Миша гледаше тази беда с огромни очи, а сълзите, една след друга, се търкаляха по бузите му. Това беше неговата любима раница с ярка рисунка на самолет, която мама му купи миналата година, когато той тръгна в първи клас.

Раницата беше здрава, но сега едната презрамка висеше, напомняйки, че дори най-любимите неща могат да се счупят.

Миша вървеше по улицата, горчиво подсмърчайки. Мама днес изглеждаше в добро настроение — това означаваше, че може би ще успее да зашие презрамката.

Миша знаеше, че мама го обича, дори когато я обземаше тъга след посещенията на татко, но въпреки това обвиняваше себе си, че не е опазил раницата си.

Миша спря, когато забеляза на пейката в стария парк възрастен мъж. Той беше прилично облечен, но седеше прегърбен, сякаш под тежестта на проблеми, които натискаха раменете му.

Момчето го погледна замислено, а после, без да знае защо, се приближи и го докосна по рамото.

— Моята раница се скъса, а при вас какво е станало? — попита Миша със сериозен израз.

Мъжът вдигна глава, очите му бяха зачервени от плач. Първоначално не разбираше какво говори момчето, но после забеляза, че и неговите очи са мокри от сълзи. С тежка въздишка мъжът отвърна:

— Дъщеря ми ме изгони от дома.

— Как така ви е изгонила? — изумено зяпна Миша. — Вие не сте котка, та просто да ви изхвърлят така! Хората не може да се гонят, особено ако това е дъщеря ви! Тя какво, не ви обича ли, или някакво заклинание я е омагьосало?Мъжът не успя да сдържи слабата си усмивка. Това момче явно беше добросърдечно и искрено, и това леко го успокояваше.

— Изглежда, не ти харесва — отговори мъжът, вдигайки рамене.

— Нямате ли изобщо къде да отидете? — сериозно попита Миша, стискайки устни. — Хайде да дойдете у нас! Нашата къща е голяма, цели три стаи. Мама ми е добра, тя никога не гони никого, само понякога се натъжава, когато татко дойде и започне да се кара. Татко не живее вече с нас, но все пак идва, и тогава мама плаче. Но тя вас със сигурност няма да ви изгони!

Мъжът се колебаеше. Чувстваше се неудобно да тръгне с детето, но наистина нямаше друг избор. Казваше се Алексей Викторович и беше на 55 години. В миналото беше военен, но напоследък живееше с пенсия.

Жени се млад, но първата му жена го напусна с дъщеря им, когато беше в армията. Така и не успя да възстанови отношенията си с дъщеря си, а ето че сега тя го изгони, лишавайки го от всякакви илюзии.

Миша уверено хвана Алексей Викторович за ръката и го поведе към дома си. Къщата на момчето беше голяма, но си личеше, че отдавна не се поддържа.

Портата беше леко изкривена, на верандата стояха стари сандъци, а входната врата беше покрита с изтъркан линолеум.

— Мама е на работа сега, но не се притеснявайте, ще дойде и със сигурност няма да ви прогони — уверено казваше Миша, водейки госта към кухнята. — Аз ще ви нахраня. Мама вчера направи супа, тя винаги готви много, след като й стане по-добре.

Алексей Викторович оглеждаше дома и усещаше как малко се успокоява. Тук, в този скромен, но уютен дом, се усещаше някакво топло чувство, което той отдавна не беше преживявал.

След половин час, след като изяде чиния супа, той кратко разказа на Миша своята история, а после го попита за чук и пирони, за да оправи изкривената порта.Миша, с важен вид давайки съвети, помагаше на Алексей Викторович, като придържаше дъските.

— Миша, откъде намери такъв помощник? — внезапно се разнесе весел женски глас.

Алексей Викторович рязко се обърна. Пред него стоеше жена на около тридесет и пет години, нисичка и слабичка, с къса светла коса и големи кафяви очи.

Тя го гледаше с добра усмивка, в която се четеше лека умора.

— Мамо, това е Алексей Викторович — радостно заразказва Миша. — Представи си, дъщеря му го изгонила от дома, а парите, които ѝ дал за нова къща, не му върнала. Може ли да остане да живее при нас? Нали имаме свободни стаи?

— Как така го изгонила? Дъщеря му? — с ужас попита жената. — Разбира се, че може. Влизайте, ще ви нахраня.

— Но аз вече го нахраних — с горда усмивка отвърна Миша.

Марина, майката на Миша, отдели свободна стая за Алексей Викторович. Мъжът предложи да плаща за наема, но Марина махна с ръка: „Живейте тук, помагайте у дома, това стига.“

Алексей Викторович с радост се съгласи и още на следващия ден започна с ремонтите. Поправи портата, укрепи оградата и се зае с подреждането на стопанската барака.

Парите му не бяха много, но за материали не пестеше.Миша се гордееше с новия си приятел. Алексей Викторович беше поправил раницата му и винаги го хвалеше за помощта. Къщата постепенно се променяше, ставаше по-поддържана, а Марина най-накрая можеше да си отдъхне спокойно.

Тя започна отново да се грижи за себе си — извади нов халат, отиде на фризьор, а Миша забеляза, че дори си беше купила нова спирала за мигли.

Но една вечер в къщата се върна Сергей, бившият й съпруг. Дойде късно, когато Алексей Викторович вече си беше в стаята си и почиваше. Сергей влезе без да почука, хвърли бутилка на масата и изискваше:

— Извади мезе, ще пием!

— Махай се, Сергей. Аз повече не пия, а и ти нямаш работа тук — отвърна твърдо Марина.

Сергей стана, готов да се нахвърли върху нея, но в този момент в стаята влезе Алексей Викторович. Той уверено се приближи до Сергей, хвана го за ухото и, като непослушен тийнейджър, го изведе навън. Сергей се опита да се съпротивлява, но бързо се отказа.

— Ако дойдеш пак тук с бутилка, ще ти покажа какво е дисциплина — спокойно, но твърдо каза Алексей Викторович. — И по-добре да не се връщаш.

Сергей изхвърча през портата, мятайки злобен поглед, но веднага след това изчезна в тъмнината.

Марина, смеейки се, се приближи към Алексей Викторович и, се изправи на пръсти, го целуна по бузата.

— Благодаря ви. Винаги съм мечтала някой да се застъпи за мен.Алексей Викторович се усмихна притеснено.

— Дори не се надявах, че ще срещна такава добра жена — призна той, леко навеждайки глава.

— И не трябваше да чакаш толкова дълго — прошепна Марина, притискайки се до него.

Миша, който стоеше наблизо, замислено почеса тила си и се усмихна.

„Какво, сам ли си намерих нов татко? — помисли си той. — Чудесно! Утре ще разкажа на момчетата — нека и те си намерят такива добри татковци.“

Дереккөз