Звукът на съобщението събуди Вера. Тя не искаше да гледа телефона, но нещо вътре в нея трепна. Съобщението беше от непознат номер и нямаше текст, само снимка. „Вероятно някаква реклама“, – помисли си Вера и легна отново да спи. След няколко минути звукът се повтори – получи още едно съобщение.

Вера взе телефона с намерението да добави номера в черния списък, за да не я безпокои повече. Но когато отвори съобщението, не можа да повярва на очите си. На снимките беше съпругът ѝ в прегръдките на млада девойка. Те се забавляваха заедно в някакъв ресторант. Ясно беше, че това не е просто приятелска среща.

Вера не се обади на съпруга си, нито вдигна скандал. Просто тихо си легна обратно. И без това денят ѝ беше тежък. Да заспи обаче така и не успя – в главата ѝ непрекъснато идваха различни мисли. Но най-много я измъчваше мисълта, че трябва да си тръгне, и че изобщо не иска да чуе неговите оправдания.

Сутринта, когато се събуди, Вера вече не намери съпруга си вкъщи. Дори съобщение не беше оставил.

Тя се опитваше да запази спокойствие, но вътрешно се чувстваше съкрушена. Наля си чаша кафе с мляко и седна до прозореца.

Минувачите вървяха напред-назад, всички бързаха за работа или по своите си дела. За повечето от тях това беше обикновен ден, като всички останали. Но не и за Вера.Тя не искаше да създава разправии и сцени. Искаше да запази достойнството си и да си тръгне така, че на съпруга ѝ да му стане противно от самия себе си. Не можеше да си позволи да изглежда слаба.

Олег ѝ бе изпратил съобщение, че вече е на работа и е прекарал нощта при брат си. Вера осъзнаваше, че има още достатъчно време, за да обмисли всичко. Извади куфара и започна да събира най-необходимите неща, като не взе нищо излишно, за да остави максимално от вещите в миналото си. Тя подреждаше багажа си без бързане. Всичко, което правеше, беше осъзнато.

След като събра нещата си, Вера реши да остане още малко, за да се сбогува с атмосферата на дома. Разтваряйки пакетче кафе, тя отново седна до прозореца, потънала в мисли. Навън започна ситен дъжд, капките се стичаха по стъклата.

Вера си помисли, че времето отразява точно вътрешното ѝ състояние. Тя знаеше, че в този момент не е напълно сама.

Вера си спомни времето, когато като млади се нанасяха в този апартамент. Лудуваха, подреждайки вещите си, и се държаха като деца. Олег по някаква причина реши, че ще закачи пердетата, а Вера започна да закрепва рафтовете. Нищо не им се получи, засмяха се и си размениха ролите.

Бяха млади и щастливи. Мислеха, че връзката им ще бъде вечна. Вера си спомни всички разходки в парка, как заедно избираха мебелите и спореха къде да ги поставят. Как се караха за ремонта и после се помиряваха. Това бяха искрени чувства. Но накрая остана само болка.Вера взе любимата чаша на Олег, тази, от която той винаги пиеше. Тя беше сувенирна и означаваше много за него. Да я счупи, разбира се, дори не ѝ мина през ума. Остави чашата на масата и пъхна под нея бележка: „Олег, не ме търси. Всичко знам. Сбогом.“

Облече палтото си, хвана куфара и излезе от апартамента. За последен път затвори вратата, без да се обърне назад, и излезе на улицата. Вън все още валеше дъжд. Но по някаква причина на Вера ѝ ставаше по-леко. Без да знае какво да прави по-нататък, тя тръгна към автобусната спирка, за да остане сама със своите мисли. Като се качи на първия автобус, просто затвори очи и не мислеше за нищо.

Когато стигна до последната спирка, Вера се оказа близо до дома на своята приятелка. Тя не ѝ се обади, а просто дойде без предупреждение.

– Здравей, може ли да остана при теб за известно време?

Приятелката, без да задава никакви въпроси, отвори широко вратата и я пусна вътре. По лицето ѝ се четеше, че Вера не е дошла само да изпие чаша чай или да се скрие от дъжда.

След няколко дни Вера нае малък апартамент. Да се връща при родителите си не искаше. Искаше да бъде силна. Понякога си спомняше за Олег, но тези спомени вече не ѝ причиняваха болка. Тя се гордееше със себе си, че си тръгна без истерии и скандали, запазвайки достойнството си.Неочаквано, Олег ѝ се обади. Но Вера не вдигна телефона, а просто включи безшумен режим. Тя не искаше скандали и изясняване на отношенията.

Вера напълно освободи живота си от мислите за Олег и тяхното съвместно минало. По някаква причина тя беше уверена, че скоро ще намери ново щастие.

Записа се на курс по рисуване. Това отдавна ѝ харесваше, но никога нямаше свободно време, или може би Олег беше против – така и не разбра. Но сега тя живееше за себе си и правеше точно това, което ѝ беше нужно в момента. Успяваше да съчетава хобитата си с работата, тъй като работеше онлайн за една голяма компания. Работеше като счетоводител.

Един ден, докато се разхождаше по крайбрежната алея, Вера срещна стара своя позната – Олга. Бяха се виждали много отдавна и Олга, забелязвайки Вера, беше приятно изненадана:

— Вера! Това ти ли си? Каква среща! Как си?

Вера се усмихна и кимна:

— Да, аз съм. Здравей, Ол. Всичко е наред, започвам нов живот.— Да, това съм аз. Здравей, Олга. При мен всичко е наред, започвам нов живот.

Олга забеляза, че Вера се е променила. Тя вече не беше затворена и мрачна, както преди.

— Виждам, че си се променила, наистина разцъфнала, — започна разговора Олга. — Отдавна не сме се виждали и ми се иска да поговорим повече. Какво ще кажеш да дойдеш с мен на среща с моите приятели, ако имаш време?

Вера се съгласи и те веднага се отправиха към кафене, където приятелите на Олга вече ги очакваха. Олга представи Вера на своите приятели:

— Запознайте се, това е Вера, моя стара приятелка.

— Много ми е приятно, аз съм Андрей, — произнесе тих и спокоен глас на мъж, който нежно целуна ръката на Вера.

В този момент нещо „щракна“ в нея. Тя беше готова да се отвори за нов човек и да започне живота си на чисто.

Дереккөз