— Валере, не си забравил, че утре трябва да заредим пари на кредитната карта, нали? – попита Даша своя приятел.

— Ей…

— Пак си забравил? Казах ти преди два дни! Помоли ме да ти напомня днес! – каза тя недоволно, изтласквайки чашката си с кафе настрани. – Да не би пак аз да плащам за двама ни?

— Можеш ли? Просто този месец много похарчих…

— Знам, но въобще не мога да разбера, наистина ли родителите ти имаха нужда от този кухненски робот?

— Мама го поиска. Не можех да ѝ откажа…

— Ага, а на мен, която втори месец подред ще плаща съвместния ни дълг, можеш да откажеш, нали?

— Ама ти защо се палиш, Даша? Ще ти върна всичко!

— Кога? За миналия месец още не си ми върнал! И то само защото купи някакъв ненужен робот! Мислех, че поне за този месец ще имаш останало нещо за нас!

— Какво ти става? Яд те е, че просто така ще изплатиш дълга ми, така ли?

— Спри! Значи искаш да ми кажеш, че от сега нататък ще плащам всичко за теб и ти няма да ми връщаш? Така ли? Може тогава да върнем зимните гуми в автосалона? И телефона ти също, а? – разлюти се тя от този нахален коментар.

Даша, разбира се, не печелеше никак зле, но не беше се подписала да спонсорира своето гадже, само защото родителите му се опитват да му изцедят парите или да го накарат да им купува техника. Те дори не бяха женени, нямаха нищо общо, освен неговата половина от дълга, качен на кредитната ѝ карта.

Но Даша, за всеки случай, събираше всички касови бележки – както хартиени, така и електронни – за всичко, което е купувала за приятеля си. Освен това записваше всички негови преводи обратно към нея. За всеки случай. Ако той вдруг реши да се разделят без да ѝ върне дълговете, поне да има доказателства.

Но Валера нямаше и намерение да се разделя с нея. Той обичаше Даша, макар и често да забравяше обещанията си. Проблемът беше, че той не можеше да балансира между това да дължи на нея и да дължи на своите родители, които бяха много ненаситни и користни. Те смятаха, че всичко, което синът им печели, принадлежи на тях и че единствено те имат правото да се разпореждат с парите му, защото са го отгледали, образовали. Според тях сега е времето той да им се „отплати“ или да „върне услугата“.

— Не, Даша! Ще ти върна всичко! Честно! Просто разбери, че сега нямам пари…

— Може би трябва да спреш да следваш всяко тяхно желание? В противен случай, няма да имаш дори за наема!

— Но аз не мога просто да им откажа! Мама веднага ме обявява за най-неблагодарния син, а и баща ми много се обижда! Какво да направя според теб в такава ситуация?

— Просто трябва да им кажеш: „Дотук! Няма повече! Аз не съм дойна крава!“! И да спреш да се съгласяваш на всичките им искания, Валера!

— Но…

— Отново някакво „но“, Валера? Разбираш ли, че те просто те използват? Винаги играят на съжаление, опитват се да предизвикат вина в теб! В тези неща няма никаква логика!

— Защо не?– Ти наистина ли си толкова глупав и аз просто не съм го забелязвала преди, или толкова си се променил? Това някаква ускорена деградация ли е? Еволюционен отлив? Какво е?

– Не можеш ли просто да ми кажеш в какво няма логика, вместо да се опитваш да ме обидиш още повече? – отвърна ядосан Валери на думите на приятелката си.

– Защото родителите ти са зрели, способни хора! И двамата работят! Баща ти към това вече получава някаква служебна пенсия, а на всичкото отгоре те те въртят за пари, като някакви джебчии в квартала! Това не го ли виждаш? Не го ли разбираш? – възмущението на Даша вече нямаше граници.

Тя се опитваше да остане спокойна, но ситуацията изглеждаше като някакъв абсурден театър. А Валери само я гледаше объркано, сякаш хипнотизиран, и не разбираше какво тя се опитва да му каже.

Преди тя наистина не бе забелязвала такива неща у него. Но откакто Кариерата му започна да се изкачва нагоре преди около три месеца, и заплатата му се вдигна малко, родителите му откровено започнаха да се възползват от ситуацията, забравяйки напълно за съвестта си.

А Валери, техният син, вече живееше сякаш между два огъня. От едната страна бяха родителите му, които непрекъснато изискваха нещо, прикривайки исканията си със сълзливи истории за това как са инвестирали много в него и дошло времето той да покаже любовта си и благодарността си.

А от другата – Даша.

Първоначално тя се опитваше да не се намесва, защото разбираше, че отношенията му с родителите са негов личен проблем. Но когато той започна да ѝ намеква, че трябва тя да плаща негови дългове, докато той продължава да финансира желанието на родителите си, тя не издържа.

Да, езикът ѝ понякога беше груб, но иначе не можеше да се справи с него.

Даша осъзнаваше, че ако нещата продължат по този начин, колкото и да го обичаше, тяхната връзка няма бъдеще. А Валери вече говореше за сватба, деца, ипотека. Тя бе съгласна с това, макар че той още не ѝ бе направил официално предложение. Но при сегашното положение тази перспектива я плашеше, защото не искаше да прекара живота си в битки с родителите му за семейния бюджет.

– И какво, според теб, трябва да им кажа? – попита Валери, вече по-спокоен, звучащ като малко дете, което трябва да бъде предпазено от злите и алчни родители.

За първи път Даша го виждаше толкова уязвим. Тя дори за момент се стъписа и не знаеше как да му отговори. Но после започна да говори по-меко:

– Валери, току-що ти казах какво да им кажеш! Ако това не спре, те ще продължат да те доят, и ти сам трябва да разбереш какво ще стане след това…

– Искаш ли да ме изоставиш? – попита я унило Валери.

– Не, глупако! Опитвам се да ти помогна! Да ни помогна! За да има шанс това „НИЕ“ за някакво бъдеще! Но ти сам трябва да го прекратиш, защото ако аз се намеся, повярвай ми, ще им кажа всичко, което мисля за тях. А тогава ще почнат да ти говорят още по-зле за мен!

Валери сякаш започна да разбира Даша. Не ѝ възразяваше повече. Започна да обмисля как да обясни на родителите си, че не им дължи нищо и че трябва да мисли за своето бъдеще. Реши твърдо какво да направи и отиде при тях, за да сложи край на манипулациите.

Направи го. Отиде при родителите си и им каза всичко, макар че използваше повече думите на Даша.

Родителите му първо започнаха да се вайкат как са отгледали неблагодарен егоист, който мисли само за себе си и за своето бъдеще, без да се интересува от тяхното. Накрая баща му го изгони от къщата, казвайки, че вече няма място там, докато не размисли.

Въпреки че това му беше неприятно, Валери разбираше, че е постъпил правилно.

Три месеца родителите му не се свързаха с него по никакъв начин. Това беше необичайно за него, но той започна да се чувства свободен. Нямаше натиск върху него. А отношенията с Даша се оправиха, защото той вече не робуваше на родителите си. Дори можеше да се каже, че бе станал по-зрял.

Но точно три месеца след скарването с родителите си, те не му се обадиха на него, а на Даша.Това нито той, Валери, нито още повече самата Дария очакваха. В този момент тъкмо се бяха върнали от киното и смятаха вече да си лягат, но тогава телефонът иззвъня.

— Ало? – вдигна слушалката момичето.

— Здравей, Дашенка! Аз съм майката на Валери!

— Да, разбрах, коя сте! Здравейте! – отвърна тя. – Да ви го дам ли Валери?

— Не, не! Аз на теб се обадих! С него още не съм готова да говоря… Поне докато не признае, че е бил неправ в последния ни разговор…

— Така ли? – усмихна се лукаво Дария. – А какво искате от мен тогава?

— Ами просто да се видим, да поговорим, да се запознаем по-добре… Вие с Валери сериозно ли сте? Така ли е? – внимателно попита жената.

— Надявам се, че е така…

— Тогава ела ни на гости! Каквото и да е, колкото и да сме сърдити с баща му, важно е да знаем, че всичко при него е наред, а и с теб бихме искали да се опознаем по-добре!

— А защо не дойдете вие при нас? Или да се срещнем четиримата някъде? – предложи Дария.

— Не! – категорично отказа майката на Валери.

— Ам… Добре… А какви са вашите предложения тогава?

— Ела на гости някой път! Може след работа, може през почивен ден, когато ти е удобно! Ще си поговорим тримата, ще пием чай! Как ти звучи?

Дария погледна младия си човек, защото наистина не знаеше как да отговори. Валери седеше до нея и чуваше целия разговор. В момента, в който тя го погледна, търсейки съвет, той се замисли, после кимна, сякаш казвайки ѝ да приеме.

— Добре, съгласна. Ще дойда при вас, когато мога, ще ви звънна или ще пиша предварително, за да предупредя. Става ли?

— Просто прекрасно! Аз и бащата на Валери ще чакаме с нетърпение обаждането ти! – зарадва се Маргарита Василевна. След това се сбогува и прекрати разговора.

— Изобщо не разбрах какво беше това… — каза Дария на Валери, като остави телефона.

— Ами може би родителите ми искат по този начин да оправят отношенията си с мен? – предположи той.

— Мислиш ли? А защо тогава тя така категорично отказа да дойдеш с мен?

— Това вече не мога да ти кажа, Даш! Може би още са сърдити?

— А според мен тук нещо не е наред…— А ти въобще ще отидеш? – попита той Даша за повече яснота.

— Да, разбира се! Аз вече се съгласих! Но сега дори не знам дали постъпих правилно…

— Ще отидеш и ще разбереш тогава! Не мисля, че ще има нещо необичайно там!

— А на мен нещо ми подсказва, че непременно ще има…

В петък, преди да започне уикендът си, Дария се обади и каза, че може да дойде на гости в някой от почивните дни. Уговориха се за съботната вечер.

Даша пристигна около пет минути преди уговореното време, защото никога не обичаше да закъснява. Такъв навик имаше от детството си. Смяташе, че е по-добре да дойдеш по-рано, отколкото да закъснееш. Но не всички споделяха тази гледна точка.

— Здравейте! – радостно поздрави момичето, когато родителите на Валера я пуснаха вътре. – Купих торта за нашето чаепитие!

— Здравей! – строго и по някакъв необичаен начин отвърна Маргарита Василевна. – Торта – това, разбира се, е добре, но… Даше, нямаш ли часовник?

— А какво има? Да не съм закъсняла? – объркано попита тя и погледна бързо към часовника си.

— Не! Оставаха цели пет минути! Пет минути от нашето време! Без теб и без…

— Така! Почакайте, Маргарита Василевна! Това са само някакви пет минути!

— Това са пет минути, които ти ни открадна, Даша! Всичко си има своето време, включително и то, ако не знаеше!

— В такъв случай, може би е по-добре просто да си тръгна? – смръщи се момичето.

— А защо тук е станало такова шумно? – с усмивка излезе от кухнята бащата на Валера.

— Нищо, Мишенке! Всичко е наред! Просто обяснявах на Даша колко много ценим пунктуалността! – веднага и напълно промени тон Маргарита Василевна.

— А! Да! Така е! Хайде, Дария, заповядай, влизай!

Даша, честно казано, започна да се колебае още повече, иска ли въобще това чаепитие. Но все пак си наложи и влезе в кухнята.

Там вече беше сложена масата, имаше няколко вида чай в кани, три чаши, очевадно скъпи съдове. Изобщо, обстановката в дома на родителите на Валера беше интересна и луксозна. С периферното зрение успя да погледне към дневната. На стените имаше различни етнически предмети, които много добре се вписваха в интериора. На отсрещната стена висяха различни видове бойно оръжие, но за Даша беше трудно да определи дали са фалшиви или истински…

След неловката сцена в коридора, първоначално Маргарита Василевна не каза нищо на Даша, но после започна да я разпитва как вървят нещата между нея и Валера, дали живеят добре. Не мислят ли още за сватба. Защото те не общували особено със сина си, а той съответно не им разказвал нищо. А и преди не бил особено словоохотлив, поне по отношение на личния си живот – родителите му повече се интересували от финансовите аспекти.

После, когато Даша разказа умерено за това как са нещата с нея и Валера, започнаха други въпроси: с какво се занимава, колко печели, има ли някакви активи, какви са професиите на родителите ѝ. Изглеждаше като нормални въпроси от страна на родители, които искат да опознаят бъдещата снаха. Но в момента, в който Михаил Вадимович се обърна към Даша:

— Много се радвам, че всичко ви се подрежда толкова добре! Наистина се радвам! Но разбираш, че в момента, в който станеш част от нашето семейство, ще трябва да си предаваш заплатата на Валера! А като се има предвид, че вече имаш добър доход за възрастта си, това са сериозни изкушения! А за да е семейството здраво, както нашето…​— Какво, простете?! – тихо попита Даша, с което прекъсна мъжа, който се канеше да продължи да говори за тяхното семейство.

— Както чу, Даша! В нашето семейство така е прието! Твоите пари трябва да се съхраняват от съпруга ти! А той, според своето усмотрение, сам ще ги разпределя и ако трябва, ще ни подпомага, когато…

— Запомнете, колкото и да спечеля – това са само мои пари и те няма каквото и да било общо нито с вас, нито със сина ви!

Този път Даша не позволи на Маргарита Василиевна да довърши изказването си. Тя беше шокирана от това, което чуваше, а гневът ѝ вече започваше да излиза на повърхността, колкото и усилено да се опитваше да го потиска.

— Но чакай! Нали искаш да се омъжиш за сина ни? – попита Михаил Вадимович. – Освен това, ние сме уважавано семейство. Ще имаш късмет, ако станеш част от него!

— С такива изисквания вашето семейство изобщо не ми е нужно! – рязко изкрещя Даря.

След тези думи тя мигновено стана от масата и се насочи към вратата, за да напусне този дом.

— Виж я ти! А изглеждаше толкова прилично момиче! Казвах ти, Миша, че заради нея нашият син спря да се грижи за нас! Тя е причината за всичко! Никакво уважение към възрастните няма…

— Стига, Рита! – рязко прекъсна съпругът мърморенето на жена си. – А ти, Даша, ако не промениш отношението си към живота, няма да станеш част от нито едно прилично семейство! Трябва да слушаш по-възрастните, а не да се надуваш постоянно!

— Е, по-добре ще бъда сама, отколкото част от семейство като вашето! Разбрахте ли? Задръжте си приличните си нрави!

Щом Даша излезе от входа на кооперацията, тя почувства, сякаш се е освободила от нещо лепкаво, напомнящо паяжина в гората. Като малка често ходеше с родителите си за гъби и често се заплиташе в паяжина между дърветата. А сега, сякаш беше попаднала в логовището на тези същите паяци, които от самото начало на вечерта я успокояваха със своите „сладки“ думи, за да я ужилят по-дълбоко и след това да я омотаят в паяжините си, така че повече никога да не се измъкне от техните лепкави лапи.

Като се прибра вкъщи, тя веднага разказа всичко на Валера и добави:

— Повече няма да стъпя в дома на родителите ти! Казвай каквото искаш! И между другото, ако и ти започнеш да проявяваш интерес към моите пари, ще изхвърчиш при тях като тапа под налягане! Разбра ли?

— Ей! Какво ти става? Успокой се, Даша! Аз дори не подозирах за такова нещо и не съм имал никакво намерение да претендирам за парите ти! Аз имам нужда само от теб, дори и да бъдеш безработна! Все ми е едно! И между другото…

— Какво? – нетърпеливо го прекъсна тя, докато Валера се замисли върху нещо.

— Отсега и аз не искам да се помирявам с тях, нито да имам нищо общо с родителите си! Когато се оженим – ще имаме свое семейство, със свои правила, и никой… Никой освен нас няма да се намесва! Давам ти дума!

Когато Валера спря да „благодари“ на родителите си за всичко, което са направили за него, той като че ли също се отърси от същата паяжина, помисли си Даша и остана изключително доволна от отговора на своя годеник…

Дереккөз