На бала за завършване в училище Лена не отиде. Майка ѝ каза, че това е загуба на време. А да се харчат пари за нова рокля, която вероятно няма да бъде използвана повече, изобщо няма смисъл.

– Ще получиш дипломата и веднага се прибираш вкъщи – заяви тя с категоричен тон, изпращайки дъщеря си за последен път на училище. – После ще заведеш Олежко на тренировка.

– Но, мамо – опита се да възрази Лена, – как да си тръгна така, без дори да се сбогувам с никого? Мога ли поне да поседя, докато започне вечерта? След това ще си тръгна незабелязано.

– Казах каквото съм казала – отсече майка ѝ. – Не ме карай да повтарям!

Да не се подчини, Лена не посмя. Щом връчиха дипломите, тя се прибра вкъщи. Вървеше и плачеше. Поредния път се увери: майка ѝ не я обича.

Тя винаги го е знаела, още от момента, когато започна да разбира света.

Майка ѝ почти никога не разговаряше с нея, освен за да й нарежда. Никога не я целуваше, не я прегръщаше или милваше по главата.

Наказваше я за най-малката грешка, за всяка неправилно произнесена дума. И това при положение, че Лена не създаваше никакви проблеми: учеше отлично, помагаше вкъщи, беше послушна, никога не възразяваше.

Тя винаги се стараеше да е добра. Мечтаеше си, че някога майка ѝ ще я похвали, ще я прегърне, ще ѝ каже няколко топли думи.

Но не – майка ѝ винаги беше недоволна, винаги намираше за какво да я упрекне и започваше възпитателен процес, от който Лена се страхуваше най-много: майка ѝ започваше бойкот. Просто не разговаряше с нея. Държеше се така, сякаш Лена не съществува. Това можеше да продължава седмици наред. Някой път майка ѝ не говореше с нея два месеца! Сега Лена вече не можеше да си спомни защо тогава бе наказана така.

От семейните разговори момичето знаеше, че преди нейното раждане майка ѝ и баща ѝ дълго време не можели да имат деца. Минали през куп изследвания, лекуване, но все без успех. И изведнъж, когато всички се отчаяли, се родила Лена.

„Странно“ – често си мислеше момичето. – „Толкова много са ме чакали, а когато съм се родила, изглежда не са се зарадвали. Иначе защо майка ми не ме обича? И татко… Държи се така, сякаш му преча. Но Олег – съвсем друго е. Родителите правят всичко за него.“

След като се роди брат ѝ, детството на момичето, което и без това не беше особено щастливо, приключи. А тя беше само на осем. Майка ѝ сякаш забрави на колко години е дъщеря ѝ. Натовари я с куп домашни задължения.

Лена почистваше апартамента, ходеше на пазар, переше и гладеше пелени, гледаше брат си, когато майка ѝ имаше нужда от почивка или трябваше да излезе. И въпреки това трябваше да учи отлично. Ако получеше нежелана оценка, я очакваше ново наказание.

Когато Олег порасна, Лена започна да го води на детска градина. И пак тя трябваше да го взима оттам. Към домашните ѝ задължения се прибави и готвенето. Не всичко, разбира се, но вечерята я готвеше само Лена. Стараеше се много. И въпреки това никога не получи похвала.

На седемнайсет години Лена беше напълно убедена, че в семейството е просто една прислужница. За друго не е нужна нито на майка си, нито на баща си.

„Е, няма значение“ – мислеше си тя – „След училище ще замина в друг град, ще кандидатствам в университет, тогава ще видят как ще живеят без мен.“

Вечерта, в деня на бала, след като заведе малкия си брат на тренировка, Лена сподели бъдещите си планове по време на вечерята:

– Реших да подам документи в университет.

– Защо? – попита майка ѝ, без дори да се обръща към нея.

– Как защо? – учуди се Лена. – Имам само една четворка в дипломата, спокойно мога да бъда приета…- Дори не си го помисляй – с някакво вътрешно напрежение каза майката, – никъде няма да ходиш.

– Но защо?

– Сине, иди в стаята си – нежно се обърна майката към Олег, – ти нали вече си вечерял?

Брат й стана от масата и излезе…

Щом вратата зад него се затвори, майката погледна Лена с ярост:

– А кой ще се занимава с Олежка? Кой ще го води на тренировки? Той е още малък да се придвижва из града сам.

– Аз бих могъл да го карам – каза изненадващо бащата.

– Ти? – избухна майката, – а защо не тя? Зяпала съм си времето ли? Толкова години ги похабих за чуждо дете! Нека поне да ми се отплати…

Лена потръпна, изпусна вилицата… После си помисли, че се е подвела…

– Как можеш така да говориш? – попита бащата, – това ли е моментът…

– И досега мълчах прекалено дълго! Трябва да знае коя е всъщност! Университет й се присънил! Завода я чака! Нека работи! Ние не сме длъжни да я издържаме повече!

Лена мълчеше, не знаеше как да отговори. Бащата също мълчеше. Мълчанието беше мъчително.

– Махай се! – изсъска майката…

Лена стана. За миг се двоумеше накъде да тръгне.

– Казах ти да изчезваш! Изчезвай! – закрещя майката в истерия…

Лена излетя от стаята, а после и от апартамента. Тичаше из града без да знае къде отива. Накрая спря.

„Ще отида при баба – мина й през ума, – може би тя ще ми обясни какво става.“

Баба й, майката на баща й, изслуша Лена, а после каза:

– Не мислех, че ще ми се наложи да ти казвам това, но снаха ми каза истината. Ти си дъщеря само на моя син…

– Как е възможно това? – ахна Лена, която тайно се надяваше нещата да не са каквито изглеждат, – тогава коя е майка ми?

– Тебе те роди студентка на баща ти. Увлекли са се един по друг и тя е забременяла. Мислела е, че след като той няма деца, ще остави жена си и ще се ожени за нея. Но синът ми дори не е възнамерявал да го направи. Тогава тя каза, че ще остави детето в родилния дом. Баща ти не можеше да допусне това. Каза й да роди, а той ще вземе детето при себе си. Така и направи. Разказа всичко на жена си. Естествено, тя беше в шок, искаше да се разведе. Но след това размисли. Съгласи се да отгледа детето, което мъжът й е направил извън брака си.Надявала се, вероятно, че ще успее да обича. Но не успяла. Аз неведнъж ѝ предлагах да те остави на мен, но тя категорично отказваше. А после, когато се роди Олежек, ѝ трябваше помощничка. Е, това е цялата история.

– А къде е сега истинската ми майка? – тихо попита Лена.

– Не знам. Тя нито веднъж не се е появявала, доколкото знам. Не унивай, Леночка, такава ти е съдбата. Трябва да си благодарна на майка си, че те остави в семейството. И на баща си – за смелостта, която прояви. Аз също не научих всичко наведнъж. Снаха ми не е от тези, които ме тачат много, виждаме се наистина рядко. А че си решила да кандидатстваш – това е правилно. Кандидатствай. Време е явно и аз за теб да се погрижа. Имам малко спестявания. Не са много, но ще стигнат за квартира и джобни, ако успееш да влезеш. А ако ти дадат общежитие – още по-добре. Само не се отчайвай. Живей с радост. Заслужаваш го.

– А може ли да се преместя при теб за известно време? Не искам да оставам там. Не мога…

– Разбира се, премествай се. Ще се готвиш на спокойствие.

– Бабо, а ти как мислиш? Може би трябва да потърся майка си? Може баща ми да знае нещо за нея?

– Не мисля, че това е добра идея – замислено отговори бабата. – Ако е искала, отдавна щеше да дойде при теб. Кой знае как живее тя? Може твоето появяване да не я зарадва? Тя ти е чужда…

– Вероятно имаш право – Лена се притисна до баба си, избърсвайки сълзата си. – Изглежда, че ти си ми най-близкият човек…

– Не само аз, миличка… И баща ти, и брат ти… Всичко ще се оправи. Само не се страхувай. Прави това, което трябва, и каквото ще става…

***

Лена влезе в университета. През всичките години на обучение баба ѝ я подкрепяше. Баща ѝ също помагаше, тайно от жена си, която така и не можа да се успокои след „предателството на неблагодарната девойка“.

След обучението си Лена получи разпределение и замина в другия край на страната. Там се омъжи и роди две деца.

Над двадесет години не се беше прибирала у дома. Завърна се само на погребението на баба си. Пренощува в нейния апартамент, който, както стана ясно по-късно, баба ѝ ѝ беше завещала.

Постъпката на свекърва ѝ вбеси снаха ѝ:

– Стига ни, че и без това сме харчили за нея! Неблагодарна! – крещеше тя на мъжа си. – А сега и апартамента трябва да ѝ дадем? За какво?! Майка ти е съвсем изгубила разсъдъка си на старини?!

– Не разбирам защо се изнервяш толкова – спокойно отговори мъжът. – Лена не е виновна, че майка ми така е решила.

– Виновна е, че се е родила!

– Слушаш ли се изобщо? Ако някой е виновен, това съм аз. И знаеш ли? Нито за миг не съжалявам, че имам дъщеря. Дъщеря като Лена. Напротив – гордея се с нея…

Лена не прие наследството. Отказа се. Така решиха заедно с мъжа си.

След няколко години, след смъртта на баща си, апартаментът на баба ѝ стана собственост на Олег. Той го продаде и се премести при сестра си.

Дойде без предупреждение, прегърна Лена и обяви:– Ще живея близо до вас. Градът е перспективен. Климатът е подходящ. Ще ми помогнете ли да си купя апартамент?

Лена и съпругът ѝ се спогледаха.

– Май не ме разбрахте правилно – засмя се Олег, – да избера, ще ми помогнете ли?

– А какво ще правиш с мама? – попита Лена. – Оставяш я съвсем сама?

– Ще ѝ се отрази добре – каза твърдо Олег. – Вече ми писна от нейната омраза.

– Нима не се успокои?

– Мрази. И теб. И баща. И баба. Мен ме обича. Само че от тази любов ми иде да вия.

– Грешиш, братко.

– Греша? Че дойдох ли сбърках? Просто искам да живея нормално близо до вас и племенниците ми.

– Грешиш, че остави майка самичка. Не се прави така…

– Ха, какво говориш! – изуми се Олег. – Бях сигурен, че ще се зарадваш.

– Радвам се, че дойде. Наистина. Но ми е жал за мама: как е сама? Нали вече не е млада. А ако ѝ потрябва помощ?…

– Ако ѝ потрябва – ще ни каже – отсече брат ѝ. – И не искам повече да говоря за това.

След две години Лена замина за родния си край. Не издържа…

Позвъни на вратата на апартамента, в който някога живееше…

Отвътре се чуха влачещи стъпки…

– Здравей, мамо – каза предпазливо Лена, не знаейки каква реакция да очаква.

– Ти ли си? – остарялата и побеляла майка я пусна вътре.

– Какво искаш? Защо си дошла? – майката се опита да звучи грубо, но не се получи. Видимо беше объркана и силно притеснена.

– Дойдох за теб, мамо…

– За мен?– С Олег много искаме да си до нас…

– Олéшка, – прошепна майката…, – значи той те е пратил?

– Разбира се…

– А защо самият той не дойде?

– Има много работа, а жена му скоро ще роди… Не искаш ли да видиш внучето?

– Внучето? Ще е момче?

– Обещават…

– И защо замина? Можеше да живее тук, какво не му достигаше? – каза тя на глас, без да поглежда Лена.

– Моите деца също мечтаят да се запознаят с баба си…

– Деца? Твои? Имаш деца?

– Двама, мамо. Павел и Лариса.

– Защо даде на момичето моето име? – учуди се майката.

– Харесва ми. А и… Ти си ми майка…

– Не говори глупости. И двете знаем, че не е така.

– За мен е така. Ти ме отгледа, всичко ме научи, накара ме да уча. Ако не беше ти, щях да съм съвсем различен човек. Не е ясно какъв. Затова ти благодаря, мамо… За всичко…

Възрастната жена слушаше Лена и не вярваше на ушите си. Пристъпи към нея, прегърна я и прошепна през сълзи:

– Прости ми, момиче…

Майката на Лена доживя старините си в другия край на страната…

До децата и внуците си…

Дереккөз