Сутринта на работа на Марина ѝ прилоша. Тя усети внезапно гадене и световъртеж.
Последните няколко дни вече се чувстваше леко неразположена, но се опитваше да не обръща внимание. А сега ѝ стана наистина зле.
– Какво ти е? – разтревожено се обърна към Марина колежката ѝ от кабинета, Аня.
– Не знам, ей така изведнъж ми прилоша, главата ми се завъртя – отвърна Марина, като разкопча яката на блузата и избърса потния си челото с длан.
– Да не си случайно бременна? – усмихна се хитро Аня.
– Какви ги говориш, разбира се, че не! – махна с ръка Марина. – Най-вероятно съм изяла нещо не прясно.
– Какво пък толкова можеш да изядеш развалено, когато си такава привърженичка на здравословното хранене? – засмя се Аня.
Марина се замисли. Ами ако наистина е бременна? Не, това е невъзможно. Или пък… може би?
– Аня, слушай, мисля, че все пак искам да се уверя. В случай, че е истина. Ще отскоча до аптеката.
Марина стана от стола, излезе от кабинета и бързо се отправи към изхода на офиса…
Десет минути по-късно тя стоеше в тоалетната на офиса и не можеше да откъсне очи от двете чертички на теста.
Тя беше бременна!
Марина не знаеше дали да се радва или да се притеснява. С мъжа ѝ Андрей все още не бяха готови за деца. Но щом така е станало… Може би това е съдба?
Мислите ѝ преминаваха като водовъртеж. Тя осъзна, че днес вече няма да може да работи нормално и тръгна към кабинета на началничката си, Ирина Ивановна, за да поиска да си тръгне.
Началничката, след като разбра причината, се усмихна топло:
– Разбира се, Марина, иди си. Почини си, събери си мислите, а утре те чакам на работа.
Марина не вървеше към дома – тя летеше. Нямаше търпение да сподели новината със съпруга си. Днес той беше вкъщи, защото имаше почивен ден. Какъв изненадващ подарък щеше да бъде, когато тя внезапно се появи на прага с такава голяма новина!
Марина отключи с ключа си вратата на апартамента, влезе и включи осветлението в антрето.
Първото, което ѝ се наби на очи, бяха червени дамски обувки в антрето. Веднага ги разпозна – това бяха обувките на приятелката ѝ Алла.— Какво прави Алла в нашия дом и то по това време? — учудено си помисли Марина, влизайки в хола.
В хола нямаше никого, но от спалнята се чуваха гласове.
Вече започваща да подозира нещо нередно, Марина бързо се запъти към източника на звуците, разтвори вратата и застина на прага…
Андрей и Алла бяха погълнати в оживен разговор.
Марина изохка от изненада, а двамата, уплашени, рязко обърнаха глави към нея.
— Марино-о-о? — объркано проточи Андрей. — Какво правиш тук толкова рано?
Алла не каза нищо, само се зави плътно с одеялото и с широко отворени очи изплашено гледаше приятелката си.
Какво последва, Марина трудно си спомняше.
Май крещеше, хвърляше вещи, изгонваше мъжа си и приятелката си от апартамента, след което падна на леглото и дълго ридаеше със задавени хлипове.
После седеше на пода, загледана в празнотата.
Когато се съвзе, навън вече беше тъмно. В жилището цареше тишина.
***
Пет дни по-късно Марина вървеше към частна клиника, за да се запише за аборт.
През тези дни тя беше взела твърдо решение.
Андрей се прибра у дома само веднъж — колкото да си събере вещите и да каже на Марина, че се развеждат.
Оказа се, че той и Алла се виждали вече половин година и това било любов.
Марина не каза на Андрей за своята бременност. Тя вече беше разбрала, че той сериозно е решил да се разведе и не искаше да го задържа с детето, след като вече не я обичаше.
Дълго мисли дали да запази бременността или не, но реши, че не иска да бъде свързана с предател като него, дори чрез дете.
Освен това, тя осъзнаваше, че няма да се справи сама с отглеждането на бебето. А няма от кого да получи помощ: родителите й живеят в друг град, а заплатата й не стига за детегледачка.Спомняйки си всички събития от изминалата седмица, Марина стигна до клиниката. Тя седна на стол пред кабинета, чакайки реда си.
След няколко минути пациентка излезе, а от другата страна на вратата се разнесе гласът на лекаря:
— Влезте!
Марина влезе. Лекарят откъсна поглед от документите и я погледна.
— Антон?! – възкликна изненадано тя. — Нима си ти?!
Антон беше неин съученик и първа любов. В единадесети клас Марина беше тайно влюбена в него, но така и не се осмели да му признае чувствата си.
На абитуриентския бал той я покани на танц и в края на вечерта я целуна плахо по бузата.
Сърцето ѝ замря от щастие, но тя се почувства толкова неловко, че дори не позволи на момчето да я изпрати до дома ѝ, за което дълго време съжаляваше след това.
След бала Антон замина за друг град, за да учи медицина, и оттогава двамата не се бяха виждали, въпреки че Марина често си спомняше за него.
А ето че сега той седеше пред нея – зрял, пораснал и все така красив.
— Маришка! Каква среща само!
Антон очевидно беше щастлив да я види.
Той стана от бюрото, приближи се и я прегърна.
Тази неочаквана среща така изненада Марина, че за момент забрави за всичките си беди.
Десетина минути бившите съученици оживено разговаряха.
Изведнъж Антон се сети:
— Ох, какви ги разправяме! Ти си дошла на преглед! Разказвай, какво те води при мен?
Тези думи върнаха Марина в реалността, и лицето ѝ отново помръкна.
Тя въздъхна тежко и разказа на бившия си съученик всичко: за изневярата на съпруга си, за предателството на приятелката си, за неочакваната бременност.— И ти реши да се отървеш от детето? – Антон я погледна внимателно.
— Да! – каза тя твърдо.
След прегледа Антон предложи на бившата си съученичка:
— Марина, хайде тази вечер да отидем в кафене, да поседим, да поговорим. Все пак абортът е сериозно решение, не можеш просто така да го вземеш веднага. Нямаш нищо против, нали?
— Добре.
Тя искаше да си поговори с Антон, да научи повече за живота му.
***
Вечерта Марина и Антон седяха в малко кафене и си говореха за всичко. Спомняха си училищните години, шегуваха се и се смееха.
За първи път от последната седмица Марина се почувства добре. Харесваше ѝ да общува с Антон и изобщо не искаше да си тръгва.
Неочаквано Антон заговори за бременността на Марина. Опитваше да я убеди да остави детето, каза ѝ, че ще съжалява, защото бебето не е виновно за предателството на съпруга ѝ.
— А ти самият имаш ли деца? – го прекъсна Марина. — Изобщо женен ли си?
— Бях… Но не мога да имам деца. Жена ми ме напусна, когато разбра това. – каза тихо Антон и сведе поглед.
Замълчаха. Антон отмести очи. Когато отново погледна Марина, по бузите ѝ се стичаха сълзи.
— Знаеш ли – прошепна Марина, – в душата си искам това дете, но се страхувам, че няма да се справя.
— Как можеш да говориш така! Разбира се, че ще се справиш! А ако стане трудно, аз винаги ще съм до теб. – уверено каза приятелят ѝ и я потупа ободряващо по ръката.
Разговорът завърши с това, че Антон предложи на Марина да стане нейният личен лекар и да проследи бременността ѝ.
***
За първи път от няколко дни Марина спа спокойно. От душата ѝ сякаш падна камък.
— Ех, ако тогава, на училищния бал, имах повече смелост, може би сега щяхме да сме заедно с Антон… – мислеше си тя, докато заспиваше.На следващата вечер в апартамента на Марина звънна звънецът. Тя отвори вратата и застина от изненада. На прага стоеше Антон с торба свежи плодове в ръце.
– Дойдох да посетя моята пациентка! – каза той с лека усмивка, леко притеснен. – Може ли да вляза?
– Но как разбра адреса ми? – объркано попита Марина.
– Нали е записан в твоето медицинско досие! – засмя се Антон.
– Е, тогава влизай! – усмихна се домакинята.
Марина и Антон седяха в кухнята, пиеха чай и разговаряха.
– Знаеш ли, Маришка, – изведнъж каза Антон, – в училище бях влюбен в теб. Но ме беше страх да ти го призная. Тогава, на бала, докато танцувахме, си мислех, че имам шанс. Но ти избяга от мен.
– Ах, само да знаеш колко се упреквах след това! – възкликна Марина с плам. – Аз също бях влюбена в теб, но толкова се срамувах. Често си те спомнях след това и съжалявах, че замина за друг град.
Няколко минути Антон мълчеше, замислен. После я погледна право в очите и сериозно каза:
– Маришка, ами ако не е всичко изгубено? Може би съдбата ни дава втори шанс?
– Но аз съм бременна… от друг мъж. – объркано каза Марина. – Защо ти е чуждо дете?
– Е, и какво от това? Своите деца няма да имам никога, а искам да бъда баща. – топло се усмихна Антон.
– Съгласна съм. – смутено отговори Марина и изведнъж отново се почувства като влюбена ученичка.
Антон се приближи към нея, прегърна я и я целуна. Марина се притисна към него силно. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Но този път бяха сълзи от щастие.
