— Какво направи със сина ми? – вместо поздрав, извика Мира Владимировна.

— Нищо не съм му направила, — смутено отвърна Арина. — Последните пет месеца въобще не съм го виждала.

— А можеше да се поинтересуваш как е бившият ти мъж, все пак не сме съвсем чужди хора!

— Защо? – попита Арина. — В смисъл, защо ми е това?

— Как така защо? – пламна Мира Владимировна. — Пет години живяхте душа в душа, а след развода всичко, чужди хора ли?

— Без общи деца това обикновено така се случва, — отбеляза Арина. — И защо нахлувате в апартамента ми? — Арина не позволи вратата да се отвори напълно. — Не съм ви канила!

— Злопаметността е лошо нещо! – каза по-тихо и спокойно сутрешната посетителка. — А отмъщението е още по-недостойно!

— Въобще не съм имала такива мисли, — отвърна Арина. — Но поведението ви през тия пет години, докато с Денис бяхме женени, някак не предразполага към добро отношение.

— Чуй, ако още се сърдиш, мога и да ти поискам прошка! – възкликна Мира Владимировна, скривайки нотка на заплаха.

— Трябваше по-рано да молите за прошка, а сега просто не ми пука, — Арина сви рамене. — Само че, както винаги, първо започнахте с крещене…

— Пусни ме, а? – Мира Владимировна пристъпваше от крак на крак. — Трябва да поговорим!

— Само без крясъци! – предупреди Арина. — Преди мълчах, защото бях снаха, но сега така ще ви изхвърля, че окото няма да ми мигне!

— О, каква си станала! – Мира Владимировна кимна с уважение. — Желязна!

— Имах добри учители, — отвърна Арина. — Добре, елате в кухнята, ще сложа чайника.

— Чисто ти е тук, — отбеляза Мира Владимировна, сядайки на масата, — навсякъде ред и порядък! Браво!

— Господи! За първи път чувам похвала от вас! – усмихна се Арина. — Малко странно ми е, ако трябва да съм честна!

— Ох, айде стига, — махна с ръка Мира Владимировна, — и преди съм виждала, че при теб е винаги чисто и подредено. Само че, къде се е чуло и видяло свекърва да хвали снаха?

— Ами похвалете веднъж, няма да ви падне короната! – забеляза Арина, докато наливаше чай.

— Слушай, а ти с Денис окончателно ли се разведе или все още има шанс?

Арина се усмихна:

— Окончателно! Съвсем, напълно и необратимо!

— А какво ще кажеш да го приемеш обратно, а аз от своя страна ще му повлияя? – попита Мира Владимировна, загледана в очите на бившата си снаха.

— Вече е късно, — отвърна Арина, сядайки на съседния стол. — По-рано трябваше да му влияете, вместо да ме упреквате, че на лошата жена мъжът ѝ не става за нищо!

— Ами знаеш ли, — Мира Владимировна изсумтя, — можеше и ти да го възпиташ малко!​— Аз му бях съпруга, а не майка! – прикова Арина бившата си свекърва.

— Ха, че характер имаш! – намръщи се Мира Владимировна.

— Единственото добро, което извадих от брака, – Арина се усмихна сладко.

Мира Владимировна се въздържа от отговор. Замислено наблюдаваше парата над чашата си.

— Денис пропада, – най-сетне каза бившата свекърва.

— Какво? – не разбра Арина.

— Казвам, че го разглези Денис с твоята грижа и любов, – промълви Мира Владимировна с леко раздразнен, но тих глас. – И сега седи и не иска нищо да прави.

— Ами, и по време на брака не се отличаваше с особено усърдие, – отвърна Арина. – Затова и се разведохме.

***

Цяла година Арина не можеше да се реши на развод. А това беше доста по-дълго, отколкото ѝ трябваше, за да реши да се омъжи.

Денис беше весел, умен, находчив младеж. А и работата му вървеше добре. Без шега – мебелен монтажник от пета категория! И естествено, парите се намираха.

Вярно, майка му беше леко труден характер, но Арина имаше свое жилище, в което Денис без проблем прие да се премести.

— Добре е! – оцени той апартамента. – А ремонт ще направим!

— Трябват ни пари за сватбата, – каза Арина, засрамена.

— Ще изкараме! – той се усмихна широко. – Само кажи какво искаш да видиш накрая!

— Любими, – Арина се изчерви, – прави всичко, което смяташ за нужно! Напълно ти вярвам!

— А ако реша да направя студио? – попита той с повдигната вежда.

— Та ние тук ще живеем, – сви рамене Арина. – Не мисля, че ще направиш нещо лошо за нас.

— Добре, значи първо правим сватбата, а после се заемаме с ремонта!

И се заеха, и довършиха! Ремонтът наистина излезе страхотен! Приятели водеха познати да покажат какво можеш да постигнеш без скъпи майстори, стига ръцете ти да знаят как.

На Денис започнаха да гледат не само като на съпруг на Арина и приятел, но и като на човек, без който бъдещите им ремонти не биха се случили.

Арина разцъфна още повече в брака. Нейният съпруг беше на високо признание! И самата тя започна да се старае и да се стреми.

Напусна фирмата, където беше на заплата, и създаде собствена фирма-клон.

— А не те ли е страх, че може да фалираш? – питаше приятелката ѝ Настя.

— Така да кажем, познавам детайлите, всички дупки и неравности са ми ясни. На директорката сто пъти ѝ обяснявах как може да увеличи печалбата. На нея обаче не ѝ пукаше! Просто ще копирам това, което имаше при нея, и ще направя своите подобрения! Сигурна съм, че всичко ще бъде прекрасно!— Ти си уверена, — кимна Настя. — Ами конкурентите? Нали си нов играч на тяхното поле! А ако те смачкат?

— За този случай имам прекрасен съпруг! Денис ще ме подкрепи и ще ми помогне! — Арина се усмихна. — Той няма да остави амбициозната си жена да пропадне! Усещам гърба му зад себе си, затова не ме е страх дори да сгреша!

— Вие дори и година в брака не сте изкарали, — опита да охлади ентусиазма ѝ Настя. — За да се довериш на някого така, трябва времето и трудностите да го проверят! А при вас всичко още е цветя и рози!

— Ние ремонтирахме заедно! — твърдо отвърна Арина. — Така че, спри да драматизираш! И не проклинай!

Настя стисна устни, но реши да не продължава по тази тема. Смени разговора. Но вътрешно знаеше, че човек рядко остава същият, какъвто изглежда в началото. Розовите очила не падат веднага!

Годишнината от брака на Арина и Денис съвпадна с началото на възхода на фирмата на Арина. Отбелязаха я, разбира се, както подобава, но не успяха да заминат на пътуване, както бяха планували.

— Денисе, не мога да тръгна! Имам много работа! Поръчките идват една след друга! Просто няма на кого да оставя всичко, а да вземам отпуск точно сега, когато работата върви и рекламите се въртят – това е изключено.

— Добре, както кажеш, — кимна тъжно Денис. — Работи.

Вече месец беше без работа. Предприятието, където работеше, бе изкупено от частна фирма. Всичките ги уволниха и на тяхно място дойдоха нови хора.

На мнозина им беше обидно.

— На кого му пука кой ще върши работата? — възкликна Коля на масата, където се събраха уволнените, за да си припомнят старото началство и да обсъдят новото. — Ние знаем всичко за това място! Как работи оборудването и дори къде тече покривът, за да не се разпадне сградата!

— Именно така, — добави Михалыч, бившият бригадир, — ние всичко знаем! Ако искаме, можем да намерим начин да извлечем полза за себе си! Но новите шефове нямат нужда от такива инициативи! Така че, момчета, свободни сме от старото, нека поемем в нов свят!

— Би било хубаво да има къде да идем, — промърмори Денис. — Обиколих всички обяви, предлагат заплата наполовина по-малка! Как да живееш с това?

— Аз ще вляза в частния сектор, — каза Коля. — Хората купуват мебели, а някой трябва да ги сглобява, нали? Ще регистрирам свой малък бизнес, имам инструменти! Момчета, мога да взема някого като партньор!

— Авантюра, — отговори Денис. — Днес има работа, утре няма, а човек иска да яде всеки ден! Освен това имаш семейство и деца! Трябва да се хванеш на предприятие, за да има някаква стабилност!

— О, имахме стабилност, нали! — възмути се Коля. — И къде е сега? Добре, ние сме млади! Ами Михалыч? На колко си години, Михалыч?

— Две години до пенсия, — тъжно произнесе бившият бригадир.

— Ето! — Коля го хвана за рамото. — А сега? Единствено като пазач! Но пък стабилност!

— Нищо ли не излиза? — попита Арина една вечер, след като се прибра от работа.

Денис само поклати глава.

Беше вече шест месеца без работа. Понякога познати го канеха да сглобява мебели, но плащаха като на познат, а не като на професионалист в занаята.

— А какво ти предлагат? — попита Арина, докато стоеше до печката.

— Или процент, или да мина целия цикъл, но там също… несериозно, с две думи. Все едно да се блъскам почти безплатно, — започна да се дразни Денис, — а аз не съм боклук, който някой е намерил на улицата!

— Но разбираш, че това не е решение, нали? — попита Арина.

— А какво да направя? — Денис скочи и започна да се разхожда из кухнята. — На предприятията със заплата всичко е заето, никого не можеш да изместиш! А в малките фирми? Днес са тук, утре ги няма, а аз после пак ли ще тичам из целия град като обезумял? Сигурен съм, че мястото ми ще ме намери! Ще се появи такава работа, в която ме оценяват по достойнство!— Денис, за да не стоиш вкъщи, какво ще кажеш да те взема при мен? – предложи Арина. – Временно, докато не намериш работата на мечтите си.

— И като какъв? – попита Денис, като се настани на стола.

— Като мениджър, – отговори Арина.

— Като какъв? – отврати се Денис. – Мениджър? Аз? В телефонния цирк? И това ми го предлага любящата ми жена? Я слушай, да не би вече да не ме обичаш?

— А като какъв да те взема? Директор? – засмя се Арина.

— Поне като някакъв търговски консултант, – възмути се Денис.

— А какво ще правиш? – попита Арина.

— А аз освен това трябва и нещо да правя? – изненада се Денис. – Нали ти си шефът тук! Или искаш да бачкам за теб?

— А аз тогава какво правя? – забеляза Арина. – Освен моята заплата, на какво да живеем? А тези пари, дето си докарваш, аз тях не съм ги виждала!

Денис се обърна обидено към прозореца. Арина разбра, че го беше наранила с откровените си думи.

— Денисчо, прости! Не това исках да кажа!

— Ако не искаше, нямаше да го казваш! – промърмори той.

— Слушай, – в главата на Арина хрумна идея. – Имаш шофьорска книжка, а в гаража на майка ти стои кола. Тя не я ползва, защо не вземеш колата от нея и не ме караш при клиентите? – предложи тя. – Ще те назнача като шофьор и ще сложим колата на баланс!

— Само да кажа, че няма да отварям вратите с поклон! – пошегува се Денис.

— Ама аз не съм инвалид, сама мога да изляза от кола! – засмя се Арина. – Само дето не като моделите!

— Добре, – съгласи се накрая Денис. – Но трябва да вземеш книжка! Като си намеря работа, няма повече да те карам!

— Разбира се, разбира се! – усмихна се Арина. – Утре започвам курс!

Следващите шест месеца, докато Арина учеше в автошкола, Денис старателно я караше. А когато тя получи свидетелство за управление, започна редовно да слуша:

— Чуй, толкова ме мързи да излизам от вкъщи, – мърмореше Денис, – документите са в колата, ключовете – на масата. Трупай си опит!

— А ако ожуля колата или се счупи нещо? – веднъж смутено попита Арина.

— Колата е на баланс, а телефонът на сервиза ще ти го дам – или сама го потърси в интернет!

Оттогава Денис не караше Арина, освен ако не му беше удобно по пътя.

Но после се случи местна икономическа криза и трябваше да минат на режим на строги икономии. Позицията на Денис беше съкратена, а колата – свалена от баланс. Дори заплатите трябваше да се намалят, но служителите приеха ситуацията с разбиране.

— Денис, не ти ли се иска да започнеш работа? – попита Арина късно вечерта, след като най-накрая се прибра вкъщи.— Ако имаше къде да отида, щях да тръгна отдавна! Сама знаеш! – отговори той с известна доза недоволство.

— Зная, — въздъхна тежко Арина. — Просто с парите е трудно.

— А аз какво съм виновен за вашите там проблеми! – изсмя се Денис. — Ти сама се набърка в това, сама си го оправяй!

От една страна – прав беше, обаче от друга – постъпката му беше глупава, няма какво да се каже.

А зад гърба им стояха четири години брак и романтични спомени за началото.

„Може би ще се промени? Може би ще си намери работа? Може би отново ще е както преди?“ — утешаваше се Арина с празни надежди.

И продължаваше да обича Денис, грижеше се за него, подаряваше му скъпи подаръци и се стараеше да го радва, доколкото можеше да си го позволи.

Обаче вече две години той здраво се беше увиснал на врата ѝ. Тя изтърпя още година.

***

— Арина, той така съвсем ще се пропилее! – каза Мира Владимировна. — И между другото, заради теб!

— Аз ли съм виновна, че го обичах и го носих на раменете си? Така ли излиза? – попита Арина с иронична усмивка. — Всеки с такива „вина“ да беше!

— Трябваше да го изриташ на работа веднага, щом си седна у вас! – извика Мира Владимировна. — А ти, заради твоята любов, му разпухваше възглавницата!

Пък той се фукаше с някакви скъпи маратонки и модерни дрешки, които ти му подаряваше!

И още – с някакви компютърни джунджурии и професионални инструменти! А ти вкъщи готвеше, чистеше и поддържаше уредено!

А той си живееше като цар! Разглези го до краен предел!

Арина от изумление дори отвори уста.

— А сега той, разглезен от теб, не иска нищо да прави! И какво, сега ли да се погубва?

— Мира Владимировна, — Арина разтърси глава, — Дениска е вече голямо момче! Сам трябва да разбере, че нищо не пада от небето просто така!

Нека сега сам да мисли как и за какво да живее! И не ме гледай така страшно!

Да, подарих му няколко години празен живот, но не съм възнамерявала да търпя това завинаги! Свърши всичко, разведохме се и вече всеки си има своя път!

— Разбрах те, — Мира Владимировна се изправи. — Ще тръгвам.

С тежка походка бившата свекърва стигна до входната врата:

— Сега Дениска ще е на моята съвест, а ти гледай поне друг мъж да не разглезиш! И него ще погубиш…

Дереккөз