През нощта не можах да спя. Само помислете, каква радост е това – синът ми Андрюшенка ще дойде.​

През леко завесените пердета утринната светлина несмело влезе в стаята. Нина Михайловна отдавна се беше събудила и просто лежеше, безразлично вперила поглед в тавана. Преборвайки душевната леност и натрупаната с годините умора, тя бавно се изправи и по навик оправи леглото. Раздвижи схванатия си гръб и нехотелно тръгна към мивката.​

Тази година пролетта дойде рано. Снегът почти напълно се беше стопил. Но нощите все още бяха студени. До сутринта в къщата ставаше хладно. Слава на Петрович – през седмицата докара дърва. Сега трябва да ги прибере, но за това няма сили. Тъй си стоят, струпани до портата.​

Нина Михайловна замислено постоя пред хладилника. През зимата той беше изключен – за какво да харчи ток излишно? Студът на верандата бе достатъчен. И какво да съхранява в него? Пост. Пък и живее сама. Отвори вратата на стария уред и извади една опаковка бисквити. Бисквити си позволяваше дори и по време на пост. С чай. Без чай с бисквити животът вече не би бил същият.​

На котлона старият емайлиран чайник тихичко закипяваше. Жената внимателно наля вчерашния чай от малката каничка, разреди го с кипяща вода и приседна на ръба на кухненската маса, замечтано загледана през прозореца. Да… дървата трябва спешно да се приберат, че облаци има на небето, а не дай боже, ако завали дъжд…​

Край портата се появи Таня, дъщерята на съседката Оля, и тръгна право към къщата. Нина Михайловна набързо наметна кърпа и изскочи на прага. Момичето сияеше:​

– Бабо Нина, бабо Нина! Мама каза да ти предам, че чичо Андрей е звънял. Каза, че утре ще дойде и те помоли да не ходиш никъде!​

Телефон имаше само Оля, един за цялото село, и той работеше зле: ту само пращеше, ту думите изчезваха, а понякога изобщо не се чуваше. Жената изпъшка и залитна встрани. Но навреме се подпря с отслабналата си ръка на стената на къщата и бавно седна на пейката. Андрюшенка… синът ми…​

– Бабо Нина, добре ли сте? – уплашено попита Таня, взирайки се в пребледнялото ѝ лице. – В ред ли е всичко? Да ти помогна ли с нещо?​

​– Не, не, всичко е наред, слънчице, тичай, тичай. Благодаря ти.​

Ах, Андрюшенка, Андрюша… Най-накрая… Каква радост… Сигурно ще дойдат с цялото семейство. И Юленька, и внуците. Внуците, Рома и Света, не съм виждала от три години. Само на снимки. Пък и снимките са стари, тогава още не бяха завършили училище. А сега вече са съвсем големи. Дори синът и снаха ѝ не бяха идвали повече от година. Но това е разбираемо: двеста километра… кой може да пътува толкова често?От размислите Нина Михайловна беше изведена от котката. Появи се след нощните си авантюри и с изненада видя стопанката си, седнала навън. Потърка се о краката ѝ и жално измяука… Жената потрепна и усети, че е измръзнала. Тежко стана от пейката и се върна в къщата.

Отново свари вода и си направи чай, за да се стопли. После се приближи до шкафа и отвори чекмеджето. Извади парите, грижливо завити в пакетче. Преброи ги… Не са много. Но нищо, ще се оправим, слава Богу, че е пост – поне малко икономия. Картофите са наши, кисели краставички също… А и зимата вече мина. Ще оцелеем, няма да умрем от глад. Все пак скъпи гости се очакват. Дългоочаквани. Трябва да отида до магазина, не върви само с картофи и краставички да ги храня…

– Ето, виждаш ли, Михайловна, а ти се притесняваше. Утре ще дойде синът ти и всичките дърва ще прибере, а и вратата ще оправи – зарадва се продавачката за съседката си и бързо се справи със задачата – събра за малка сума всичко необходимо. И колбас, и малко месо, и бутилка вино. А как иначе? Все пак са роднини, а и рядко идват на гости. Останаха пари дори за две шоколада за внуците. Макар и да са големи, все пак са деца…

Грижливо прибра покупките в торбата и Нина Михайловна щастлива тръгна към дома. Трябва още да се поизчисти. Макар и да е чисто, но все пак… Може би да сложа нови пердета? Бях планирала за Великден, но защо да чакам? Да, определено ще ги сменя…

Рест от деня премина в грижи и усилия. Подовете изчистени, постлани черги, окачени новите пердета. В печката догарят последните цепеници. Стопанката допи последната си чаша чай и доволно огледа домa, лъщи от чистота. Ех, добре, всичко е прекрасно. Скоро е Великден, а вече е подредено. То така или иначе не беше мръсно. Кой има да цапа? Живеем двамата с котката…

През нощта не можа да заспи. Е, каква радост, синчето Андрюша ще идва. На сутринта Нина Михайловна скочи преди изгрев – първите слънчеви лъчи пробиваха през новите пердета. Бързо изпила прочутия си чай, донесла вода от кладенеца, като от време на време почивала на болния си крак, а после пак се заела с къщните задължения. Нагрявала печката и редяла масата. Постелила празничната покривка, разположила приборите, готвила, пържила. Уханията се разнасяли толкова приятно, че трудно се удържала да не наруши поста. Но устояла и със сигурност решила да остане до края, а децата – те нали не постят, нека ядат…

Когато всичко вече било готово за пристигането на скъпите гости, изведнъж влязъл Петрович. Домакински огледал портичката, клатеща се на една панта, ритнал леко сломената стъпка на верандата, хвърлил око на купчината дърва. Постоял, запалил цигара…

– Михайловна, чуваш ли? Кажи, къде да пренеса дървата. После ще оправя портичката и верандата ще ремонтирам – кратко заповядал той, усещайки се господар на положението.

След като жена му починала, Петрович живеел сам, но не се предал, не пропаднал, а поддържал дома, така, че всяка жена би му завидяла. Дори прасе гледал. В друг момент Нина Михайловна би се зарадвала на неочакваната помощ на съседа, но сега, когато всеки момент синът Андрюша можел да пристигне… А тук чужди хора… Той не харесва непознати… И ще се разстрои, че някой чужд помага на майка му, сякаш го няма него… Затова отказала…

Петрович се обидил. Но нищо, той е добър човек, непретенциозен. Андрюшенька сам ще направи всичко. Все пак, няма кой знае каква работа за повече от два часа. В миналото Нина Михайловна сама се справяла, но миналата година паднала, наранила се и още не се е възстановила напълно. Освен това вече не е на младежка възраст. Все пак шейсет и осем години. Не е шега.

Денят превалил втората си половина. Жената тъкмо решила да си почине – много умора се била натрупала, облегна ѝ се гръбначното и болният крак не я оставял на спокойствие, но погледнала поредния път през прозореца и видяла бяла кола, която гордо се движела по тесните улици на селото като кораб. Нина Михайловна замръзнала озадачена – синът ѝ има съвсем друга кола, а освен при нея няма кой друг да посети. В селото живеят само десетина семейства. За летовниците още е рано. Но не, колата спряла пред нейния дом. И се паркирала.Жената, забравяйки за болния си крак и гърба, изскочи навън. Синът й с невестата тъкмо слязоха от колата и я посрещнаха.

– Андрюшка, Юлия, защо стоите? А децата къде са? – притеснено попита Нина Михайловна, като се опитваше да надзърне през затъмнените стъкла на колата.

– Здравей, мамо, – Андрюша я прегърна. – Защо плачеш? Ама хайде, стига вече…

– Здравейте, Нина Михайловна, – приближи се Юлия и подаде на свекървата торта и букет от някакви невероятно ярки цветя в блестяща опаковка. – Това е за вас.

– А децата къде са? – повтори въпроса си домакинята.

– А децата вече са големи, не им е интересно с нас, – пошегува се Андрей и нежно потупа капака на колата. – Виж, мамо, нова я взехме. Звяр! По всякакъв път ще мине. Представяш ли си, стигнахме до теб за два часа – красота! Харесва ли ти?

Нина Михайловна кимна, но в същото време се радваше, че вече всичко е приготвено, и могат веднага да седнат на масата, за да се нахранят след пътя.

– Хайде да влизаме вътре, какво се размотаваме тук? – отново се зае тя.

Синът, заобикаляйки купчина дърва и затваряйки наклонената портичка, поклати глава с лека тъга. Невестата, прескачайки с неприязън счупеното стъпало, каза:

– Хубаво ще е да наемете някого, поне да стегне къщата. Може човек да си счупи краката, като влиза…

Нина Михайловна отвори вратата с притеснение. Цветята и тортата в ръцете й се преплитаха и закачиха за всичко. Андрей критично огледа кухнята, която изведнъж се стори твърде малка, надникна в стаята и седна на масата. Взе парче салам от чинията, подуши го с погнуса и го върна обратно.– Андрюшко, нещо не е наред ли? Надявам се, колбасата е прясна. Вчера я купих.

– Не, мамо, всичко е наред.

– Е, хайде, хайде, сядай веднага на масата. Гладни ще сте, сигурно, от пътя? Сварих борш, точно такъв, какъвто ти обичаш, Юлия. И направих кюфтетата, Андрюше, твоите любими, месо не съм пестила – суетеше се майката, изваждайки от хладилника бутилка вино и, за всеки случай, скритата бутилка водка.

Снахата взе кисела краставичка от чинията, седна на края на дивана и започна хрупкаво да я яде:

– Ох, колко обичам вашите кисели краставички, Нина Михайловна.

Домакинята набързо избърса ръцете си с престилката и извади един трилитров буркан. Последният. Но какво пък. Все пак не са чужди хора, няма да ги жали.

– Ето, вземете с вас. Като тръгвате – не го забравяйте.

Но никой не седна на масата. Юлия погледна часовника. На Нина Михайловна ѝ стана неудобно, сякаш почувства нещо нередно, и тя също седна на ръба на дивана, изплашено гледайки сина си.

– Мамо, прости, всъщност заради краставичките минахме да те видим. Карахме покрай къщата ти. Отиваме при приятели. На барбекю. Отдавна сме се уговорили. На вилата.

– Как така, дори чай няма да пиете? – жената стискаше с ръце края на халата си.

– Мамо, ама разбери, казвам ти, че си уговорихме това още отдавна. Хората ни чакат. Мамо, недей да се сърдиш, ще дойдем някой друг път. Разбираш ли, имаме само два почивни дни, иска ни се да си починем малко, да се отпуснем след работа.Нина Михайловна мълчаливо кимаше, опитвайки се да погледне в очите на сина си. Андрей извади от джоба си дебел портфейл, изтегли от него две банкноти по пет хиляди и ги остави на масата. Помисли си. Извади още една и я сложи до тях.

– На, купи си нещо. Или си наеми някой да ти ремонтира къщата. Въобще, сама реши, ти по-добре от мен разбираш от този селски живот. И не боледувай, дръж се. Ако нещо ти трябва – звъни. Номера помниш, нали? Добре, отиваме си, не се обиждай, пак извинявай – каза той и бързо излезе от къщата. Жена му стана и излезе след него.

Нина Михайловна разбираше, че трябва да стане от дивана, да излезе навън и да ги изпрати, но не можеше. Краката ѝ не я слушаха, отказаха ѝ. В главата ѝ се въртяха едни и същи мисли: „Е, къде гладни ще отидат? Какви шишчета? Това храна ли е? Кой ще им сготви такъв вкусен борш? Нито пък тези кюфтета…”

Някой влезе в къщата. Жената се стресна: „Ще останат! Върнали са се! Размислили са! Естествено, че ще останат! Как да не останат? Все пак съм им майка, свои хора сме, не чужди”. Сълзи от радост потекоха по бузите ѝ.

– Андрюшенька! Размисли ли?

– Мамо… Забравихме краставиците… А ти защо седиш? Трябваше поне да ни изпратиш. Толкова време не сме се виждали, а ти… Недей да плачеш, скоро ще дойдем. Обещавам. А и тук се пътува… Само два часа.

Нина Михайловна някак се успокои, събра сили и с мъка се изправи от дивана. Излезе на верандата и тъжно погледна след белоснежната кола, която отдалечаваше в далечината. От прозорците ехтеше музика. Жената тъжно направи кръстен знак след децата си, които изчезваха зад хоризонта, изтри сълзите си, погледна небето и тежко въздъхна: „Май ще завали дъжд. Трябва да прибера дървата”.

А в стаята, на масата, точно върху празничната покривка до парите, седеше котаракът и сладко си хапваше кюфте. Ядеше и се чудеше: „Отде тази щедрост? Пост е, все пак…”

Дереккөз