Маша излетя от банята, сякаш на криле. Лицето ѝ, бледно и напрегнато, беше застинало в странна гримаса – смесица от погнуса и недоверие. Под нощницата ѝ леко трепереха коленете, а гърдите ѝ конвулсивно се надигаха, сякаш току-що беше изкачила стръмен склон. Сърцето ѝ блъскаше толкова силно, че изглеждаше, сякаш ще изскочи всеки момент.
– Момичета, тук ли сте? – извика тя, опитвайки се да овладее треперенето в гласа си.
От дълбините на градината дойде отговор. Тревата зашумя, и скоро приятелките ѝ, бързо пристъпвайки, се озоваха до нея.
– Гледахме таралежчето – весело се похвали Ира, приятелката ѝ от града. – Изскочи и избяга при съседите.
– Аха… – промърмори разсеяно Маша, сякаш не я чуваше.
– Е, разказвай! Кой? Какво? Бързо! – настояваше Оля, местната приятелка, с блеснали очи.
– Ох, момичета… – Маша вдигна ръце към лицето си и няколко пъти поклати глава, сякаш не можеше да събере мислите си. Нощният вятър нежно разрошваше разпуснатата ѝ коса, а в далечината, отвъд градината, се чуваше глухото бухане на сова.
– Какво видя вътре? Кажи! – неспокойно настояваха приятелките, губейки търпение.
– Да не би самият дявол да те е посетил? Хайде, Маш! – с нотка раздразнение добави Ира.
– По-добре да беше дяволът! – избухна Маша. – Отколкото онова ужасно лице! Никога, чувате ли, никога няма да се омъжа за такъв! Стига, край, прибирам се вкъщи!
Приятелките се спогледаха изумено, след което очите им мигом се стрелнаха към банята. Вътре, зад отворената врата, цареше пълен мрак.
– Ами ти? Ще влизаш ли да гадаеш? – попита Ира Оля.
– Вече не ми се иска… Хайде да настигнем Маша, сега ще се успокои и ще ни разкаже всичко.
Идеята за посещение на банята в полунощ им хрумна от скука. Всичко започна като безобиден разговор по време на вечерната им разходка. Живописните околности на селцето, където Маша и Ира бяха дошли за няколко седмици почивка, предразполагаха към спокойствие и лежерно прекарване на времето, но на тях, млади и енергични момичета, им се искаше нещо съвсем друго.
– Ех, скука голяма, момичета. Скучно е! А и хубави момчета тук няма, само някакви имитации… – каза с отегчен тон Ира. – Хайде, признай си, Оля, къде са се скрили всички момчета при вас?
Оля, за разлика от градските си приятелки, живееше тук. Много се радваше на пристигането на Маша, тъй като не се бяха виждали три години – откакто са били на петнадесет.
– Момчета има в съседното село, там е всичко – и магазин, и клуб, и училище. Тук нищо! Две малки улички, не е дори село, ами махала. В събота, между другото, има танци в клуба, можем да отидем.
– Пеш?
– Само три километра!
– Да, но през гората…
– Ох, сто пъти съм минавала, няма от какво да се страхувате. Особено ако сме в компания. Аз сама никога не ходя, винаги с някого. Например с Пашка-петите-назад.
– Ах, да, спомням си го… – усмихна се Маша и поясни на Ира: – Представи си, той се е родил с пети на обратно. Вроден дефект. Иначе е нормално момче, дори симпатичен, но ето такава беда.
– Ооох… – разсмя се Оля. – Но най-интересното, момичета, за Пашка е друго. Откъде се е взел такъв? Родителите му си чупеха главите. А после случайно се разбрало, че в Сетките, близо до нас, живее мъж, също с пети на обратно, и децата му са същите. Красив мъж, казват, виден, въпреки че краката му са такива. Бащата на Пашка като разбрал, започнал да обвинява жена си. Признай си?! А тя – в мощна отбрана: „Не, твоето дете е!“ Накрая повярвал. Няма как да се докаже. И после се разбрало, че в друго село също има дете с такива пети!
– И какво, бащата на Пашка го изоставил?
– Не, живеят си! Какво да правят? Освен Пашка имат още три деца, нормални. Ей такива селски драми.Приятелките се разсмяха.
– И какво интересно можем да правим, момичета, до събота? На реката не става да отидем – студено е. Какви други забавления има? – питаше Ира.
– А не искате ли да гледаме на бъдещия жених? В банята, с огледалото? – предложи Оля. – Майка ми така гледала, и татко видяла. Ама те по принцип били съседи още от раждането. Майка видяла в огледалото момче във военна униформа. Очаквала някакъв капитан… А после татко си дошъл от армията и когато майка го видяла с униформата, се влюбила.
– Е, не знам… А какво се прави? – колебаеше се Ира.
– Трябват свещи и две огледала – това е всичко!
– А ти гледала ли си?
– Неее… страх ме е, много съм суеверна, момичета – призна си Оля.
Ира побутна приятелката си по рамото:
– А ти как мислиш, Машка? Да опитаме ли?
– Може. Така или иначе няма какво друго да се прави. Но, Оля, и ти ще участваш. Не мога да си мисля, че ще си останеш стара мома в това село или, още по-лошо… Искам да се уверя, че няма да се омъжиш за Пашка-ходещ-на-назад.
– Ама той е добро момче, наистина… – смути се Оля.
– Влюбена ли си вече??
– Не мога. Родителите ми ще ме убият за такава любов и ми казаха, че внуци няма да признаят… Добре! С вас съм! – реши Оля.
Гледането уредиха в банята на Оля. Към дванадесет през нощта Маша свали от стената бабиното огледало с резбована рамка, боядисана в синьо. После намери свещи в скрина. Ира се снабди с кибрит. На пръсти, за да не събудят бабата, излязоха на верандата. Отзад прозвуча глас, и Маша едва не изпусна огледалото. В отвора на вратата се появи бабата.
– Машка, защо свали огледалото от стената? Какво сте намислили?
– Машка, защо свали огледалото от стената? Какво сте намислили?
– Еха, какъв слух… Прилеп може да ѝ завиди – тихо се изуми Ира.
– Бабо, искаме да гледаме на бъдещи съпрузи. Нямаш нищо против, нали?
– Няма какво да правите. Не знаете ли, че гледането е по време на святки? Нищо няма да стане.
– Ама ние ще пробваме! Няма какво да губим!
– Да не счупиш огледалото, гледачке…
Момичетата излязоха в двора. Нощта беше черна, безлуна и хладна.
– Това лято направо не е лято – мърмореше Ира, загръщайки се с жилетката си. Отдолу ѝ се спускаше бяла нощница – Оля беше казала, че за гаданието трябва да са по долно облекло.
– Хайде през градината, така ще е по-бързо – предложи Маша. – Оля живее на паралелната улица, нашите дворове се докосват в краищата. Цяло детство използвахме тази пътечка да ходим една при друга.
В банята светеше. Оля вече ги чакаше. Приятелките сложиха огледалата едно срещу друго на пода и постигнаха огледален коридор. До основното огледало закрепиха свещи, като ги залепиха със собствения им восък към предварително подготвено дъсче. В предбанята имаше само тясна пейка, на която огледалата не можеха да се поставят, а бащата на Оля заключваше парната стая, така че можеха да се настанят само на пода.– Значи така: трябва да седнеш и непрекъснато да гледаш в огледалото, вглеждайки се в този коридор. Когато се съсредоточиш, кажи: „Сгодени мои, пременени, ела при мен, в огледалото се появи.“
– Ха-ха… пременени… – захихика Ира.
– Е, какво? Коя ще е първа? – развълнувано попита Оля.
Момичетата се спогледаха. Ира, като най-смелата, се предложи първа. Оля изгаси светлината, а тя и Маша излязоха. След около двадесет минути Ира също излезе, докато бързо навличаше пуловера си.
– Уморих се да седя там, скука, замръзнах цялата. Нищо не видях, само си изтръпнах краката. Хайде, Маша, сега е твой ред.
Разтопеният восък от свещите се стичаше по дървената подложка, образувайки причудливи форми – ажурни поли около пламъците. Маша свали пуловера си и го окачи на един гвоздей. Тя седна на пода върху текстилна подплънка от стола, която донесе Оля. Разпусна гъстата си коса. Огледалният коридор излъчваше мистерия и тайна, Маша беше обхваната от страх. Успокояваха я гласовете на приятелките, които си говореха и се подсмихваха. Гласовете им постепенно се отдалечиха.
Маша се вгледа в огледалото. Дълъг, дълъг коридор, в който рамката на отразеното огледало намаляваше, докато изчезна в черен квадрат накрая.
– Сгодени мои, пременени, ела при мен, в огледалото се появи! – тихо прошепна Маша. Тялото ѝ настръхна от гъша кожа. Чувстваше се като вещица.
Минаха едва пет минути, когато изведнъж… Огледалата започнаха да се размножават в очите ѝ. Струваше ѝ се, че някъде далече в отражението се появи движение. Маша преглътна, косите ѝ се изправиха. Нещо се приближаваше от другата страна… Фигура. Мъж. Лице, покрито с брада. Мъж с много гъста и груба брада. Маша не искаше да го види отблизо, ами ако…? Ако излезе от огледалото?! Внезапно духна свещите, намери пуловера си в тъмното и изскочи от банята.
Брадат! Див! Ужас! Такива мъже никога не ѝ харесваха, особено не и възрастните. По нейно мнение, сякаш беше на поне четиридесет години! Никога няма да се омъжи за такова безобразие! Уплашена и разстроена, тя не намери сили веднага да сподели с приятелките си за своя предполагаем жених. Обеща им, че ще го направи сутринта.
На следващия ден разстроението ѝ беше останало в миналото. Всички решиха, че това не може да е истина, и приписаха случката на въображението на чувствителната Маша. С весели закачки вървяха към гората. В торбата на Маша кротко подрънкваха малки метални съдчета – приятелките решили да отидат за малини, а Оля знаела къде да ги намерят.
Пътеката се виеше през гората, като отвеждаше ту до поточе, ту до по-гъсти дървета. Колкото по-дълбоко навлизаха, толкова гората ставаше по-гъста. Ира се успокоя и заоглежда плахо наоколо.
– Няма да се загубим, нали?
Оля я успокои:
– Тези места ги знам като дланта си. Ще прескочим потока и след пет минути ще сме там. Недей да се страхуваш, градска принцесо.
– Ей, кой е градска принцеса тук?! Аз съм ходила по походи с родителите си!
– Е, тогава би трябвало да се ориентираш добре в гората.
– Както кажеш…
Най-накрая стигнаха до гъсти малинови храсти. Ароматът на малините изпълни въздуха, а червените плодове изкушаваха отвсякъде. Забравяйки страха, момичетата извадиха своите съдчета и започнаха да ги пълнят. Две малини в устата, една в съда; три в устата, нула в съда… Как вкусни само!
– Защо на пазара няма такива сладки? – изуми се Маша.
– Щото където ги берат, няма нагли комари като тук – намусено отвърна Ира, – ужасно много хапят. На ти, гадино! – каза тя с досада, плесвайки един кръвопиец на глезена си.
След като обраха плодовете по ръба на храстите, приятелките започнаха да се промъкват по-навътре в най-гъстите и бодливи участъци. Маша се оказа най-навътре, събираща малини, когато нещо я накара да вдигне погледа си. Сърцето ѝ спря.
– Аааааааа! Мечка! Мечка! Помощ!
Мечката стоеше на пет крачки от нея, точно там, където малиновите храсти свършваха и започваше малък овраг. Сепнат от острия вик на Маша, звярът се изправи на задните си лапи и измърмори свирепо. Изплашена до смърт, Маша се завъртя и хукна да бяга, без да вижда накъде. Бодливите храсти дращеха кожата ѝ, но тя не усещаше болка. Другите момичета също крещяха и бързаха да избягат. Маша изпусна своето съдче в храстите, а приятелките разсипаха всичките си малини.Огледна се Маша – и ето, зад тях тича мечок! А тя неведнъж бе чувала, че от диво животно не трябва просто така да бягаш – инстинктът му се задейства! Но явно и инстинктът на приятелките й проработи добре: тичаха без да гледат къде стъпват, прескачайки паднали дървета, корени и пънове, и крещяха сякаш нарочно, така че мечката да не ги изпусне от поглед.
Мечокът не ги гони дълго, само за ефекта реши да ги сплаши. А момичетата препускаха през гората още 20-30 минути, докато съвсем не се изтощиха. Ира, цялата зачервена, разрошена и едва дишаща, първа спря.
– Край, момичета, не издържам повече. Нека ме изяде, проклетият. Не мога…
Оля и Маша се заслушаха. Заради разтритите си дихания, които шумно излизаха от дробовете им, и силното биене на сърцата си, не чуваха други звуци. След като малко се успокоиха, разбраха, че никой не ги гони. В гората бе тихо. Ира седеше на земята и държеше в ръце наранения си крак – стъпила бе на клонка и изкълчила сухожилие. Оля се огледа наоколо.
– Ох, момичетааа… Къде ли се забихме? Никога не съм била тук…
Следващите два часа кръстосваха из гората, но всичките ориентири, за които Оля бе чувала, се оказаха безполезни – не можеха да намерят изход към потока. Бяха се изгубили напълно.
– Голяма ориентирана нашата! Уж познава гората, – ядно мърмореше Ира, накуцвайки на десния си крак, – а сега още мен ме кара да се срамувам.
– Какво ще правим сега? – попита Маша, гледайки Оля с надежда.
Оля седна върху паднало дърво, чиято кора отдавна бе олющена. Закри с длани лицето си и призна:
– Не знам… Страхувам се да не се заблудим още повече. По-добре да седнем тук и да чакаме да ни намерят.
И така си седяха до полумрак. Трите приятелки се скараха една на друга, обвинявайки се взаимно за бедата:
– Ти го измисли, Ира, да ходим в гората!
– Какво аз? Оля уверяваше, че всяка пътечка тук я знае! – отвърна Ира.
– А аз виновна ли съм, че Машка точно горски малини й се приискаха? Сега ги яж! – оправдаваше се и Оля.
Седяха и се бранеха от комарите с клончета. Хапаха ги жестоките насекоми до дупка. Поплакаха си. Сдобриха се. После пак поплакаха. Изстинаха. Гората се обгърна в синята завивка на вечерта.
– Олеле, изгубени сме вече… – захлипа Ира. – Нито живот помирисахме, нито нищо. За какво изобщо се занесох към това село…
– Олеле, изгубени сме вече… – захлипа Ира. – Нито живот помирисахме, нито нищо. За какво изобщо излязох от града…
– Тихо! – изведнъж подскочи Оля. – Чувате ли?
Някой вървеше през гората и се приближаваше до тях.
– Пак мечокът! Еееее… – изскимтя Маша, като се опитваше да затисне устата си с юмрук, за да не изпищи.
Ира, като котка, веднага се покатери на близката бреза, въпреки че кракът й я болеше. Маша се готвеше да лази след нея.
– Ах, ама това е човек! – зарадва се Оля. – Мъж! Помогнете ни, моля ви!
Оказа се, че мъжът е синът на горския пазач. Тъкмо се връщаше при баща си в хижата. Заради полумрака и гъстата брада лицето му трудно можеше да се разпознае. Беше висок и як. Такъв като нищо би преборил мечка. Маша дори не поглеждаше кой-знае колко към него – целта й беше само по-бързо да излязат от тази гора. Когато разбра от кое село са, синът на горския ги изведе на крайчето на гората за около 40 минути. Там имаше хора – оказа се, че цялото село беше тръгнало да ги търси. И как само бабата им ги нахока…
Три дни момичетата ближеха раните си, не им се излизаше изобщо. А в събота Оля дойде:
– Е, какво, красавици? Гответе се! Отиваме на танци в клуба!– През гората?! Никакъв шанс! – намръщи се веднага Ира.
– Не се плаши, Пашка-петите-назад ще ни закара с бащиния си мотор. Вече се разбрах с него.
– Аз ще седна отзад, няма да съм в коша! – скочи Ира.
Преметнаха се, оправиха се – сложиха си кърпи на главите, за да не разпилее вятърът косите им. Внимателно се настаниха на мотора, пазейки роклите и прическите си. Пашка шегуваше цялата пътека, подкачаше ги мило за разходката през гората. Благополучно стигнаха.
В клуба беше претъпкано – младежи идваха от три близки села. Ира успя да флиртува с очи и скоро си намери кавалер за вечерта. Маша беше по-свенлива. Когато започнаха бавните танци, тя се притисна до стената и наблюдаваше танцуващите двойки. Приближи се висок, добре обръснат млад мъж, със сресан назад бухнал рус кичур, подобен на изгоряла слама.
– Ще ми позволите ли да ви поканя на танц, Маша?
Маша погледна изненадано:
– Познаваме ли се? – попита тя, прехвърляйки погледа си върху него.
Той само се усмихна меко, протегна ръката си и я поведе към дансинга. Не бързаше да отговори, уверено и леко я водеше в ритъм с музиката.
– Ама наистина ли не ме познавате? – най-накрая попита той с лек смях. – Аз бях този, който ви изведе от гората.
– О, вярно ли?! Прощавайте, не ви разпознах! Но вие… Денис, нали? Просто сте си махнали брадата, и сега сте напълно… различен!
– Да, точно така, – кимна той с лека усмивка. – Малко се стегнах, подстригах се.
– Разбирам… – смутено промълви Маша.
– Докато живеех с баща в гората, напълно одивях. Половин месец – брада, видът ми беше страшен. Когато ви изпратих, си казах: „Стига толкова. Време е да се върна в града. Все пак работа ме чака.“
– Работите ли? А какво?
– Учител по физическо възпитание, – гордо обяви Денис. – Тази година завърших училището. Назначиха ме в областния град. Смятам, че имах късмет.
– Уау, учител… – Маша се усмихна леко. – И ние също имахме късмет, че ни открихте тогава. Благодарим ви за това.
– О, няма за какво. Аз ви благодаря, – намигна Денис. – Ако не бяхте вие, може би още щях да бродя из гората като дивак. В други обстоятелства, виж, можеше и да не се срещнем.
Двамата се усмихнаха, стъпките им се синхронизираха, разстоянието между тях намаляваше.
– Значи ще живеем в един и същ град? Интересно… – замисли се Маша, гледайки го в очите.
В приглушената светлина на клуба тя изучаваше внимателно лицето му. Беше ли това същият човек, когото тя видя в гората? В началото брадата беше я подвела, но сега беше сигурна – да, той беше.
След половин година Маша и Денис се ожениха. Тази история на тяхното запознанство ми разказа дъщеря им.
Ира, най-добрата приятелка на Маша, така и не се омъжи, предпочитайки свободния живот. А Оля, въпреки любовта на влюбения в нея Пашка, се поддаде на натиска на родителите си и замина за Севера, където намери своето щастие.
