Онази вечер се прибрах у дома по-рано от обикновено. Лятната жега ме прогони от вилата в градския апартамент — да поливам доматите в такава горещина беше просто невъзможно.

Мечтаех за хладен душ и чаша студен чай с мента, но съдбата бе приготвила съвсем различен сценарий.

Тъкмо прекрачих прага и чух приглушения глас на съпруга ми, който идваше от кухнята. Павел рядко работеше от вкъщи, затова присъствието му в апартамента посред работния ден ме накара да се напрегна.

А когато долових думите „да продадем апартамента“ и „да помогнем на Игор“, сърцето ми предателски се сви.

— Мамо, разбирам всичко — казваше Павел. — Да, разбира се, той ми е брат. Но трябва да го обсъдя с Наташа…

Замръзнах в коридора, неспособна да направя крачка. Двадесет години съвместен живот, а той обсъжда продажбата на НАШИЯ апартамент с майка си, без дори да се консултира с мен?

Чантата с разсада се изхлузи от рамото ми и падна глухо на пода. В кухнята настъпи тишина.

— Наташа? — несигурно ме повика Павел. — Върна ли се?

Влязох бавно в кухнята. Мъжът ми седеше на масата, телефонът беше пред него — разговорът очевидно беше по високоговорител. Погледите ни се срещнаха, а в неговите очи прочетох смесица от вина и някакво обречено примирение.

— Павка, мисля, че трябва да поговорим — гласът ми звучеше необичайно студено. — Точно сега.

— Мамо, ще ти се обадя по-късно — каза той нервно в телефона и затвори.

Последва тежка пауза. Навън отчаяно се чуваха клаксони на коли, някъде се хлопна врата, а ние мълчахме. Гледах мъжа си и не разпознавах човека, с когото бях прекарала половината от живота си. Как можа?

— Наташ, не е това, което си мислиш… — започна Павел.

— А какво трябва да си мисля? — усетих как гневът в мен започва да се надига. — Че тайно от мен обсъждаш с родителите си продажбата на нашия апартамент? Апартамента, който купихме заедно и изплащахме десет години ипотека?

Мъжът прокара ръка по лицето си — жест, който се появяваше само в моменти на силен стрес.– Игор има сериозни проблеми… – каза той тихо.

– Брат ти винаги има проблеми, Паша. Цял живот го спасяваш. Но да продадем апартамента? Сериозно ли? – седнах на стола срещу мъжа си. – И кога щеше да ми кажеш за това? След като се разбереш с брокера?

Следващите дни се превърнаха в истински кошмар. Телефонът на Павел не спираше да звъни: ту майка му, ту баща му, ту сестра му. Всички те смятаха за свой дълг да го „вразумят“, а покрай това и мен.

Чувах откъслечни фрази от тези разговори и виждах как мъжът ми се лута между дълга към семейството си и отговорностите си към мен.

– Наташа, – започна свекърва ми по време на поредното обаждане, което Павел наивно беше включил на високоговорител, – разбери, Игор ще пропадне съвсем. Четири деца има, жена му не работи…

– А аз виновна ли съм, че той е затънал в дългове? – не издържах. – Че е взел кредит за бизнес, без опит? Че е решил да се прави на предприемач с чужди пари?

– Наташа! – сряза ме Павел. – Все пак това е майка ми.

– А аз съм ти жена! – изправих се рязко от стола. – И това е нашият апартамент. Не твой – нашият! Забрави ли как събирахме пари за първоначалната вноска? Как се лишавах от всичко, за да плащаме ипотеката?

Очите ми пареха от непросълзени сълзи. Помнех всяка стотинка, отложена за този апартамент. Помнех как се отказвах от нови ботуши, въпреки че старите се мокреха.

Как кърпех чорапогащи, икономисвах от фризьор… А сега какво? Всичко на вятъра заради Игор, който отново се е вкарал в някаква авантюра?

– Дъще, – продължаваше да настоява свекърва ми от телефона, – но защо не купите по-малък апартамент? За какво ви е тристаен? Децата са вече големи, живеят отделно…

Гледах съпруга си, а виждах някой чужд. Седеше наведена глава и мълчеше. Мълчеше, когато трябваше да защити мен. Мълчеше, когато майка му се опитваше да се разпорежда с нашето имущество.

– Знаеш ли какво, мамо, – нарочно подчертах последната дума, – защо да не продадеш ТВОЯ апартамент? Така или иначе ти също не се нуждаеш от толкова голям. Живеете само двамата с баща ти, мястото е много… А с разликата можете и на Игор да помогнете, и да си купите едностаен.

Настана тежка пауза.

– Как можа… – заговори свекърва ми с треперещ глас. – Паша, нима ще позволиш…— Мамо, ще ти се обадя по-късно. — уморено изрече мъжът ми и затвори телефона.

А аз стоях до прозореца и гледах как вятърът люлее брезите в двора. Същите тези брези, които преди двайсет години станаха една от причините да изберем точно този апартамент.

„Представяш ли си колко красиво ще е през есента?“ — каза тогава Павел. Представях си. И всяка есен се наслаждавах на златния есенен пейзаж. А сега какво? Да продаваме, да заминаваме, да започнем отначало? На петдесет и пет години?

В неделя взех решение. Изчаках Павел да излезе на традиционното си бягане, наметнах любимото си синьо сако и тръгнах към свекървата. Без предупреждение, без обаждане. Време беше да се сложат всички точки над „и“.

Вратата ми отвори сестрата на мъжа ми, Марина. По лицето ѝ премина изненада, която бързо се замени с предпазливост.

— Наташа? А Паша с теб ли е?

— Не. Сама съм. Трябва да поговорим.

В хола се беше събрало цялото семейство — сякаш усещаха, че ще дойда. Свекървата седеше на любимото си кресло, Игор се беше настанил на дивана, дърпайки някакви документи в ръцете си. Неговата жена, Лена, стоеше до прозореца, прегръщайки най-малкия им син.

— Е, щом всички са тук, нека говорим открито — седнах срещу свекървата. — Игор, покажи документите. Искам да знам за какво трябва да изгубя апартамента си.

Братът на мъжа ми се стегна, но подаде документите. Започнах бавно да преглеждам договорите, разписките, кредитните документи. Картината не беше никак розова: кредит за развитие на бизнес, неуспешни инвестиции, нови заеми за покриване на старите…

— Колко е всичко? — попитах, вдигайки очи към Игор.

— Шест милиона — наведе глава той.

— А бизнесът? Активи? Оборудване?

— Всичко е заложено… Складът е запечатан…

Станах и започнах да крача из стаята. Тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стария стенен часовник — същият, който ни подариха с Павел за сватбата.— Значи така, — спрях се в средата на стаята. — Искате да продадем апартамента, да купим нещо по-малко, а разликата да дадем на Игор. Правилно ли разбирам?

— Наташенце, — започна свекървата, но аз вдигнах ръката си, за да я спра.

— Не, мамо. Сега говоря аз. Мълчах двайсет години. Мълчах, когато взехте заем от нас за първата кола на Игор. Мълчах, когато искахте пари за ремонта на апартамента му. Но сега стига.

Извадих от чантата си бележника, където записвам семейните ни разходи — навик, изработен през годините на икономии.

— Последните пет години сме дали на вашето семейство над един милион рубли. Всичко е записано тук — дати, суми. Нещо върнаха ли? Не. А сега искате да ни вземете апартамента?

— Но Игор е братът на Паша… — разплака се Лена.

— А аз съм неговата съпруга! — гласът ми звънна. — И повече няма да позволя да решавате чужди проблеми за моя сметка. Или Павел спира да спонсорира вашите авантюри, или… — направих пауза, събирайки сили, — или подавам молба за развод.

В стаята настъпи мъртва тишина. Дори малкият племенник, който мърмореше в ръцете на майка си, замлъкна.

— Ти… ти няма да посмееш — прошепна свекървата.

— Ще посмея, мамо. Ще посмея. Защото ми омръзна да съм виновната за всичко. Омръзна ми, че моят съпруг поставя вашето семейство над нашия брак. — Закопчах чантата си. — А сега ме извинете, трябва да тръгвам. Павел скоро ще се върне от пробежката, не искам той да разбере за нашия разговор… засега.

Вечерта Павел се прибра по-рано от обикновено. Седях в кухнята и прелиствах стари снимки — онези от новия дом. Ето ни как боядисваме стените, как сглобяваме мебелите, как празнуваме първата нощ в собствения си апартамент…

— Мама се обади, — каза тихо той, сядайки до мен.

Мълчаливо кимнах, като продължих да преглеждам снимките.

— Знаеш ли, — гласът му звучеше нехарактерно пресипнало, — наистина си мислех, че правя правилното. Че трябва да помагам на семейството. А всъщност съм те предавал. Всеки път, когато се съгласявах на техни искания, предавах нашия брак.

Погледнах го в очите — Павел плачеше. За двайсет години бях виждала сълзите му само два пъти: когато почина баща му и когато се роди нашата дъщеря.— Не можеш да си представиш колко ми е срамно. — Той взе ръцете ми в своите. — Мама ми разказа за вашия разговор. И знаеш ли… права си. Напълно права.

— И сега какво? — Опитвах се да говоря спокойно, въпреки че сърцето ми биеше като лудо.

— Вече се обадих на Игор. Казах му, че няма да продаваме апартамента. И повече няма да му даваме пари. Нека си продаде колата, да си намери работа, да се договори с банката за преструктуриране… Нещо да измисли. Но аз повече няма да решавам проблемите му за сметка на нашето семейство.

Той извади връзка ключове от джоба си и ги остави на масата.

— Какво е това? — попитах, объркана.

— Ключове за нова банкова касета. Оставих там документите за апартамента. Сега могат да бъдат извадени само ако отидем заедно. За да си сигурна, че няма да има никакви сделки зад гърба ти.

Гледах как ключовете проблясват на светлината на лампата и вътре в мен се разля топло чувство. Не заради касетата, не. А защото за първи път от много време усещах — пред мен отново стоеше Павел, в когото някога се влюбих.

— Може ли чай? — попитах, ставайки. — С онази боровинкова наливка, която остана от миналата година?

— Да, разбира се. — Усмихна се той. — И знаеш ли… благодаря ти.

— За какво?

— За това, че не мълча. За това, че се бореше за нас. И… прости ми. За всичко ми прости.

Изваждах чашите, а в главата ми се въртеше една проста мисъл: понякога трябва да стигнеш до ръба, за да започнеш отново. И няма значение на колко години си — двадесет и пет или петдесет и пет. Важното е да не се страхуваш да се бориш за своето щастие.

Дереккөз