— Ще тръгнеш ли? – попита Нина Сергеева, виждайки как Полина затваря капаците.
— Ще тръгна, — кимна Полина, поставяйки заключалата на място, — вече нищо не ме задържа тук.
— А аз си мислех, че си се установила тук и ще останеш, — Нина Сергеева се отпусна на пейката до къщата.
— Аз дойдох тук по принуда, — Полина седна до възрастната жена, — а в града са ми животът и работата.
— А със завещанието какво ще правиш, ще го продадеш ли или ще го запазиш за децата? Къщата е здрава, парцелът е добър, във всякакви времена струва доста пари!
— Не съм тук заради наследството, — едва удържа хлипането си Полина, — за мен са ценни само снимките и медалите на мама, а тях вече опаковах.
— Не прахосвай имота, — укори я с добра усмивка възрастната жена, — майка ти, светла ѝ памет, би се радвала да ти помогне. Макар и с копейка, но от сърце!
— Ясно е, че наследството никога не е излишно, — промълви Полина, — не съм наивна, но ако това е цената на болката ми от загубата, тогава да гори дано това наследство.
— Когато човек говори така, — поучително отбеляза Нина Сергеева, — тогава е достоен за наследството!
— Може би, — отговори Полина, потънала в мислите си.
— Не тъгувай, момиче, — Нина Сергеева сложи набръчканата си ръка върху дланта на Полина, — Валерия изстрада достатъчно, а сега е на по-добро място! И цялата ѝ болка е зад нея!
Живей с тази мисъл и не тъгувай! Изпитанията преминаха от край до край, но ти не трябва да угасваш, пред теб е пътят още!
Селската мъдрост на приятелката на майка ѝ успокояваше уморената душа на Полина, на която се беше наложило да преживее немалко.
***
— Даша, грижи се за апартамента! Ако се налага, можеш да живееш тук, но не го давай под наем, — даваше Полина последните инструкции, — искам да се върна не на руини, а в същото място, от което заминавам!
— Нямаш цветя тук, нито домашни любимци, можеш просто да заключиш, да затвориш всичко и да не мислиш.
— Да кажем така, — Полина се усмихна с напрежение, — тук може да идва важна кореспонденция. И ми е нужно да ми я препращаш.
— А може ли да доведа приятеля си тук? – най-накрая попита Даша. – Той е нормален, адекватен.
— Аз, разбира се, нямам нищо против животни, — засмя се Полина, — но гледай да не драска тапетите и да не пропуска котешката тоалетна!Даша се разсмя. Историите за Полинината любов подминаха чувството ѝ за хумор сякаш с тежка подкова.
***
— Извини ме, дъще, че те помолих за помощ — рече сълзливо Валерия Андреевна, — духът ми е още здрав, но тялото ме предаде.
— Мамо, успокой се — отвърна Полина с усмивка, — няма нищо страшно. Не ми е напрягащо.
— Знам, че не ти е трудно, но все пак ти е тежко — въздъхна Валерия Андреевна и затвори очи, — ти си ми едно нежно и фино момиче, с умна професия, а сега обикаляш с моите саксии.
— Престани — махна с ръка Полина — моят ум и финес са израснали точно тук, на този двор, така че не се опитвай да ме правиш бяла ръчичка.
Двете се разсмяха, а възрастната жена се закашля.
— Какво да се прави — каза след като се изкашля Валерия Андреевна, — винаги съм мислела, че ще бъда най-жилавата старица. Столько години в професионалния спорт, а сега, виж как се получи. Дори обидно!
— На това не можеш да се застраховаш — поклати рамене Полина, — и спортът е обрал много от ресурса ти, тялото ти просто е поискало спокойствие.
— Така е, спомням си тренировките ни, падахме и не можехме дори пръст да помръднем…
***
Вече втора година Полина живееше при майка си, опитвайки се да я вдигне на крака. Но вече осъзнаваше, че това няма да се случи. Редките периоди на подобрение се сменяха с дълги дни, когато Валерия Андреевна дори не можеше да се движи.
— Ох, дъще, как се измъчи с мен — казваше възрастната жена в моментите на просветление, — отнех ти толкова млади години! Винаги се обвинявам за това, но без теб нямаше да съм жива и толкова.
Полина избърса сълзичка:
— Мамо, готова съм винаги да седя до леглото ти и да ти помагам, само живей!
— Добра дъщеря не би могла да каже нещо друго — Валерия Андреевна се замълча. — Не се тревожи, ще ти се отблагодаря. Всичко съм записала на твое име. И тази къща, и сметката, която имам. Там постъпват хонорарите за комплекса от упражнения, който създадох, докато носех Кирюша. Все още го преиздават…
Фразата остана недовършена, защото мислите ѝ се отправиха в друг ъгъл на съзнанието.
— Полиночка, нима съм такава лоша майка, че тоя син не дойде нито веднъж? Или лошо съм го възпитала? Да не би да съм го обидила с нещо?
— Мамо, ти беше невероятна майка — в гласа на Полина се долови раздразнение, — просто нямах възможност да му сложа ума на място. А каквото е израснало, то вече е такова, че дори пред хората е срамно да го наречеш човек.***
Кирил беше с тринадесет години по-голям от Полина. Когато се роди, Валерия Андреевна не се върна към спорта, работи като треньор няколко години, а после стана учителка по физкултура в родното си село.
Когато се роди Полина, съпругът на Валерия Андреевна изгуби разсъдък и реши, че Полина не е негова дъщеря. Тестът доказа обратното, но той вече беше взел решение за себе си.
Разведоха се, когато Полина беше на две години. За да не се грижи за „чуждата“, според него, дъщеря, той взе сина си, който със сигурност смяташе за свой.
Тогава той наля в главата на Кирил идеята, че мъжът трябва да бъде мъж, а жените… те са второ качество, ако не и напълно брак.
Затова, когато Полина му се обади, за да го помоли да посети майка си и, ако е по Божията воля, да се сбогува с нея, той избухна с тирада, типична за баща му:
— Всички сте еднакви! Искате само пари! Мислиш, че съм глупак и не разбирам, че се опитвате да изцедите от мен пари за лечение? Този трик няма да мине! Сами сте се докарали до това положение, сами си се оправяйте! Не можете ли? Ваш проблем!
— Кирил, моля те само да дойдеш и да кажеш на мама, че я обичаш, и да й пожелаеш бързо оздравяване! — молеше Полина.
— А аз нямам ли си собствени дела, та да ходя по какви ли не глупави поводи? Кажи ѝ сама каквото ѝ се иска да чуе, само не ме занимавай!
Естествено, Полина излъга майка си, че Кирил ѝ праща поздрави и пожелания за бързо оздравяване, а също така измисли, че има много важни дела и затова не може да дойде дори за ден.
Валерия Андреевна прие тази лъжа.
***
— Изпуснах сина си… — промълви Валерия Андреевна със слаб глас, — може би затова съм наказана с тази болест.
— Дори не мисли така! — строго каза Полина. — Кирил е копие на баща си, а ти знаеш какъв беше той!
— Най-голямата грешка в живота ми…
На следващата сутрин тя не се събуди.
***
Даша върна апартамента на Полина в същото състояние, в каквото беше, преди да замине.
„Сякаш тези две години никога не са се случвали…“ — помисли си тя, докато разопаковаше вещите.Не толкова силно Полина я задушаваше горчивината от загубата, колкото обзелялата я празнота. И тя, и майка ѝ разбираха, че краят беше близо. Колкото и страшно да звучеше, дори с тази мисъл успяха да се примирят.
Тъжно беше, че вече нямаше с кого Полина да сподели радостите и победите си, нямаше на кого да се оплаче от несправедливостите на света, нито пък с кого да пият чай с домашни сладкиши, припомняйки си детските бели.
Но беше щастлива, че е до най-скъпия си човек през най-трудния момент от живота му. Помагаше, подкрепяше го и го изпрати достойно, според всички традиции.
А животът продължава. Полина възраждаше обичайния си ритъм на живот, който беше изоставила преди две години.
***
Седмица след завръщането си, когато вече беше започнала да влиза в релси, в съботната сутрин я извади от мислите ѝ звънът на звънеца.
– Никого не съм канила, никого не очаквам – промърмори тя, отпивайки от горещото си кафе. – Така че няма да се обидите.
Но някой упорито продължаваше да натиска звънеца.
– Привет, сестричке! – ухили се Кирил, стоейки на площадката. – Как ще делим наследството?
Задавайки въпроса, той се опита да влезе в апартамента, но Полина не помръдна, за да го пусне.
– А защо така се държиш? – попита той и направи още един опит да се промъкне.
– Не съм те канила, нито съм ти предлагала да влизаш – процеди тя през зъби. – Казвай защо си дошъл и върви по пътя си!
– Какво ти става? Да не ми се сърдиш? – попита той недоверчиво. – Че за какво? Живя си, умря си и това е.
– Един път можеше да дойдеш – отговори тя, продължавайки да го държи на площадката. – Една топла дума нямаше да те счупи!
– Коя ме мислиш, някоя болногледачка ли? Това е женска работа – да се гледат стари хора. Със съдовете, пелените, да слагаш каша с лъжичка в устата. На мъжа не му отива такава работа! – облиза той пресъхналите си устни. – Та, измислих как да разделим честно наследството.
На теб ти трябва малко, особено щом ще се омъжваш. За да не съблазняваш мъжа си с пари, няма да ти дам много.
Аз съм мъж, глава на семейството, затова ми се полага повече. Но съм готов да ти отстъпя малко, за да не хленчиш и да не се оплакваш.
Полина дори не слушаше съдържанието на думите му. За нея изказванията на Кирил отдавна бяха просто бял шум. Тя го погледна като на някаква гадинка и просто затвори вратата.— Ако си толкова нахална и вредна, няма да ти дам нищо! Ще останеш с празни ръце! Всичко ще взема за себе си! До стотинка!
***
На обявяването на завещанието Полина тръгна само за да види израза на лицето на брат си, когато разбере, че майка им не му е оставила дори една огъната стотинка.
Точно така и стана, но очакванията на Полина не се оправдаха. Кирил продължи да стои с онази неприятна, самодоволна усмивка.
След това обаче, той подаде на нотариуса документи, с които Полина бе призната по съдебно решение за недостоен наследник, а той, и само той, има право да претендира за цялото имущество.
— Да ти приседне, — изсъска Полина, — тези пари няма да ти донесат нищо добро! Може по твоите документи да съм недостойна наследница, но ти самият си недостоен човек!
— Марш, марш! – той тържествено ѝ посочи към вратата. – Върви си, просякиня!
***
— Кирчо, не е хубаво да обиждаш стари приятели, — каза със захаросан глас Валентин.
Кирил, току-що измъкнат от багажника, леко стенеше след предварителната „профилактика“ на тялото си и присвиваше очи от редките слънчеви лъчи, пробиващи се през гъстите клони на дивата гора.
— Мило мое друже, ти се кълнеше, че си фалирал, разорен, и че нямаш и стотинка, за да покриеш дълговете си. А ето че изведнъж се оказва, че си намерил парички.
— Това е наследство от майка ми, — промълви Кирил с ясното съзнание, че ще трябва да се раздели с него.
— Така ли? А ти бягаше към нас с всички сили, за да ни върнеш парите, нали? – попита Валентин.
Кирил плануваше да бяга… Утре. Но не към кредиторите, а на другия край на страната, с фалшиви документи. Само че…
„Вещица, проклета, — проблеснаха думите на сестра му в ума му, — наистина ме урочаса!“
Недостоен наследник
Автор: Захаренко Виталий
