Шампанско, така ли? Мое… Това, което купих за рождения си ден…

Оксана замръзна в прага на апартамента си и дори за миг изглеждаше готова да припадне от онова, което видя вътре.

Един час по-рано ѝ се беше обадила съседката Роза, с която се бяха сприятелили още от първия ден, когато Оксана се нанесе в сградата.

— Оксана, ти вкъщи ли си в момента? — попита я почти шепнешком Роза, с необичайно предпазлив тон.

— Не, при мама съм. Заминах сутринта. Апартаментът ѝ е за чистене след ремонта. Има много работа, а аз и занощувам тук. Но защо питаш? — отвърна Оксана нищо неподозирайки.

— Значи, не си вкъщи? — уточни Роза.

— Казвам ти — при мама съм! Какво е станало? Говори по-бързо, нямам време — раздразнено каза Оксана, стискайки парцала в ръка.

Тя наистина замина по-рано сутринта, като беше взела ден почивка от работа. На следващия ден беше събота и Оксана се надяваше за двата дни да успее да приведе апартамента на майка си в приличен вид — да измие всичко, да сложи пердетата, да размести мебелите, както бяха преди ремонта. А неделята ѝ беше запазена за семейството ѝ.

— Оксана, а твоят Михаил къде е сега? — отново прозвуча странният въпрос на Роза, което накара Оксана да се изнерви.

— Роза, какво правиш? Казвай по същество какво се е случило. Казах ти, че нямам време. Мишка е на работа, а Юля е при свекърва ми, нали са ваканции. У дома няма никой, ако за това питаш — отвърна раздразнено Оксана.

— Не… Грешиш, Оксана. Току-що видях на вашия балкон полугола пушеща девойка. Красива, нахална, изобщо не се притесняваше.

— Какво?! Шегуваш се, нали? Или пък си пийнала тази сутрин? — не ѝ повярва Оксана. — Може би си сбъркала балкона?

— Смешно ти е, смей се. Казвам ти, преди петнадесет минути на твоя балкон беше една непозната жена. В почти нищо облечена. Как не ги е срам хората — да излизат така навън! Народът е загубил всякакъв срам!

— Каква жена? — Оксана изведнъж изпусна парцала от ръката си.

— Не знам каква. Минавах от магазина, съвсем случайно погледнах към вашия балкон — и какво да видя, тя си стои там.

— Какво става, дъще? — приближи майка ѝ. — Защо така пребледня изведнъж?

— Почакай, мамо. А Мишка… Михаила видя ли? Беше ли той там? — изкрещя Оксана в слушалката.— Михаил не съм виждала, няма да лъжа. Най-вероятно го е срам да излиза, все пак съседите са наблизо, а и е насред бял ден. Но съперницата я наблюдавах, и то съвсем ясно — продължи Роза с уверен глас.

— Ясно, разбрах те! — извика Оксана и затвори.

Никога не би си помислила, че съпругът й е способен на изневяра. Винаги му е вярвала. Михаил не й беше давал никакви поводи за съмнение. Нито веднъж — до този ден.

— Мамо, трябва си тръгвам. Спешно! — каза Оксана, бързо преобличайки се от работното облекло в дрехите, с които бе пристигнала при майка си.

— Но какво се е случило? Ще ми обясниш ли? Пожар ли има? Или някой е болен, недай Боже? — попита тревожно майката.

— Нито едното, нито другото. Надявам се, че и трето няма! Но за това по-късно! Отивам. Щом разбера какво става, ще се върна. Тогава ще довършим всичко. Засега почини си.

Оксана изскочи стремглаво от майчината квартира и се втурна към паркинга, където беше нейният старичък автомобил.

Трябваше да кара около час. Толкова бавно! В движение тя набра телефона на съпруга си, който по това време трябваше да бъде на работа. Телефонът на Михаил дълго не отговаряше, което разпали буря от негативни емоции у Оксана — от обида до желание да го убие. Тя направи още няколко опита да се свърже с него. Накрая той вдигна.

— Какво звъниш така настоятелно? Не отговарям, защото не мога! — недоволно заяви Михаил.

— Къде си? — попита Оксана настоятелно.

— Как къде — на работа!

— Уверен ли си в това? — стараейки се да звучи спокойно и да не го подплаши прекалено рано, попита Оксана.

— Да, уверен съм. А ти там при майка си какво, работа ли си нямаш, че ми задаваш странни въпроси? Щеше да е по-добре да си останеш вкъщи, поне щеше да има полза от теб! — недоволно отвърна Михаил.

„Отговаря дързостно, значи е нервен“, помисли си Оксана.

— Имаш ли още нещо? Трябва да работя, не мога да се разсейвам. И шефът днес е особено ядосан — каза Михаил раздразнено. — Знаеш, че не обичам да ми звъниш без причина, докато съм на работа!

Михаил затвори, без да остави шанс на Оксана да му даде разумен отговор, защо въобще му се е обадила. Но тя успя да чуе някакъв шум в момента преди да прекъсне… и глас. Женски!

— Така си и знаех! Не иска да говори, груб е с мен, няма време, видиш ли! Бърза да продължи! — произнесе Оксана с огорчение, мълчаливо проклинайки всички светофари по пътя си.Тя много бързаше да залови в действие „гълъбчето“ и се страхуваше, че няма да успее.

Няколко пъти ръката ѝ несъзнателно набираше номера на съпруга ѝ, но той повече не вдигаше телефона.

„Всичко съвпада! Не може вече да ми говори, няма време за мен! Какъв срам! До какво положение стигнах — съпругът ми води у дома съмнителни девойки. Ех, поне ако се забавляваше някъде извън дома, така че никой да не види и да не разбере. Но не! Михаил толкова се е оял, че вече дори не се притеснява от съседите!“ — все повече се разгорещяваше Оксана, докато почти беше стигнала дома.

Тя бързо паркира, за щастие намери свободно място. После хукна към входа на блока. По пътя видя Роза, която седеше на пейката отвън. Щом я забеляза, Роза моментално се затича към нея.

— Там са, още са вътре. Не са излизали. Аз пазя тук, седя и не мърдам, — докладва тя на Оксана.

— Да, да… Благодаря! — изстреля се покрай съседката Оксана, без да се спира.

— Ще дойда с теб, — изтичка след нея Роза. — Може да потрябва помощ.

— Каква помощ? Ти какво? И без теб ще се справя, — Оксана нямаше никакво желание да има свидетели на предстоящия скандал със съпруга си. Но Роза, любопитна както винаги, не беше от тези, които се отказват лесно.

Жената се опитваше да я разкара, но Роза неотклонно я следваше чак до входа на апартамента.

Когато Оксана отключи вратата с ключа си и прекрачи вътре, това, което видя, я остави без думи. В първия миг дори беше на път да припадне.

В същия момент, когато тя и Роза влязоха във входното антре, покрай тях мина непозната девойка. Тя беше съвсем гола, с изключение на стройното си тяло, и носеше в ръце два чаши, пълни, съдейки по цвета и мехурчетата, с шампанско.

— Здравейте! — поздрави тя с леко учтив тон, сякаш нищо особено не се случваше. — Извинете ме за вида ми, сега ще наметна нещо. Не мислех, че някой ще дойде.

— Гледайте я! Поздравява даже? Вместо да се засрами, да се уплаши, да поиска прошка от съпругата, та чак да ѝ падне в краката, тя само се усмихва! Ей такива са хората днес! — възмути се Роза, гледайки сцената иззад гърба на домакинята.

— От съпругата? — изненада се девойката.

— Шампанско пиете, значи? Моето… което купих за рождения си ден… — добави Оксана объркано, въпреки че искаше да каже и направи нещо съвсем различно.

— О, съжалявам! Не знаех, че е вашето шампанско. Реших, че вашето „котенце“ го е купило специално за тази среща, — каза девойката със същата благодушна усмивка.

— Котенце? — издиша Оксана, с болезнено чудат израз на лицето. — Котенце ли, значи?Вътре в нея сега растеше и се разширяваше, раздирайки гърдите, мозъка и всички други части на тялото, само едно желание — да се вплете в дългите коси на тази нимфа, която се разхождаше из апартамента така, както майка я е родила.

— А къде е самият котарак? — извика Оксана, най-накрая почувствала прилив на сили, и се втурна към спалнята, отблъсквайки настрани слабичката девойка с фужери в ръце, която й препречи пътя.

Нимфата отскочи настрани, чашите се разляха. Роза с удовлетворение отбеляза на ум, че справедливостта започва да възтържествува. Любопитството я подгони след Оксана към спалнята, зад чиито врати изчезна разгневената стопанка.

Но за огромно разочарование на съседката, там засега цареше подозрително тишина.

Оксана стоеше в средата на стаята и объркано гледаше мъжа, който лежеше на леглото й. Той уплашено се прикриваше с одеялото, защото очакваше да види приятелката си с шампанското, но никак не и стопанката на апартамента Оксана и клюкарската й съседка.

— Валера? — изрече тя изненадано. — А ти какво правиш тук? И къде е Миша?

— Валера? — изрече тя изненадано. — А ти какво правиш тук? И къде е Миша?

Оксана се обърка още повече, виждайки не онзи, когото бе очаквала.

— Не знам. Вероятно е на работа — Валерий също изглеждаше ошашкан.

— А-а ти как попадна тук? А тази коя е? — посочи Оксана към непознатата, която се изправяше от локвата шампанско, все повече кипейки отвътре.

— Това вече е нахалство — да ме блъснете така! Сега съм се ударила, сигурно ще имам синини. Блъскате хора, без да разберете! — демонстративно навлезе в стаята обидената девойка. — Валера, кажи им…

— Какво? Я сега и на двамата ще ви кажа едно! Но не само ще кажа! Ти какво си мислиш, а, негодник такъв? В чужд апартамент пиенета и забавления си организирал, така ли? — Оксана грабна първото, което й попадна под ръка, а това се оказа еспандерът на мъжа й, с който той тренираше ръцете си, и започна да налага Валерия, а заедно с него и девойката, опитваща се да го защити.

— А-а-а! Какво правиш? Спри, ненормална такава! — пищеше приятелката на Валерия. — Аз ще заведа дело! Ще отговаряш за това…

— Ето ви! Още да получите! Аз ще ви отуча да се завирате по чужди легла! Айде, шматки такива! — не се успокояваше Оксана.

— А тази коя е? Оксана, а? Да ти помогна ли? Дай й, дай й, ама по-силно! — въртеше се около нея Роза, най-накрая дочакала кулминацията.

— Роза, върви си вкъщи, сега не ми е до теб, наистина! — почти я изпъди Оксана.

— Но все пак, коя е тя? Кажи де, аз просто съм любопитна! — не се отказваше съседката. — А Михаил къде е?

— Иди си, иди! Не е твоя работа! — Оксана тръшна вратата под носа й.После това се върна в стаята.

— Така, а сега с вас, приятели! — строго каза Оксана, хвърляйки разтегателната пружина в ъгъла на стаята. — Валери, как можа да измислиш такова нещо, кажи ми!

— Така, а сега с вас, приятели! — строго каза Оксана, хвърляйки разтегателната пружина в ъгъла на стаята. — Валери, как можа да измислиш такова нещо, кажи ми!

— Ми, какво… Младостта си е младост… — нехайно отвърна племенникът на мъжа ѝ, докато потриваше ударените си места. Той вече беше успял да стане и да се облече, докато домакинята отсъстваше от стаята.

— Откъде имаш ключове от апартамента ни? Казвай, нехранимайко такъв! Открадна ли ги?

— Какво говориш! Михаил ме помоли да видя компютъра на Юлка, каза, че трябва да го ремонтира. Отдавна го беше искал, а ето днес ми се отвори време. Та аз му звъннах, казах, че мога да намина и да го погледна. Чичо ми даде ключовете.

— А тя защо е тук? — попита Оксана, посочвайки приятелката на Валери.

— Ами, взех я със себе си… Какво пък толкова? Щом има такава възможност, защо да не се възползваме. Не се сърди, Оксана, моля те. Младостта си е младост…

— Прибирайте всичко веднага и изчезвайте! Искам да ви няма дори духом тук. А с мъжа ми ще си поговоря отделно.

Когато нежеланите гости напуснаха апартамента, Оксана набра номера на мъжа си. За нейна изненада, той вдигна телефона изненадващо бързо.

— Вече знам всичко, Валерка ми се обади — изпревари я той. — Извинявай.

— Вече знам всичко, Валерка ми се обади — изпревари я той. — Извинявай.

— Извинявай? И само това? Ти изобщо мозък имаш ли? Как можа да измислиш такова нещо?! Сега всички съседи ще си мислят, че водиш чужди жени у дома в мое отсъствие! — каза Оксана, вече без злоба и с облекчение в гласа.

— Не си мислех, че ще доведе някого със себе си. Отсега нататък ще съм по-умен. Тържествено ти обещавам — повече на никого няма да давам ключове.

— Хубаво! Мозъка си трябва да включваш, преди да правиш нещо. А аз щях луде да стана, докато разбера кой е в апартамента ни. Така, без да съм проверила, ще убия някого, а после ще седя в затвора за нищо.

Съпрузите се засмяха на глас. Всичко е добре, когато завършва добре.

Дереккөз