Каква е тя, леля Маша? Как ще приеме Таня, какво ли ще стане после това?…
Таня я изпратиха при роднините ѝ неохотно, но нямаше друг избор.
На осемнадесетгодишното момиче ѝ предстоеше за първи път да пътува само до столицата, без придружаване от грижовната баба, тревожно-суетящата майка или строго-мълчаливия баща. Тя трябваше да остане там, докато въпросът с кандидатстването ѝ в университета не бъде разрешен, и да живее с хора, които не бе виждала досега – леля Маша, съпругът ѝ, чичо Егор, и неговата майка, Наталия Дмитриевна.
– Те са добри хора. Ти не си ги виждала, защото заминаха преди твоето раждане – казваше Оля, майката на Таня, докато ѝ помагаше да опакова багажа. – Сплотени са, добри.
Изпитите бяха след седмица. Таня събра личните си вещи, върза здраво книгите, които баща ѝ бе донесъл от работа, с конопено въже, и тръгна към гарата. Бабата въздишаше, оплакваше се, скрила лице в краищата на шалчето си, вързано под брадичката. Майката ту я успокояваше, ту я прегръщаше с треперещи ръце и я целуваше по озарените от южното слънце загорели бузи. А баща ѝ, прочиствайки гърлото си, се преструваше, че нищо особено не се случва, че Таня заминава само за няколко дни, ще се върне скоро и животът ще продължи по познатия, утъпкан път. Може би дълбоко в себе си той се надяваше, че Таня няма да успее да влезе в университета. Не още тази година. Прекалено много я обичаше. Тя единствена разбираше неговите странности – хартиените дирижабли, които пускаше от покрива на дома им, тайно, докато портиерката спи в стаичката си; задължителната лупа на дъното на чантата, когато отиваха в гората; устните, оцветени в черно от дива череша, набрана в градинката зад блока, и хвърлянето в снега, така че той – мек и студен – да влезе във валенките, след което неохотно да се изтърси от тях.
Таня обеща да пише, да звъни и да се връща за ваканциите, но баща ѝ твърде добре знаеше как животът в големия град поглъща човек, как го оплита с нишките си, карайки го да забрави за миналото.
Леля Маша беше братовчедка на майка ѝ, Олга. Оля и Маша не бяха особено близки, но винаги поддържаха връзка, държейки се здраво за семейните връзки с две ръце. В повечето случаи се ограничаваха с редки разговори по телефона и картички, без да си ходят на гости.
Но Таня порасна и реши, подобно на баща си, да стане инженер. И се започнаха позвънявания, уточнения и препоръки. Съседите, колегите на бащата, бабата, майката и самият баща обсъждаха, спореха, караха се и пак се помиряваха, решавайки съдбата на Таня. А тя, междувременно, просто подаде документите си за кандидатстване…
– Добре, ще вляза в купето – Таня взе куфара си и се обърна към групата роднини, които я изпращаха на перона.
– Танюшка!… – Майка ѝ се готвеше да заплаче, но Таня бързо я целуна по бузата, прегърна баща си и баба си. – Недей, мамо! Ще пиша, всичко ще е наред!
И ето как колелата вече тракаха в ритъма на сърцето: „Тук-тък – какво ли ме чака? Тук-тък – всичко е пред мен!“ В душата ѝ се надигаше радостно вълнение, предчувствие за нещо празнично, тържествено, поетично.
В съзнанието си Таня вече рисуваше картини как ходи на театър, на кино, как се разхожда в парковете с колежки, крачейки уверено с обувки на висок ток, как седи в кафене с момче, а той я черпи сладолед и кифлички с крем…
– Извинете, госпожице! – чу над ухото си Таня.
– Да? Какво има? – Тя вдигна очи и видя на вратата на купето мъж. Кепето му закриваше лицето, якето му здраво обгръщаше широките рамене.
– Няма ли да махнете куфара?
– Защо?
– Ами… не знам – непознатият седна до нея и се почеса по брадичката. – Може би защото от него нещо се стича.
– Какво се стича? Какво говорите?! – Таня скочи, удари се с глава в горната полица, изпъшка и погледна куфара си.
През открехнатия цип тънка струйка се стичаше – сладко.
– Ах! – Девушката грабна багажа си и го постави на пода. – Каква съм нехаеща!
Непознатият помириса въздуха.
– Ягодово ли е? – усмихнат попита.
– Да! Баба го даде. Казваше, че капачката не държи добре! Какъв късмет!
Таня отвори куфара. Дрехите ѝ бяха обляни с ароматно сладко с наситено червен цвят и черни фибри семенца. Бурканът, сякаш със засрамено лице, се бе търколил настрани и се беше скрил под плетен пуловер.
– Хм, жалка работа… – мъжът цъкна с език. – Такова съкровище…
Внезапно срещайки погледа му, Таня се изчерви. Той беше съвсем млад, със светнали от смях очи и наболи брада. Бяха сами в купето; другите пътници щяха да се качат след три спирки.
– Извинете, че ви безпокоих – тя се изправи гордо и сбърчи чело.
– Е, защо ми се сърдите? Все едно аз съм счупил буркана ви!
– Изобщо не ви се сърдя.
– А можехте поне да благодарите!
– За какво? – Таня го изгледа подозрително.
– Е… за… Нищо. Хайде, няма за какво. Преместете се, да си отида на мястото.
Мъжът леко я побутна, премина покрай нея и постави отгоре пакет с храна.
Таня бързо затвори куфара. Мислите ѝ се блъскаха в главата, панически разпръсквайки се.
– Всичко е съсипано! Всичко! Как ще пера сега, ами ако останат петна?! Ах! – тя притискаше пръстите си, въздишайки.
– Не се тревожете! Все пак отивате в столицата – там ще си купите нови неща. Родителите дали ви дадоха пари? – мъжът я погледна внимателно.
Таня неволно докосна джоба на якето си, където бяха спестяванията на баща ѝ „за първо време“.
– Така значи, имате пари. Няма да пропаднете! – кимна уверено той.
Таня отдръпна ръката си, постави я в скута си и се загледа през прозореца, преструвайки се, че е много заинтригувана от високите стълбове, подкрепящи безкрайно провисналите проводници.А непознатият междувременно подреди на масата консерви, наряза хляб, доматите плиснаха върху служебната покривка със своя розово-червен сок, репичките, разперили тънките си краища, се подредиха върху салфетката.
– Почерпете се! А между другото, аз се казвам Денис! – младежът свали шапката си, намигна на Таня и посочи с ръка към масата. – Хапвайте, не се срамувайте. Само на мен ми е много.
– Благодаря, но не искам! – отвърна Таня, свивайки рамене.
– Предложението беше направено. – Денис захапа с удоволствие хрупкавия краставичка, с остатък от цветче на върха, и си взе риба с вилица от консервата.
– Учене? – подхвърли той към Таня.
– Какво?
– Да учиш отиваш?
– Да, ще кандидатствам. А вие?
– Аз ли? Не! Аз съм за работа! Вече съм се изучил.
– Ясно.
– Страхуваш ли се?
– От вас?
– Че от мен какво да се страхувате! От изпитите страх ли ви е?
– Малко. Но съм се подготвила добре.
– Почерпете се! Трябва ти сила за това! – Денис още веднъж я покани с жест.
Първоначално плахо, а после вече по-уверено, Таня се присъедини към обикновената вечеря на своето ново познанство.
– Има ли в града къде да отседнеш? Да си изпереш дрехите? – попита Денис.
– Да. Отивам при роднини. Имат апартамент. Това е братовчедка на майка ми и нейният съпруг. Там живее и баба им, майката на лелята.
– Да. Роднините са хубаво нещо…
Денис въздъхна.
– А ти? Каква работа работиш? – Таня доби малко повече кураж.
– Шофьор съм. В гараж за автобуси.
– Ааа… – на лицето ѝ се изписа разочарование.
– А ти какво си мислеше, че съм професор? – Денис се усмихна. – Не, аз съм от простите. Работническа класа.
– Е, и това е добре! – опита се да поправи впечатлението Таня. – Такива професии изхранват навсякъде.
Денис потръпна леко с рамо.
– Да, в този случай си уцелила. Изхранват навсякъде…
След това пътуваха в мълчание. Мъжът гледаше нахмурено през прозореца, държейки коричка бял хляб в ръцете си, а Таня също се взираше навън.
Как ли е леля Маша? Как ще я посрещнат? Какво изобщо ще стане оттук нататък?…
На следващата спирка, вече в тъмното, в купето влязоха двама – възрастна жена и здрав, статен млад мъж, вероятно нейният син.
– Ей, господине, заели сте чуждо място! – обърна се към Денис непознатият мъж. – Вашето място е горното. Бъдете така добър…
– Да, да, – бързо отвърна Денис, скочи на горното легло и намигна на Таня.
– А ти? – продължи към Таня новодошлият. – И ти трябва нагоре. Това място е мое.
– Слушайте, няма ли да е по-добре да се смените! Защо гоните момичето?
– Не, няма да е по-добре. Аз си знам какво да правя! – злобно изръмжа новият спътник. Майка му само тихо наблюдаваше как синът ѝ буташе торбите, ругаейки, че са твърде много.
Таня ловко се качи на горното легло и се протегна върху твърдия матрак. Да… Това не е любимото ѝ легло у дома, където, веднага щом отвори очи, виждаше клона на ябълката през прозореца. През детството си тя го беше разгледала толкова добре, че можеше вече със затворени очи да види всеки лист, всеки извив на клоните.
Колелата мирно тракаха своя ритъм, очите на момичето се затваряха. Тя заспа.
Изглежда, след дълго въртене, заспаха и пасажерите отдолу. Само Денис все още се обръщаше от една страна на друга. Полунасън му се привидя, че отново стои в концертната зала на музикалното училище. Днес участваше в конкурс за „Млад талант“, днес, ако се постараеше, можеше да се заяви, да изпревари всички онези, които чакаха зад кулисите реда си.
Денис вдигна театрално цигулката, кимна на акомпанятора и засвири подготвената мелодия.Зрителите затаиха дъх. Трептенето на струните раждаше красиви, вълшебни звуци, въздухът се тресеше, изпълнен с магията на музикалните нишки.
Денис свиреше, а в мислите му преминаваха спомени за онези дни, които прекара в музикалното училище – за моментите, когато искаше да се откаже, за този миг, когато се появи онази, заради която си струваше да продължи. Тя беше по-възрастна, просто аккомпаниатор, която се беше наела да работи при тях, дошла някъде от малко градче.
Пръстите й… Как Денис обичаше да наблюдава техния бяг по клавишите на пианото… Лицето й… Винаги леко тъжно, някак изгубено…
Тя скоро забеляза, че ученикът не е равнодушен към нея, очевидно се изплаши и се премести в друг ансамбъл. А Денис всяка вечер я чакаше на изхода, изпращайки я безмълвно, отдалеч. Веднъж тя заговори с него.
Денис потръпна насън, сбръчкал чело.
Тогава тя го осмя, наричайки го момченце.
– Щеше да е добре поне да се научиш да свириш, а после да уреждаш срещи! – каза тя с хладна усмивка. – Върви си у дома, спри да се лепиш! Не се унижавай повече.
Оттогава минаха няколко години. Болката от обидата беше притъпена, но така и не изчезна напълно – само заспала, прилепнала към младото сърце, чакаща подходящ момент, за да напомни за себе си…
На един конкурс Денис я видя отново. Тя седеше на третия ред, гледайки го с лека насмешка. Тя го разпозна, нямаше съмнение.
Денис свиреше добре. Не отлично, но добре, достойно. Тогава зае второ място.
Във фоайето, когато другите участници се стекоха към вратите на бюфета, тя се приближи към Денис, докосна рамото му и каза:
– Не си лош! Още малко, и може би нещо щеше да се получи между нас. Но не сега. Второкачествен…
Денис отстъпи от нея и бързо излезе от училището, крачейки по улицата и блъскайки се в минувачите.
– Ей, внимавай! – викаха му след него. А той чуваше само: „Второкачествен, второкачествен!“…
После се сбил с някакви момчета в една пресечка – те просто го викнали, за да поискат цигара. На шума от свадата се притече група бдителни жени от близка къща, извикаха полиция, а после и линейка.
Денис лекува счупена ръка дълго време. Костите не зарастваха добре, сякаш тялото му не искаше вече да се бори за своето щастие – щастието да се потопи в звуците на цигулката…
Музиката Денис заряза. Един познат го записа на курсове за шофьори.
– Зарежи това премисляне! Поне ще си изкарваш хляба! А тази твоя цигулка, едно драскане без смисъл! – казваха приятелите.
Денис кимаше, но пред очите му винаги стоеше нейното лице – насмешливо, красиво.
Веднъж я видя в автобуса. Жената се затича към вратата и помоли да я пуснат вътре, въпреки че автобусът вече потегляше.
Как му се искаше тогава да се усмихне злобно и да я остави под дъжда, с тортата в ръцете си, в мокрото палто, с прилипнал към челото й кичур коса.
Но това щеше да е глупаво. Тя дори не разпозна шофьора. Просто почука на вратата и зачака.
„Любителка на първокласното“ се качи в автобуса, прошмугна се на свободното място до прозореца и застина със затворени очи.
– Не забравяйте да си платите пътуването! – извика Денис мрачно в микрофона. – Госпожо! Билета?
Пътничката се разрови забързано в чантата си и извади билет. Вдигайки го така, че шофьорът да види листчето в ръцете й, на пръста й проблесна венчален пръстен…
Повече те не се видяха…
…На сутринта Денис се събуди преди всички в купето. Внимателно слезе на пода и тръгна към тамбура, но забеляза на линолеума сгънат няколко пъти лист хартия.
Мъжът се наведе, вдигна намереното. На листче от тетрадка беше написан адрес.
„Азовска, 33. Апартамент 56.“ – прочете Денис.
– Татяна! Таня! – леко разтресе той за рамото момичето, което се въртеше от една страна на друга.
– Какво? Стигнахме ли вече? – попита тя уплашено, трепвайки.
– Не, не се плаши! Твоя ли е бележката? Тук лежеше.
Таня грабна листчето от ръцете на спътника си и го скри в джоба.
– Да, моя е. Благодаря. Сигурно през нощта е изпаднала…
– Да ти донеса чай? – попита младият мъж.
– Да, и две бучки захар, ако може.
– А защо да не може? – усмихна се Денис и излезе от купето.
…На гарата младежите дори не успяха да се сбогуват както трябва. Тълпата притисна единия към колоната на перона, а другия тласна в друга посока. Животът ги погълна, завихряйки ги в ураган от дела и случайни срещи. Но не успя да изтрие от паметта им картината, в която Денис и Таня, хихикайки и разказвайки си нещо, седяха в купето, а на масичката пред тях звънтяха чаши с чай, докато навън влакът летеше покрай поля, дървета и наклонени изоставени домове…
…Таня стоеше пред вратата на апартамент номер 56 и някак си се страхуваше да натисне бутонa на звънеца.Мама казваше, че леля Маша ще чака, че е предупредена, но въпреки това беше някак неудобно да се натрапваш така в дома на други хора.
Изведнъж зад нея се разнесе глас:
– Ти, сигурно, си Татяна? – Наталия Дмитриевна, излязла едва ли не из падащ асансьор, внимателно сложи торбите на пода и втренчи поглед в гостенката.
– Да.
– Е, тогава мръдни, аз ще отключа вратата. И хващай торбите! Машка пак някъде изчезнала!
Татяна учудено погледна торбите, после жената, която ясно не изглеждаше доволна от пристигането ѝ, след това и асансьора, който шумно се затвори и потегли надолу за следващите пътници.
През това време Наталия Дмитриевна вече беше отключила вратата и заразмахва ръка по стената, търсейки ключа за осветлението.
– Да го вземат дяволите! Ей, намерих го! – антрето се освети с бледа светлина. Под тавана висеше крушка, завита в разкривен цокъл. – Хайде, разтовари продуктите в хладилника. Пари имаш ли? Баща ти даде ли?
Таня объркано кимна.
– Ще ги дадеш на мен лично, разбра ли? – жената, запъхтяна, събу обувките си и закуцука към банята.
– Но те са ми… – опита се да протестира Татяна.
– Така ли? Е, тогава пътят ти е открит! Стига с такива като вас, дето идват, живеят за сметка на другите и се възползват! Аз ли се мъчих за този апартамент, за да правя хостел тук!
– Но…
– Мълчи! – Наталия Дмитриевна рязко се извърна, после стисна сърцето си, скрито под огромната ѝ гръд, и присви очи. – Какво? Вече тръгваш?
Таня поклати глава…
След два часа леля Маша се прибра. Тя тихо отвори вратата и на пръсти влезе в кухнята.
– Ти ли си Таня? – попита тя, като видя гостенката.
– Да… Тъкмо пристигнах…
– Угу! – Маша бързо извади тенджера със супа от хладилника и започна лакомо да я сърба с лъжица.
– Ама как така?! Елате, ще стоплим супата! – Таня се опита да сложи тенджерата на котлона, но Маша махна с ръка и продължи.
Внезапно на прага на вратата се появи Наталия Дмитриевна.
– Какво правиш? За тебе ли съм я варила? За Егорушка съм я варила! Махай се от кухнята! Да си мислила по-добре, когато ядеш! – старицата грабна парцал от масата и удари Маша по рамото.
Таня, зяпнала широко, гледаше двете жени и не можеше да си обясни как майка ѝ е обичала толкова леля Маша и нейното семейство…
Вечерта, когато се прибра чичо Егор, Наталия Дмитриевна събра всички в хола и, след като откъсна пачка банкноти от Танините пари „за живота“, раздаде на домочадците пари „за обяд и за глезотийки,“ както тя самата каза.
– Но това са мои пари! – Таня направи крачка напред, но Маша я хвана за ръката и поклати глава.
– Мълчи си, а като влезеш в университета, моли се за общежитие! – прошепна тя преди лягане. – Тук, както виждаш, не е лесно…
Сутринта Таня изпра дрехите, зацапани с конфитюр, простря ги на въже, опнато под козирката на балкона, и седна на чай.
– Прибери ги тия парцали! – Наталия Дмитриевна изникна сякаш от нищото. Тя презрително разбута мокрите дрехи с пръчка и промърмори под нос. – Пречиш на въздуха! Веднага ги сваляй!
Таня уплашено скочи и прибра дрехите в кесия.
– Но къде да ги изсуша? – попита тихо.
– Ами, отвън си ги просни! Вие там, в селото, нали така правите! – отвърна жената с равнодушие.
– Какво говорите?! Какво село?! Мама разказваше нещо съвсем различно за вас. Мислех, че ще ми се зарадвате!…
– Ах, мама ти! Е, тогава марш при мама си, вкъщи! Вън оттук! Рада било на нея, че как ли не…
– Хайде, мамо! Остави я, скоро ще се премести в общежитието и край, – чичо Егор се залута в кухнята. – Таня, направи ми кафе!
Маша тихо се измъкна в антрето. Няма и да закусва. Сега ще прекоси целия град, за да отиде на работа, вечерта ще трябва да преподава на учениците си частни уроци по пиано. А после, като се върне, ще ѝ се наложи да предаде всичките спечелени пари на свекърва си. Но това вече няма да стане. Няколко банкноти бяха добре скрити в гънките на бельото ѝ. За тях старата кукумявка и не подозираше…
…Изпитите преминаха като вихър. Таня почти не се прибираше вкъщи – все учеше или в двора, или в парка, на три спирки с автобуса.
При посещение на пощата Таня реши да се обади на родителите си.
– Е, как е, дъще! Как е леля Маша? Добре ли те приеха? Как са изпитите? – въпросите не спираха, а Таня само мълчаливо бършеше сълзите си, които неприятно се стичаха като змийчета по бузите ѝ.
– Чу ли ме? – не спираше майка ѝ. – Постъпи, нали? Кажи най-накрая!- Всичко е наред… Да! Да! – извика Таня и хвърли слушалката.
А пред очите ѝ все още проблясваше лист хартия зад запотеното стъкло, пронизано с пръсти. Имена, дълъг списък с имена на приетите. Нейното го нямаше там. Вечерта Таня помоли да ѝ върнат бащините пари, защото се прибира у дома, но роднините само се изсмяха.
– Какви „бащини“ пари? А наема как ще плащаме? Поискай, нека ти изпратят още.
– Но как така!? Поне половината върнете! – не се предаваше Таня.
– Ех, какво момиченце! – Наталия Дмитриевна удари с ръка по масата. – Вече върви, събирай си вещите! Студентка!…
Таня, преглъщайки солената, гореща обида, пъхаше дрехите в куфара. Книгите вече беше завързала с канап и сложила до входната врата.
– Таня! Тани-шка! – Маша я повика шепнешком. – Ето, вземи за билета. Извини ме… Но виждаш сама как е тук при нас…
– Благодаря, лельо Маша! – Таня бързо сграбчи парите и ги скри в джоба си. – А ела с мен? Събирай се!
– Не, какво ти е, как ще оставя Егор…
Маша с тревога се огледа към хола, за да се увери, че роднините не чуват разговора им. Но всичко беше тихо.
Тогава на вратата се разнесе звън, а после още един…
– Машка! Отвори, докато малката събира багажа! – прозвуча заповед.
Мария покорно отиде в антрето и отвори вратата.
– Денис? – изуми се тя и се отдръпна назад. – Какво правиш тук?
– Нима се познаваме? – мъжът се престори, че не я разпознава. Пред него вече не беше същата Маша, която навремето властваше над сърцето му като царица. Прегърбена, сякаш се опитваше да бъде по-малка, отколкото е, с изгризани нокти – това можеше само да буди съжаление.
– Извинете, тук ли живее Таня? Аз съм за нея!
– Кой е? Кой е там? – Егор и Наталия Дмитриевна изскочиха от стаята и се втренчиха в госта.
– Той е за Таня! – отговори Маша.
– Поредният нахлебник на моя гръб! – разпищя се старата жена. – Егор! Гони ги всичките, и тази Танька, и ухажора ѝ! С ритници ги изхвърли!
Тя тропаше и размахваше ръце, удряше с бастуна по стените, подтиквайки сина си към Денис.
Маша бързо влетя в стаята, сграбчи куфара на Таня, затвори го, като ловко напъха вътре последните вещи, и изведе племенницата си в антрето.
– Сложи си обувките бързо, якето не забравяй! – шепнеше тя.
Таня, гледайки изненадано Денис, послушно направи всичко, каквото леля ѝ каза.
Чичо Егор вече се тътреше по коридора, макар и с труд, залитайки леко.
– Хайде, те вече излизат! – високо отвърна Маша. – Сбогом, Танечка, поздрави майка си от нас!
– Сбогом, лельо Маша! – извика Таня, излизайки в коридора и скривайки се зад гърба на Денис.
Той, с лека усмивка, кимна на Егор и, обърнал внимание на очите на Мария, прошепна:
– Първо качество! Както поръча!
Маша искаше да каже нещо, но вратата вече се затвори, прекъсвайки ѝ пътя към спасението.
– Защо дойде? – тихо го попита Таня, докато младите хора чакаха на автобусната спирка.
– Теб те нямаше в списъците, притесних се.
– В какви списъци? Да не си бил в института? – удивено подскочи тя.
– Е, разбира се! Притеснявах се за теб!
– А къде отиваме? – тревожно погледна Таня през прозореца.
– Не се страхувай. Ще пренощуваш у мен, а аз ще отида при приятел. Утре сутринта ще те изпратя у дома, при мама.
Таня въздъхна.
Докато автобусът се движеше по празните улици на града, девойката разказа всичко на Денис. Той кимаше и изтриваше сълзите от бузите ѝ. Търсеше злорадство в душата си, защото беше отмъстен изцяло – съдбата беше пратила на Маша такъв мъж, за какъвто не би могла и да мечтае…
Но нищо, освен жалост, не намираше вътре в себе си…
