— Мамо, за какво са ти три стаи? – възкликна Лариса. – Ти излизаш само от своята стая до кухнята. А двете останали са все затворени! Там прахта вече е дебела колкото пръст!
— Ами тогава бъди добра дъщеря – ухили се Валентина Василевна – помогни на майка си, поразчисти!
— Стига бе, сега ще подхвана парцала!
— Е, щом не искаш да помогнеш на майка си, защо изобщо споменаваш праха? Да си лежи там, нека лежи – каза Валентина Василевна – ако имам сили, ще разчистя. Ако нямам – никой не му пречи!
— Мамо, вредно е за здравето, ако толкова прах се натрупа у дома – настояваше Лариса.
— Точно затова ти казвам – изчисти я!
Валентина Василевна се преструваше, че не разбира накъде бие дъщеря ѝ.
Здравето на майка ѝ и благополучието ѝ изобщо не интересуваха Лариса. Тя обаче хвърляше поглед към апартамента – три стаи, почти в центъра на града, направо – цивилизация на ръка разстояние.
— Мамо, остави тези театри – махна с ръка Лариса – прекрасно знаеш за какво говоря.
— Разбира се, че знам – кимна Валентина Василевна. – Не съм толкова наивна, както ти се иска да мисли мъжът ти!
— Какво общо има Олег с това? – възмути се Лариса.
— Ами има, защото той те е изпратил тук, за да започнеш тези разговори. Лентяят ти е сполучил само на едностаен за цял живот, и то наследен.
— Мамо, той е от многодетно семейство – застана Лариса в защита на мъжа си. – Няма как да е натрупал имоти.
— Няма мозък твоят Олег, а ръцете му растат от друго място – отвърна Валентина Василевна. – Аз говоря със сватовете си, знам всичко. Най-големият му брат живее в извънградска вила, има бизнес. Двамата по-малки си отвориха автомонтьорски сервиз, работят здраво, но печелят добри пари. А сестрите? По-голямата е дизайнер, по-малката – ръководител в кредитен отдел в банка. Само твоят Олежка е нищо и половина!
— Мамо, остави Олег на мира, той се старае. Погледни по-добре нас! Или внуците!
— За внуците съм мислила, когато мен вече няма да ме има, апартаментът ще е техен. А що се отнася до теб… – Валентина Василевна хвърли студен поглед към дъщеря си. – Ти за мен много мисли ли, когато ме изхвърлиха от работа? Когато ядях последната хапка без сол? Знаеш защо не ме вземаха никъде на работа! По чудо оцелявах, докато не намерих позиция като охрана. Много ли мислеше тогава за майка си? А дори когато те молех за помощ, ти ми разказваше за своите трудности.
— Мам, ама това кога е било? – засрамено размаха ръце Лариса.
— Няма значение кога! Важното е, че се е случило! – Валентина Василевна удари с юмрук по масата. – И повече не искам да чувам предложения за размяна на апартаменти! Това е моят апартамент! Аз съм го изработила! И искам да живея тук! Да умра тук, когато му дойде времето!
— Мамо, защо толкова си се вкопчила в този апартамент? – повиши глас Лариса. – Премести се в нашия едностаен, живей си там колкото искаш. Мама, разбери, тясно ни е четиримата! Момчетата растат…
Валентина Василевна, уморена от едно и също, грабна кухненската кърпа от закачалката и я зашлеви дъщеря си по напомаденото лице…
Малко я подгони из апартамента, докато Лариса не си събра вещите, и я изгони навън.
На стълбището ѝ подвикна след нея:
— На мъжа си разправяй на кого му е тясно, а на кого – широко! Хитруша такава!От съседската врата се подаде глава:
— Кого така нежно изпращаш? – попита Раиса Марковна.
— Дъщеря ми, любимата — отвърна Валентина Василевна. — Решиха с мъжа си да ме преместят в тяхната гарсониера, защото, виждаш ли, им било тясно да живеят!
— Гледам, доста си се ядосала — усмихна се съседката.
— Ах, прости ме — опита се да се успокои Валентина Василевна. – Не ми провървя с децата, сигурно и аз съм си виновна за това.
— Освен дъщерята, имаш ли други деца? – полюбопитства Раиса Марковна.
Бе се преместила в тази сграда едва преди около седем години, когато Валентина Василевна вече живееше сама.
— Две деца имах, — кимна Валентина Василевна, — а сега мога и за дъщеря си да забравя.
— А другото ти дете? Какво се случи? Почина ли? Прости…
— Е, защо веднага да мислим най-лошото? — въздъхна Валентина Василевна. — Жив е. Вече двайсет години е в затвора. Първо за обир, а после там му добавиха още наказания. Характерът му се оказа далеч не лек.
— Да му пишеш тогава! Нека сестра си вразуми по роднински, — предложи Раиса Марковна, — да помогне поне така на майка си.
— Той ми помогна вече толкова, че повече не искам. Когато го вкараха, мен ме уволниха веднага. Бях стоковедка. Оставиха ме извън работа с едно предупреждение. После не можех да си намеря нито работа като стоковед, нито дори като продавачка. Накрая едва се уредих като нощна охрана.
— Василевна, времената вече са други. Никой сега не отговаря за другия — нито деца за родителите, нито родители за децата. Трябва да пишеш на когото трябва. Пенсионерка още не си, а като охрана пари няма да изкараш много. И пенсията няма да е кой знае какво. — Раиса Марковна се замисли. — Сега има толкова държавни програми за помощ на възрастни хора и бедни. Или работа да ти намерят, или някаква друга подкрепа. Никой не ти е отнел правата или гражданството. А това, че синът ти е в затвора, то половината страна е минала през такива неща и продължават да живеят.
— Абе, — махна с ръка Валентина Василевна, — какъв е смисълът? Щом родната ми дъщеря реши да ме прати в някаква дупка, какво тогава остава от държавата? Като мен има милиони.
— А аз ще пиша! – заяви сериозно Раиса Марковна. — Това е несправедливо!
— Пиши, където искаш, — кимна Валентина Василевна и се прибра в апартамента си.
***
— Вие ли сте Валентина Василевна? – попита млада жена, когато Валентина Василевна отвори вратата.
— Да, аз съм.
— Имам пощенски превод за вас, — каза жената, — дванайсет хиляди триста рубли, — извади портмоне и започна да брои банкнотите.
— А това от кого е? – попита Валентина Василевна.
Въпросът обърка жената:
— Изпращачът е абонатен пощенски адрес, — отвърна тя, обърна се и тръгна надолу по стълбите.— Странно — промълви Валентина Василевна, стискайки в ръка пачка банкноти, най-крупната от които беше петстотин рубли.
А след седмица пак звъннаха на вратата.
— Здравейте — проговори мъж с ръст метър и половина, — казвам се Борис. Представител съм на благотворителен фонд — беше червен като рак и постоянно се потеше. — Донесохме ви малко помощ, така да се каже.
— Каква помощ? – изуми се Валентина Василевна.
— Ами тази, благотворителната — почеса се по тила. — Роби, елате! – викна той надолу.
По стълбите изкачиха двама мъже, оставиха пет тежки торби в антрето, промърмориха нещо като: „Извинете“ и бързо се спуснаха обратно надолу.
— Извинете за безпокойството — поклони се Борис и закуцука със своите къси крачета след тях.
В торбите се намериха зърнени продукти, макарони, захар, брашно. Имаше цяла колекция консерви. Дори ананаси в собствен сок. А също колбаси, месо и комплекти замразени зеленчуци.
Още след седмица дойде същата жена от пощата:
— Петнадесет хиляди. Моля, вземете ги — протегна тя парите.
— А няма ли къде да се подпиша? — подозрително попита Валентина Василевна.
Жената се смути:
— Ами забравих бланките — измъкна се тя. — Друг път ще се подпишете.
— Такаа — изпроводи я с поглед Валентина Василевна.
— Василевна, заради теб ли е спряла водата? — запита Раиса Марковна, когато най-накрая успя да почука у съседката си.
— Сантехници работят у нас — виновно отвърна Валентина Василевна.
— Протекло ли е, или нещо се е счупило? — полюбопитства Раиса Марковна.
— Не, всичко си беше наред — отвърна Валентина Василевна, като излезе на стълбищната площадка и притвори вратата зад себе си. — Тази сутрин дойдоха двама, казаха, че е спонсорска помощ. Подменят тръби, смесители и дори тоалетната чиния… — прошепна тя.
Раиса Марковна се усмихна загадъчно.
— Марковна, на кого написа писмо за мен? — също шепнешком попита Валентина Василевна.
— Ами на всички по малко — отговори съседката.
— Стопанке, — долетя глас от апартамента, — малко нацапахме там, но викнахме човек, ще дойде да почисти!
— Ами аз да изчистя сама? — запита Валентина Василевна.— Не, не, не! Нашата грешка – нашето наказание! – отвърна по-младият.
И наистина, час след заминаването на „водопроводчиците“ дойдоха две млади жени – „чистачки“, и изтъркаха целия апартамент. Даже тези стаи, които бяха заключени.
А Валентина Василевна сега поставяше всички посетители в кавички. Е, не изглеждаха като хората, за които се представяха. Макар че храната, парите и сменените тръби с водопроводната техника бяха съвсем истински.
***
— Здравейте, казвам се Михаил, — представи се висок, представителен мъж в делови костюм, — аз съм представител на градската администрация. Сградата ще бъде подложена на основна реконструкция много скоро. Затова обикаляме по апартаментите и предлагаме на хората предварително преместване на нови жилища в сгради с подобрени условия.
Мъжът излъчваше увереност и добродушие. Но в светлината на последните събития Валентина Василевна не беше склонна да се доверява на когото и да било.
— Ако обаче сте много привързана към района, има вариант за временно преместване по време на реконструкцията. А след приключването ѝ, можете да се върнете обратно.
Предложението звучеше интересно, но носеше със себе си подозрителна нотка. Градската управа можеше без съмнение да я премести някъде, но връщането – това вече беше твърде съмнително.
Чукането на вратата накара Михаил да подскочи:
— Очаквате ли някого? — попита той уплашено.
— Най-вероятно е съседката, — отвърна Валентина Василевна, изправяйки се от кухненския табурет. Забеляза с периферното си зрение, че Михаил също стана и тръгна след нея.
— Здравейте! Аз съм Борис. От благотворителния фонд, така да се каже! – махна кепето си и направи поклон.
— Помня ви, — отговори Валентина Василевна, — здравейте.
— Е, колко хубаво! – усмихна се широко Борис. – А ние тук, с нашата така наречена благотворителност, да речем. Хайде, момчета!
В апартамента започнаха да влизат „момчетата“ и да внасят кашони.
— Тук има телевизор, микровълнова, блендер, чайник, — изброяваше Борис, докато младежите внасяха всичко вътре. — Уреди, така да се каже. За дома, за живота, нали.
Един от „момчетата“ се наведе към ухото на Борис и му прошепна нещо, хвърляйки подозрителни погледи към апартамента.
— А какъв е този ваш гост – доста интересен изглежда? — попита Борис.
— Той е от градската администрация, — отвърна Валентина Василевна.
— Много интересно! – усмихна се Борис.
Но някак си не така, както се усмихваше на Валентина Василевна. Съвсем не така.
— Може ли да поговорим с този гост насаме? – подмазвайки се, попита Борис.
— Михаил, — извика Валентина Василевна, — може ли за минутка?А по-нататък стана интересно, но изцяло неразбираемо. „Момчетата“ хванаха Михаил под ръка и го поведоха по стълбите надолу. Борис се поклони, пожела хубав ден. А накрая добави, че Михаил е много зает човек и повече няма да се върне.
***
— Валентина Василевна, за вас има нов пощенски превод — каза познато младо момиче, — двадесет и пет хиляди, — и подаде парите.
— Кажете ми честно, вие не сте от пощата, нали? – попита Валентина Василевна.
— Не ми задавайте въпроси, на които ще трябва да лъжа, — отвърна жената и, без да се сбогува, тръгна надолу по стълбите.
Валентина Василевна прибра парите, излезе от апартамента, заключи вратата и започна да тропа на съседната врата.
Когато тя се отвори:
— Райка, признай си, на кого писа? – извика Валентина Василевна. – Признавай си честно!
— Ама какво? Какво се е случило? – наивно попита Раиса Марковна, пускайки съседката в апартамента си.
— Толкова неща се случиха… — Валентина Василевна едва не се задуши от изумление: — Тимур?!
— Здравей, мамо!
— Значи всичко това е твое дело? – Валентина Василевна едва устоя благодарение на стола, който Раиса Марковна й подаде.
— Да, мамо, — кимна той, криейки потатуираните си ръце под масата. – Нека аз да имам проблеми със закона, и не харесвам техните порядки, но в нашите среди има един закон: „Майката е свято нещо“. А тази благотворителна идея е на Марковна, за да не решиш да откажеш. Само този Михаил, той не е от мен. Той е от Лариска. Но там вече всичко е уредено.
— Тимур! – строго каза Валентина Василевна.
— Какво й става на нея да се ядосва на майка си? По-важен от мама човек няма!
По-важен от мама човек няма
Захаренко Виталий
