце Егор, докато се разхождаше из стаята. ​​— Чуй, сериозно ли говориш? — сепна се Алена.

​— Напълно.

​— Но аз обичам тези неща, приятно ми е да ги нося. И мама ще забележи, ако спра да ги слагам. А и гардеробът ще остане празен…

​— Тя да не ти рови в гардероба? Глупости! Ще ѝ кажеш, че приятелка те е молила много и си ги продала.

​— Това е някаква дикост…

​— Да не би да не искаш да купим апартамент по-бързо? — присви очи Егор.

​— Искам. Но не по този начин! Защо трябва да е за моя сметка?

​— Защото и на три живота няма да износиш всичко това! И изобщо, каква разлика има какво носиш? Може да си купиш нещо по-евтино вместо тях. Ти да не би да съжаляваш за кауза? Спестяваме, спестяваме, а край не се вижда, омръзна ми! — Егор се разгорещи и не смяташе да спира.

​— Родителите ми многократно ни предлагаха да живеем в апартамента на баба! А ти не искаше! — викна гневно Алена. Тя също беше кипнала. — Щяхме да спестим много по-бързо, ако не трябваше да плащаме наем за апартамент!

​— Да вземеш от родителите е унизително! Това не е мъжко, според мен — гордо заяви Егор и демонстративно се обърна от Алена.

​— А да вземеш моите вещи и да ги продадеш, това ли е мъжко?!

​— Да! Защото това са само дрехи. Защо толкова се държиш за тях?! И майка ти, да кажем честно, е странна… Такива пари да дава за „барахло“, умът ми не го побира…

Алена гледаше съпруга си и не го познаваше. Егор като че ли се беше „скъсал“. Тя подозираше, че той няма добри чувства към всички тези нейни луксозни покупки, но сега явно го беше „побъркало“, когато беше видял цената им. Самият факт, че Егор, в нейно отсъствие, е ровил в нейните неща, проверявал е етикетите, търсил е цената им в интернет, я беше наранил. Беше ѝ обидно и за себе си, и за майка си. Той с поведението си сякаш показваше, че е по-умен от тях, защото не си купува такива скъпи неща.

Алена и Егор се скараха сериозно. Тя твърдо отказа да продава вещите си. Алена грижливо ги сгъна в три огромни чанти и, прегърбена под тежестта им (Егор, разбира се, не ѝ помогна), излезе от апартамента. Пред входа я чакаше такси.

​— Това пък какво е… — каза майка ѝ, когато видя дъщеря си на прага.

Светлана Евгениевна беше поразена, когато Алена ѝ обясни причината за скарването с мъжа си.

​— Прости ми, дъще, дори не подозирах, че подаръците ми ще се обърнат срещу теб…

Бащата на Алена мълчеше. Той беше разочарован от зетя.

​— Колко унизително, дъще, да ти предлага такова нещо… Оказа се дребнав и меркантилен. Аз, разбира се, понякога също не разбирам защо майка ти купува това или онова. Но! Ние печелим добре и можем да си го позволим, не се меся в тези женски неща. Щом ѝ харесва, какво да правя? И моите инструменти и риболовни принадлежности не струват малко, — усмихна се Алексей Павлович, поглеждайки крадешком към жена си.
Светлана Евгениевна му отвърна с топла усмивка.

Алена седеше на дивана между майка си и баща си, мислейки колко много ги обича. А също така ѝ беше приятно, че те се обичат дори повече, отколкото в младостта си. За да го разбере, ѝ беше достатъчно да види погледите, които разменяха. А Егор… Той се беше държал странно. Тя никак не очакваше това от него.— А парите за апартамент как спестявате? — внезапно попита Алена баща си.

— И двамата имаме допълващи се спестовни влогове — отвърна Алена. — Аз настоях всичко да е отделно.

— Мъдро решение — съгласи се Алексей Павлович.

— Мамо, мислиш ли, че той никак не ме обича? Развод? — тихо попита Алена.

Майка ѝ сви рамене и каза:

— Времето ще покаже. Изчакай още малко. Трябва да помислите и да поживеете отделно…

Егор се обади на следващия ден.

— Какво, успокои ли се малко? Разбра ли, че аз бях прав? Защо така се ядоса? Връщай се! И не забравяй да си вземеш нещата — рече той веднага, щом чу гласа на Алена по телефона.

— Благодаря, но няма нужда от такова „щастие“… — каза тя. — Ако така продължим, какво ще правим? Да продаваме чашите и лъжиците ли? А хайде да продадем твоите панталони? За какво са ти два чифта? Все пак имаш два крака, а не четири!

Егор изруга силно и затвори телефона. Повече не се обади. Алена и не го очакваше. Тя вече беше взела своето решение.

— Явно сме прекалено различни — каза тя тъжно на майка си. — Не се разбираме.

— И въпреки това се чувствам виновна… — отвърна Светлана Евгениевна.

— Няма за какво, мамо. Това все някога щеше да се прояви. По-добре така — въздъхна Алена.

Бащата на Алена не каза нищо. Той седеше в ъгъла на стаята в креслото, мълчаливо се усмихваше и разглеждаше предложения от онлайн магазини за парфюми на телефона си. Алексей Павлович искаше да зарадва съпругата си за рождения ѝ ден и избираше луксозен подарък. Алена се приближи към него, хвърли крадешком поглед към екрана и също се усмихна. Тя се досещаше за кого баща ѝ избира парфюм.

„Ето такива трябва да бъдат отношенията. А не това, което имахме с Егор…“ — помисли си тя.

Дереккөз