— Развеждам се с теб. Напусни апартамента ми.

Това ми заяви съпругът ми, една нощ, когато се прибра след полунощ. Нищо не предвещаваше такъв обрат, и аз останах шокирана. Та аз дори не работех! Шест години бяхме женени. Преди година Игор започна нова работа – чрез познати си уреди добра позиция. Именно тогава ми каза:

— Когато се прибирам, искам да има топла вечеря, топла вана и разбираща съпруга. Напусни работа!

Не градех никаква кариера, но все пак допринасях с малко доходи за дома. Но щом съпругът ми заяви, че съм му нужна вкъщи…

— Сигурен ли си? Мога да готвя сутрин. Ще ставам по-рано и…

— И на какво ще приличаш след месец такъв живот, Лера? Не, хайде да бъдеш домакиня!

Прегърна ме, целуна ме – сякаш ме успокои. И така, напуснах работа. Вкъщи винаги беше чисто, а вечеря на Игор го очакваше топла и вкусна. Заплатата му наистина ни стигаше. Той дори смени колата и започна да мисли да купим по-голям апартамент.

Наистина, през последните месеци Игор започна да се прибира все по-късно. Обясняваше ми с напълно сериозен тон:

— А ти какво си мислиш, че парите се появяват просто ей така? Понякога се налага да работя и нощи.

— Но нощи? В офиса?

Съпругът ми винаги имаше убедителни обяснения. Мислех си, че ако поне имаше дете… но някак си не се получаваше. От скука посетих лекар. Прегледах се.

— Всичко при вас е наред. – сви рамене докторът. – Трябва да се прегледа и съпругът ви.

Опитах се да поговоря за това с Игор, а той изведнъж вдигна скандал. Няколко пъти повтори: „зад гърба ми“. Като че ли въртях интриги зад гърба му или съм се присъединила към някаква секта.​— Мислех, че искаме дете… — промърморих засрамена.

​— Ама не сега, Лерче!

Защо не сега, никой не ми обясни. А след няколко седмици Игор се появи с новината, че се развежда с мен и че трябва да си тръгна. Опитах се да поговоря с него, но беше безсмислено. Срещу мен стоеше някой напълно чужд. Кога успя да стане толкова непознат? Очевидно нещо съм пропуснала…

​— Имаш ли друга? — все пак попитах.

​— Това не те засяга.

На следващия ден събирах вещите си и плачех над всяко малко нещо, което оставях. Над всяка вазичка, възглавница, покривка, кърпа. Избирах и купувах всичко с толкова любов, а сега тук щеше да има нова стопанка. Нямаше смисъл да мъкна всичко със себе си, след като дори не знаех къде ще отида. Странно беше, че плачех заради оставените вещи. Би трябвало да плача за проваления брак, но не можех. Всичко вътре в мен беше като вкаменено.

След като събрах багажа си, започнах да звъня на приятелки. Те бяха много изненадани от въпроса ми дали мога да отседна при някоя от тях. И веднага започнаха да се появяват ремонти, наводнения и пристигнали роднини.

Срам ме беше да се върна при майка ми. Но явно нямаше друг избор. Телефонът се изплъзна от ръцете ми, когато се замислих какво ще кажа на критичната си майка. Вдигнах го и видях, че на екрана е отворен контактът на Зоя Фьодоровна, бивша колежка. Тя май беше казвала, че живее сама. Зоя беше доста по-възрастна от мен, никога не съм имала близки отношения с нея, но…

​— Ало, Зоя Фьодоровна, Лера е. Здравейте. Имам един съвсем глупав въпрос и ако отговорът е „не“ – ще разбера.

​— Казвай, Лера. Бързо. В момента съм малко заета.

​— Може ли да ме приютите за няколко дни? Нещо като… мъжът ми ме изгони.

​— История като история. — безразлично каза Зоя Фьодоровна. — Ела до осем вечерта, ще ти изпратя адреса.

И затвори. Гледах телефона си напълно шокирана. Нищо си нямам на идея!Повиках такси за половинaта на седем – пътят беше дълъг, вечерта имаше задръствания, и затворих вратата. На апартамента, на моя брак. На миналия си живот.

Зоя Фьодоровна вече беше у дома, от кухнята се носеха аромати на месо и пресни зеленчуци. Тя ми помогна да внеса куфарите, показа ми къде какво се намира, и ме покани в кухнята. Когато се изкъпах, облякох се с домашни дрехи и влязох, домакинята вече беше сложила масата. Извади бутилка вино.

– Плакала ли си? – попита тя.

– Само над възглавниците и вазите.

– Е, това е свято! Но трябва да си поплачеш хубаво.

– Нещо не мога…

– Започни да говориш, Лера. И ще можеш.

Ядяхме, пиехме вино, и аз разказвах. Зоя беше права – в един момент започнах да говоря без задръжки. После, когато вече се изморих да се оплаквам и плача, Зоя ми разказа за своя мъж. Той я беше напуснал заради друга, после се опитал да се върне – Зоя не го приемала. Оттогава, след развода, живеела сама.

– Защо? – не разбрах аз.

– Просто… защото го обичам.

– А защо тогава не го прие? – отворих широко очи.

– Ооо, знаеш, мила моя. Такъв „хокей“ не ми трябва. Как мога да разчитам на него, като при първата трудност обръща гръб? С такъв човек в разузнаване не можеш да тръгнеш. А ми трябва някой, с когото можеш да тръгнеш. На всякъде. Понякога допускаме грешки в избора си, а и любовта е сляпа. Но… не искам да бъда с предател. И на теб не го препоръчвам.

– Той си намери друга. Аз дори не мисля да съм с него. Игорчо ме заряза! Питам го дали има друга, а той ми казва: „Не е твоя работа“. Как така? Толкова години заедно, и „не е твоя работа“?Опитах се да заплача отново, но вече нямаше сълзи. Камък също нямаше. Вътре беше празно и тягостно. Липсваше ми съпругът ми. И усещах, че това е само началото.

Зоя сякаш не ме слушаше. Каза:

— Ето, като се върне твоят, пак помисли десет пъти, трябва ли ти такъв, несигурен човек?

— Няма да се върне. – казах с безнадежност, махвайки с ръка.

— Ще започнеш ли да работиш? Днес говорих с шефа за теб. Можеш още утре да започнеш работа.

— Наистина ли?! – широко отворих очи.

— Наистина, наистина. Какво да седиш? Заеми ума си с работа, по-бързо ще се отървеш от мъката си.

Бях благодарна на тази мъдра и добра жена. И за подслона, и за помощта с работата. Но най-вече за този разговор, който ми помогна да излея душата си и да подредя мислите си.

Животът си течеше. Работех, наех стая. Записах се да уча за дизайнер. Не излизах с мъже – знаете как е, човек се парва от мляко… Понякога с Зоя се отбивахме в някое кафене, за да поседим по женски. Тя ми казваше:

— Лерка, не бъди като мен! Искаш ли и ти да прекараш цял живот сама? Защо отхвърляш всички?

— Не, не планирам да съм сама. Просто за момента нещата не са мои. А това се усеща – дали е твоето или не. Между другото, и за вас, Зоя Фьодоровна, не е късно за брак.

Тя само сумтеше в отговор. Говорехме за всичко, и в тези моменти на единение на самотните души, не се чувствахме нито онеправдани, нито нещастни. Но Зоя беше права. Трябваше да гледам с отворени очи, за да не изпусна съдбата си. Не исках да прекарам целия си живот сама.

Дойде пролетта. Беше минала година, откакто се разведох. Един ден, излизайки от работа, видях Игор. Бившият ми съпруг стоеше до колата и внимателно се взираше в излизащите. Изглеждаше някак изнурен.​Не се прегърнахме. Игор повози ме до вкъщи и ми разказа за живота си – напоследък нещо не му вървеше. Отново се беше оженил и осъзнал, че е направил голяма грешка. Влязъл в гражданското с бял ангел, но излязъл оттам със зла вещица. Вече стигнахме до дома ми, усетих, че искам да изляза. Да се махна. С Игор и неговите нещастия беше задушно.

— Ще тръгвам, Игор. Всичко ще се оправи!

— Лера, прости ми! – изведнъж започна да моли през сълзи той. – Прости! Греших, осъзнах всичко. Никога повече няма да ти причиня такова нещо! Хайде да започнем отначало.

В главата ми изплува картина. Седя на пода, около мен са разхвърляни чанти с моите вещи. Приятелките ми отказваха да ме приютят дори за няколко дни. А парите стигаха само за такси.

— Съжалявам, Игор, но категорично не! Никога.

— Такова категорично “не”… Но защо? – попита Игор с унищожен тон.

— Просто не мога да тръгна с теб на разузнаване.

Излизайки от колата, тръгнах към дома, усещайки лекота във всяка клетка на тялото си. Сбогом, минал живот!​

Дереккөз