Разговорът не потръгна. По време на една от тези пауз мобилният телефон на Сергей иззвъня.

– Здравей, татко.

Младият баритон в слушалката беше непознат.

– А, здравей, сине – подсмихна се Вячеслав.

Пак измамници, помисли си той. Обикновено затваряше веднага, но този път реши да се престори, че играе играта. Въпреки това, гласът в слушалката не приличаше на измамник – те обикновено бързо изстрелваха молби за пари и веднага затваряха. А този – никаква припряност. Напротив.

– Аз съм Сергей, а майка ми е Марина Владимировна. Роден съм на…

Ръката с телефона безсилно се отпусна надолу. Усещането беше като гореща вълна, горлото му се сви от спазъм.

– Ало?..

– Да, тук съм – гласът му предателски трепна.

Повече нищо не успя да каже, думите се изгубиха някъде. Ето как става – толкова пъти беше си представял тази среща, но сега, когато можеше най-накрая да изрече всички тези неизказани думи, се обърка.

– Къде си? – най-накрая успя да попита Вячеслав.

– В града, в центъра. Искаш ли да се срещнем?

– Разбира се!

* * *

Ами ако не го разпозная?

Само от тази мисъл Вячеслав започна да се поти. Какъв срам ще бъде!Той впи очите си в посетителите на кафето. Възрастна двойка, три момичета, задържа погледа си на двама млади мъже, които разглеждаха нещо на екрана на лаптоп. Не, едва ли, прекалено заети са със своите дела.

Малко му олекна.

Той зае една маса до прозореца и си поръча кафе.

Нервно бъркайки с лъжичка кафявата помия, Вячеслав се загледа през прозореца, търсейки високи и слаби момчета, какъвто беше самият той в младостта си. Интересно, дали синът му прилича на него, или повече на Марина?

С Марина живяха три години. Е, „живяха“… Семейство не бяха, просто се срещаха. Тогава Вячеслав тъкмо завършваше университета и никакви сериозни планове за семеен живот не минаваха през ума му. Но пък имаше сериозно увлечение — алпинизмът. Тренировки, лагери, пътувания отнемаха много време, но Марина сякаш го разбираше, не изискваше невъзможното от него.

Тази вечер, когато се върна от лагер, му се запечата в паметта. Марина беше необичайно тиха. Сложи вечерята на масата, но почти не се докосна до нея. За бременността сподели едва преди лягане.

Скръцвайки със зъби, Вячеслав предложи да се оженят, но вместо радостното „Разбира се!“ чу сдържано „Ще помисля“. А след седмица се случи нещо още по-странно: тя събра багажа си и замина при родителите си извън града. Дори не се сбогува, остави кратка бележка, която на практика нищо не обясняваше.

Колко беше ядосан на нея тогава! Обиколи всичките й приятелки — но не чу нищо смислено, ходи и в деканата — оказа се, че Марина се е прехвърлила на задочно обучение. Но поне научи адреса й. Все пак успя да намери време за пътуване едва след три месеца.

Марина го срещна в двора, в къщата не го пусна, оправдавайки се с болнавата си майка. Така си говореха на една пейка два часа. Късото яке вече едва се закопчаваше върху заобления й корем. „Трябва да разбера себе си“, „искам да остана сама“, „не, ти не си ме обидил с нищо“, „не се тревожи, с мен всичко ще бъде наред“ — това беше всичко, което чу. С големи усилия успя да й даде някакви пари…

А после животът го завъртя. Осъзна се едва когато детето трябваше да навърши месец. Писа писма, опита се да прати пари — преводът се върна обратно. Марина не отговаряше. Разбира се, трябваше да отиде там, но предстоеше двугодишен стаж в чужбина… Жена, малко дете — всичко това дойде твърде неподходящо…

Едва след две години, като случайно срещна приятелка на Марина, научи, че тя е родила син. Но по това време той вече излизаше с бъдещата си жена.

И ето сега, двайсет години по-късно, синът му сам го намери.

* * *

Вячеслав го позна и не го позна едновременно. Позна го, защото момчето първо замръзна на вратата, а после решително се отправи към неговата маса. А не го позна, защото не видя в него нищо от себе си. Сергей беше по-нисък с половин глава и никак не приличаше на кльощавия „фитил“, какъвто беше Вячеслав в младостта. Може би само очите — същите сиви, с присвивка. Но носът, брадичката, устните — Маринини.

Сергей не разказваше много за себе си — учи в университета, живее в общежитие, не, не обича спорта, да, и алпинизмът не го интересува, преди свирел малко на китара, но се отказал. Вячеслав започна да се оправдава, но синът му го прекъсна:

— Разбирам. Мама тогава не трябваше да си тръгва.Много навреме Сергей извади на масата плик с детските си снимки и Вячеслав с радост схвана предложената „сламка“ – поне имаше къде да насочи очите си.

Разговорът не вървеше. В една от тези паузи на Сергей му звънна мобилният.

— Не се крия! Казах, че ще го свърша, значи ще го свърша.

— Нещо се е случило ли? — веднага реагира Вячеслав.

— Глупости, — махна с ръка Сергей. — Ще се оправя.

— Не се притеснявай, ако ти е нужно нещо. Ще се радвам да помогна.

— Благодаря.

— Как е майка ти? — смени темата Вячеслав.

Не че всъщност истински го интересуваше как живее Марина, просто му се струваше правилно да попита. Отговорът беше кратък:

— Добре.

Отново настъпи неловка пауза на масата и Сергей започна да се готви за тръгване.

* * *

Остриганият врат на Сергей проблясваше далеч напред. Вячеслав вървеше след него. Не разбираше защо го прави, просто не искаше да пусне сина си. Спусна се след него в метрото, пътува три спирки в съседен вагон, незабелязан стигна до студентското общежитие и застина на място. Защото отпред започваше кавга.

Вячеслав не чуваше за какво спореха със Сергей трима младежи, но тонът беше повишен. А когато блъснаха Сергей, той се втурна да помага. Разбута момчетата, отблъсквайки ги по-далеч от падналия на асфалта син. И, заставайки пред него с тяло, извика:

— Какво искате от това момче?

— А ти кой си, че се намесваш?— Татко.

— Хм… — изсумтя един от младежите, вероятно считан за техния лидер.

Не изглеждаше да планират нападение, но и не си тръгваха, стояха на разстояние и тихо си шепнеха.

Вячеслав подаде визитката си на момчетата: „Обадете ми се!“ После помогна на Сергей да се изправи, заведе го в стаята, като по пътя измоли две таблетки успокоително от една студентка, която случайно срещна.

— Добре съм — мърмореше Сергей, докато гълташе хапчетата. — Просто нерви, отдавна не съм спал.

Сергей заспа. Вячеслав седна близо до него на един стол. Не бързаше да си тръгва, седеше и размишляваше за живота — своя, на Марина. Извади плик със снимки. Двадесет години се събраха в двадесет кадъра. На първия — Марина с вързоп от одеяло в ръце. Такава, каквато я помнеше. На последния — почти непозната жена на над четиридесет, до нея вече пораснал Сергей. Трябваше тогава да се откаже от всички чуждестранни специализации и да остане с нея. С тях. Кариерата на Вячеслав се разви добре, донесе му заможност, но можеше ли да каже, че е бил щастлив през тези двадесет години? Не създаде деца, и двата му брака свършиха с развод.

Необичаен звън на чужд телефон прекъсна мислите му.

— Да?

— Кой е това? — учуди се женски глас, толкова познат. — А къде е Сергей?

— Марина, със Сергей всичко е наред, той спи. Аз съм Вячеслав. Преди двадесет години… — не знаеше как да завърши изречението и замълча.

— Вячеслав? — още по-учудена прозвуча Марина. — Но… Защо той спи при теб? Какво стана? Как се оказахте заедно?

— Той не е при мен, аз съм при него. Всичко е наред. Просто нашият син направи това, което отдавна трябваше да направя аз — намери ме.

Телефонът замълча.

— Защо тогава си тръгна? Сега можеш ли да ми кажеш?

— Сега мога.

Това, което чу, попадна на Вячеслав като удар в стомаха. Две шокиращи новини в един ден — твърде много.Изведнъж стана много задушно, искаше ми се да изляза на въздух.

Онези момчета още се мотаеха около общежитието, изглежда, го чакаха. Кратък разговор бързо изясни ситуацията: Сергей дължеше пари. Сума, която за студент е огромна, но за Вячеслав изглеждаше смешна.

— Ако изплатя дълга му, ще оставите ли момчето на мира? — попита той.

— Разбира се.

— Къде наблизо има банкомат?

* * *

Смрачаваше се. Вячеслав вървеше по улицата. Мислите му бяха объркани, старата обида не го пускаше. Дори след двадесет години беше неприятно да научи, че приятелката му го е предала. А когато забременяла, не знаела от кого. И не измислила нищо по-добро, освен да избяга.

А може би… А какво би направил той, ако Марина тогава му беше признала истината? Какво решение би взел онзи Вячеслав? Колко бъркотии би създал? Марина го беше избавила от душевните терзания. Тя беше постъпила практично: да роди детето, след това да направи тест за бащинство и чак тогава да „зарадва“ бащата. Не беше провървяло на Вячеслав. Нито на Марина — истинският баща на Сергей не искаше да чуе нищо за детето.

Момчето израсна без баща. Разбира се, задаваше въпроси. И, разбира се, Марина си измисляше какво да му казва. Че баща му живее далеч, че не може да дойде. Но един ден въпросите спряха. Марина тогава не обърна внимание, а и нямаше време да размишлява — умът ѝ беше зает с други неща. По-късно се разбра, че момчето започнало да разпитва баба си. А тя, със своята доброта, му разказала за Вячеслав. За истинския баща не знаела. Сергей дълго пазеше обида и вече нищо не питаше. Изглежда, положението на момчето беше станало съвсем тежко, ако след толкова години беше намерил „баща си“. Искал е да поиска пари, но не се е осмелил.

Първата мисъл на Вячеслав беше да обясни всичко на Сергей. Дори вече беше извадил телефона, за да се обади на Марина и да ѝ каже да разкрие истината на сина им, но ръката му се отпусна.

На кого ще бъде по-добре от тази истина?

Не, сега истината на никого не е нужна. Може би някога в бъдеще, когато станат по-близки, и трябва да се разкаже, но не и сега.

Вячеслав твърдо набра номера на Марина.

— Не му казвай нищо. Утре съм свободен, ще излезем извън града да гледаме рали.

Дереккөз