Искам да науча Артьом урок. Нека се изнерви и съжалява, че ме е изгубил.
– Какво каза??? – Марина се обърна към Артьом и го удари с длан по рамото: – Хайде, повтори!
Той се разсмя и дори за момент се откъсна от любимите си танкове:
– Нали няма да ти хареса!
– Казах: „Повтори!“ – настоя Марина.
– Добре, добре! Казах, че няма да ти навреди да отслабнеш, а и че харесвам стройни блондинки, не пухкави брюнетки! – Артьом очевидно се забавляваше със ситуацията, но на Марина въобще не ѝ беше смешно.
Тя, кипяща от гняв, сви ръце в юмруци и ги разтърси във въздуха: – М-м-м! – После се запъти из апартамента и започна да събира нещата си.
Артьом, без да обръща внимание на вълнението ѝ, отново се върна към играта. Марина вече беше излязла в коридора и застина за миг пред огледалото. Оттам я гледаше красиво, но разгневено момиче с тъжни очи. Тя хвърли поглед към стаята, с надеждата, че Артьом ще излезе при нея, ще каже, че е пошегувал се, и че всичко в нея му харесва. Но той продължаваше да играе, весело разговаряйки с другите играчи, все едно изобщо не го е грижа.
Стиснала устни, Марина взе телефона си, повика такси и излезе от апартамента, като тресна вратата. Когато слезе пред входа, колата вече я очакваше, което изненада Марина – тя не беше свикнала на толкова бързи услуги. На задната седалка, тя незабавно набра номера на майка си. Имаше нужда да изплаче всичко, а майка ѝ, която винаги я разбираше и даваше отлични съвети, беше най-подходящият човек за това.
– Е, какво чакаме? Тръгвайте вече! Или смятате да чакате още някого?! – ядосано изрече Марина към шофьора, докато слушаше сигналите за връзка с майка си.
– Добре, тръгваме – отговори мъжът с любопитен поглед към нея, сви рамене и потегли.
В телефона на Марина се чу гласът на майка ѝ, и момичето с облекчение издиша:
– Най-накрая, мамо! Защо отговаряш толкова бавно? Чакай, ще превключа на видеоразговор.
– Току-що излязох от банята, а телефон там не нося – обясни Наталия Василевна от другата страна на линията и веднага загрижено попита: – Чакай, ти сякаш си разстроена? Случило ли се е нещо? Разказвай, не ме мъчи. Да не е проблем на работа?
– Не, там всичко е наред. За нещо друго става дума – Марина замълча, опитвайки се да събере мислите си. Накрая казa: – Мамо, аз напуснах Артьом! И този път завинаги.
– Как така? И защо? – майка ѝ звучеше не само изненадано, но и със съчувствие.
– Какво да ти кажа, мамо?! – Марина тъжно погледна към минаващите сгради през прозореца. – Уморих се, ако трябва да съм честна. Знаеш, че винаги го подкрепях, правех всичко, за да му е добре. А той…
– А той какво? – Наталия Василевна повиши тон, усещайки нещо нередно. – Да не би да ти изневери? Или има друга? Марина, кажи всичко.
– Не, мамо, няма такова нещо – поклати глава Марина. – Или поне на мен не ми е известно. Но той постоянно ми се подиграва за теглото ми…– Днес наистина имате тежък ден – усмихна се момчето и, без да приеме банкнотите от нея, потегли, като на сбогуване мигна със стоповете на колата.
Марина сви рамене и се запъти към входа на блока, а след пет минути, с чаша кафе в ръка, седна на масата и се замисли върху думите на майка си. Размишленията ѝ прекъсна телефонен звън. Беше Артьом:
– Изобщо не разбирам, къде си?
– Браво! – усмихна се Марина. – Да не си забелязал отсъствието ми? Просто невероятно, не са минали и шест месеца! Какво се е случило, скъпи?
– Ами, огладнях – чу се обърканият глас на Артьом. – Ако минаваш към вкъщи, купи хляб. И недей да се бавиш, не искам да чакам.
Марина се усмихна:
– Господи, Артьом! Как можех да си въобразя, че си най-доброто момче на света? Истина е, че когато Бог иска да накаже хората, ги прави слепи и глухи. Ти си абсолютна нула! Празно място с големи претенции.
– Ей, какво е това!? – гласът му звучеше толкова искрено изненадан, че Марина се разсмя.
– Не смея да те разочаровам, скъпи мой. Но те напуснах. Завинаги. И е добре, че го забеляза чак сега. Мразя дългите и досадни раздели с безкрайно много празни думи.
– Да не би случайно да съм те обидил с нещо? – попита той.
– Това вече няма значение – отвърна Марина. – Извинявай, но нямам време. И да! Повече не ми звъни, моля те. Не искам нито да те виждам, нито да те чувам.
Тя изключи телефона и усмивката ѝ изчезна. Изведнъж й се прииска да плаче. Да плаче с глас.
– Как е възможно да съм толкова нещастна? – прошепна тя през сълзи. – Толкова ли мама бърка, и всичко това наистина е заради килограмите ми? Ами ако Артьом дойде, поиска прошка и обещае да се промени?
Но Артьом не дойде и нищо не обеща. От общи приятели Марина разбра, че той ѝ се е обидил и решил да я „научи“.
– Господи, на кого може да потрябва такава като нея? – заявил пред всички той. – Жалък пончик! Ще се пофръцка малко и сама ще припълзи, ще видите!
– Аха! – ядоса се Марина. – Е, ще видим кой кого!
След кратък размисъл тя набра номера на братовчедка си:
– Слушай, Полина, имам нужда от помощ. По-точно, от помощта на Олег!
– Така ли? – изненада се Полина. – И какво ти трябва от моя съпруг?
– Разбираш ли, нужен ми е за позьорство – каза Марина оживено. – Какво е? Олег е представителен, симпатичен мъж. Имам нужда от точно такъв. Освен това има хубава кола.
– Марина, не разбирам нищо – отвърна сестра ѝ. – Можеш ли да обясниш нормално какво става и каква роля играят Олег и колата му?
Марина въздъхна:
– Искам да науча Артьом. И Олег ми трябва, за да изглеждам с него, така че Артьом да ме види и да ревнува. Нека се поизпоти и да съжалява, че ме е загубил. Няма да правим нищо особено – просто ще седим в кафенето, където всички могат да ни видят. Даже ще платя сметката сама. Хайде, не се тревожи толкова. Олег е красив, но все пак е роднина.
– А нямаш ли някой друг за това? – намръщи се Полина.
– Кого? – учуди се Марина. – Знаеш, че до скоро бях с Артьом и не общувах с други. Как да намеря някого сега?
– Съжалявам, но не ми харесва тази идея. – проговори нерешително Полина.
Марина усети колебанията й и възмутено възкликна:
– Поля!!! Какво ти става? Аз съм ти сестра, можеш да ми се довериш. Няма нищо да направя на твоя Олег и ще ти го върна, цял и невредим!
– Не знам… – поклати глава Полина.
– Моля те, моля те, моля те… – започна да моли Марина.
– Добре – предаде се сестра ѝ. – Но гледай да няма никакви прегръдки и целувки!
– Тържествено обещавам! – разсмя се Марина. – Чуй ме, в събота към без пет шест ще го чакам близо до кафенето „Кехлибар“. Нека се облече добре. Става ли?
– Добре, ще му кажа – отвърна Полина и се сбогува, като затвори телефона.
***
В уречения час Марина стоеше недалеч от входа на „Кехлибар“ и с нетърпение очакваше Олег. Той се бавеше, макар че трябваше да е пристигнал преди двайсет минути. Вместо това в кафенето се беше появил Артьом – с някаква висока блондинка, която прегръщаше през кръста, и група свои приятели.
Марина се почувства ужасно. Номерът на Олег и Полина изобщо не отговаряше. Колкото и да се опитваше да се свърже с тях, чуваше едно и също: „Абонатът е извън обхват.“
В паниката си тя реши, че е пропуснала момента, когато Олег е пристигнал, и той вече я чака вътре. Затова влезе в кафенето и се спря до входа. Компанията на Артьом се виждаше през витрината, но Олег така и не се появи.
Напълно разстроена, тя вече искаше да си тръгне, когато Артьом излезе от кафенето и тръгна право към нея.
– Привет – усмихна се той и се опита да я целуне по бузата.
Но Марина вдигна ръка, спирайки го:
– Недей, Артьом, няма смисъл. Ние вече не сме нищо един на друг.
– Видях те и си помислих, че искаш да се помирим – каза той. – Нали е така?
– Не! – поклати глава Марина, опитвайки се да се измъкне от ситуацията, но виждаше, че той разбира всичко.
И наистина, Артьом се усмихна подигравателно:
– Тогава защо си тук? Това е любимото ми кафене. Знаеше, че можеш да ме срещнеш тук.
– Не си мисли толкова високо за себе си – засмя се, но малко неестествено, Марина. – Това е и моето любимо кафене. А дойдох тук, защото трябваше да се срещна с друг. Или мислиш, че си единственият в живота?
– Оу, къде е той? – избухна в смях Артьом, оглеждайки се театрално наоколо. – Ей, пич! Ау! Къде си?
На паркинга до тях спря чисто бял нов автомобил. Оттам излезе симпатичен, мускулест младеж. Той отвори задната врата, взе букет рози и с усмивка тръгна към Марина.
– Здравей, красавице! Чакаше ме, нали? Извинявай за закъснението. Това е за теб!
– Б-благодаря – едва изрече Марина, объркана и напълно неподготвена за случващото се. А непознатият продължи:
– Знаеш ли, не искам да вечеряме в това кафене. Резервирал съм маса в ресторант.
Без да я чака да отговори, той я хвана за ръката и я поведе към колата.
– Извинявайте, объркали сте ме – прошепна тя ниско, за да не чуе Артьом. – Не ви познавам. Чакайте, какво правите?
– Спасавам ви! – отвърна мъжът, като ѝ помогна да седне в колата. – Марина, не ме ли познахте? Аз съм Максим. Наскоро ме объркахте с таксиметров шофьор.Марина се обърна към него и изведнъж се засмя:
– Невъзможно! Точно така! Това сте вие! Представяте ли си! Господи, видяхте ли лицето на Артьом? Особено когато ме нарекохте „Малък“!
Но след като се досмя, отново стана сериозна:
– Максим, благодаря, разбира се. Но защо ви е всичко това? Вие нищо не знаете за мен.
Той повдигна рамене:
– Просто не обичам, когато обиждат момичета. Извинете ме, чух вашия разговор с майка ви по телефона и реших да ви помогна.
Марина отново се обърна към него:
– Значи смятате, че имам нужда от помощ? И че никой не може да ме хареса просто ей така?
– Не съм казал това, – Максим зави към крайбрежната алея: – На мен обаче ми харесахте. Така че предлагам да се поразходим и да се опознаем по-добре. И да преминем на ти. След като Артьом видя случилото се, аз просто съм длъжен да се оженя за теб.
Марина се усмихна:
– За първи път ми се случва… имам предвид такова запознанство.
– На мен също, – кимна Максим. – Никой освен теб не ме е взимал за таксиметров шофьор.
***
– Мамо, Максим е толкова прекрасен! – възкликна Марина, разказвайки на майка си, когато тя се обади да попита как е. Двете се посмяха доста на Артьом, който според Марина „щеше да си изпусне челюстта“, щом видял новото ѝ гадже. После те дълго го сравняваха с Максим и всеки път Артьом губеше по всички параметри.
– Добре, но ако оставим емоциите настрана, какво мислиш за него? – попита дъщеря си Наталия Василевна.
– Знаеш ли, той е толкова истински, – отговори Марина. – И съм много щастлива, че намерих такъв приятел. Но самооценката ми все още е ниска, или даже още по-ниска. Олег дори не поиска да отиде с мен на кафе. А Максим просто ми съчувстваше, разбрах го…
– Не се натъжавай, дъще, – успокои я Наталия Василевна. – Вярвай ми, всичко ще бъде наред!
След разговор с майка си Марина отново набра номера на Полина и този път тя отговори:
– Да? Ало!
– И как да го разбирам това, сестричке? – ядосано попита Марина. – Толкова време чаках напразно твоя Олег… Защо не дойде? Толкова много те молих!
– Прости ми, прости! – набързо започна Полина. – Нищо не му казах. Марусичка, ти знаеш, какъв женкар е той. А ти си толкова красива, винаги го е казвал. Помниш ли, когато пристигна в столицата и ти позволих да живееш у нас? През този цял месец аз просто не намирах покой. Затова те молех после да се изнесеш. Марусьо! Харесваш му, а с твоята фигура и най-нормалният мъж би полудял, камо ли Олежек. Колко пъти ме е упреквал за моята слабост. Мислиш ли, че бих го подтикнала към теб с мои ръце?
Марина се разсмя. Вече не се притесняваше за самооценката си.
***
С Максим Марина поддържаше приятелство няколко месеца. Те често си звънели, срещали се понякога и прекарали хубави мигове заедно. Но една вечер, когато Максим я закара до вкъщи, вместо обичайната целувка по бузата, той я целуна по устните. Тя му отвърна и отношенията им вече не бяха просто приятелски.
Сега Марина бе истински щастлива, защото Максим изобщо не приличаше на Артьом. Това я радваше. От приятелки чу, че Артьом пак търси нова връзка и много се сърди на нея, но на Марина ѝ беше безразлично.
В началото на лятото Марина и Максим, разхождайки се в парка, срещнаха приятели, Никита и Алина. Избраха уютно място в малко кафене и започнаха да споделят плановете си за следващите месеци.
– Искаме да отидем на море, – похвали се Максим. – В края на юли, когато приключа с всичките си задачи и най-накрая мога да взема три седмици почивка.
– Боже мой! – възкликна Алина. – Три седмици на море – това е мечта! Но за съжаление, тази година няма да можем да си позволим нормална почивка. Останаха пари само за къмпинг, а аз не съм фен на дивата природа. Свикнала съм с цивилизацията – забавления, партита…
Никита кимна тъжно, съгласявайки се, и се обърна към Максим:
– А вие резервирахте ли вече място? В хотел ли ще отседнете или частно жилище ще наемете?
Марина се усмихна:
– С Макс ще отидем у дома.
– Как така? – попитаха озадачено Алина и Никита.
Максим се засмя:
– Нима не знаете, че Марина е моята „морячка“? Даже и името ѝ е морско. Тя дойде от Черноморското крайбрежие и има собствен апартамент там.
– Значи, твоите родители живеят на морето? – уточни Алина.
– Да, но аз си имам собствено жилище, – обясни Марина. – Родителите ми живеят в курортно селце на първа линия. Те, както всички там, дават под наем помещения за туристите през сезона, затова почти не се виждаме – имат много работа.
– Страхотно! – възкликна с нотка завист Алина. – Но е странно, че си се преместила. Аз никога не бих напуснала морето за сивия град.
– Работата там не е много добра, – призна Марина. – Всички живеят от сезон на сезон. А тук има постоянна заетост.
– Далеч ли е апартаментът ти от морето? – попита Никита.
– В никакъв случай, – поклати глава Марина. – Само на около десетина минути пеша. Минаваш през парка, после по крайбрежната алея. Маршрутът е приятен и интересен.
– О, Боже, колко прекрасно! Апартаментът ти студио ли е или едностаен? – продължи да разпитва Алина.
Марина разбра към какво клони разговорът и само се усмихна:
– Двустаен. Ако искате, присъединете се към нас. Максим, нямаш нищо против, нали?
– Разбира се, че не, – зарадва се той. – Даже ще се радвам!
– Не знам дали ще можем… – разклати глава Никита, но Алина започна да го убеждава с толкова аргументи, че той, смеейки се, се съгласи.
– Добре, – каза той. – Като Марина е толкова гостоприемна и мила към нас, непременно ще дойдем за седмица.
Целият останал вечер те обсъждаха предстоящата почивка и се разделиха доволни.
Времето до отпуска мина неусетно. Максим и Марина си взеха билети за влака и скоро родителите ѝ ги посрещнаха на гарата. Апартаментът беше подготвен, а Наталия дори приготви празнична вечеря.
– Мамо, както винаги си невероятна! – прегърна я Марина.
– Иначе не може да бъде, – намигна майка ѝ. – Гостоприемството е в кръвта ни. Особено ако посрещам бъдещия си зет. Нали така, Максим?
– Наталия Василевна, ако дъщеря ви е толкова прекрасна, колкото и вие, това е още една причина да ѝ предложа брак, – усмихна се той.
Наталия и Виктор бяха впечатлени от Максим, от уважението, което проявяваше към тях и към Марина. Преди да си тръгнат, Наталия прошепна на дъщеря си:
– Не го изпускай! Този човек е истинско съкровище.Виктор Петрович стисна ръката на Максим и каза, че ще се радва да ги види на гости. Максим обеща, че ще го направят, и няколко дни по-късно той и Марина наистина посетиха родителите в тяхното село, което на Максим много му хареса.
– Знаеш ли, кой ми се обади? – попита Наталия Василиевна дъщеря си, докато двете седяха на масата. – Нашата Полина! Толкова години не сме се чували, и изведнъж…
– А какво искаше? – изненада се Марина.
– А ти как мислиш? Разбира се, да почине безплатно на морето – отвърна Наталия с вдигнати рамене. – Нали сме роднини, трябва да ги приемем с разтворени обятия. А това, че местата ни са резервирани от половин година, не я интересува. Но това дори не е най-важното. Мариночка, аз така и не можах да й простя за това, как постъпи с теб.
– Какво се е случило? – не разбра Максим. – Марина, ти не си ми разказвала за това.
– Нищо особено, няма с какво да се хваля – въздъхна Наталия Василиевна. – Полина е братовчедка на Марина, живее в столицата, при това в собствено жилище, не под наем. Омъжена е за Олег. Деца все още нямат, живеят за себе си, както се казва. Когато Марина реши да замине също за столицата, аз помолих Полина да я приеме за известно време, докато намери своя път. Полина се съгласи първоначално, а след две-три седмици изгони Марина. Аз бях в шок. Дъщеря ми трябваше да живее по хостели известно време, а това е просто ужас.
– Мамо, всичко е наред вече – усмихна се Марина.
– Да, но не благодарение на Полина – настоя Наталия. – Ти сама постигна всичко! Много се гордея с теб, мое момиче. Между другото, Максим, да не мислиш, че тя е живяла при Полина безплатно? Първо, ние й платихме, а второ, Марина купуваше продукти и готвеше за всички. Вече знаеш колко вкусно готви дъщеря ми, нали?
– Още не съм се убедил, но със сигурност много искам – усмихна се Максим.
Те се върнаха у дома късно вечерта и, забравяйки за всичко на света, прекараха чудесна нощ. На сутринта, когато Максим още спеше, Марина се обади на Полина, казвайки й, че ако иска, може да дойде на почивка при нея.
– В момента съм тук, на морето, и знам, че и ти искаше да починеш. Ако решите да дойдете, ще имате къде да останете – каза Марина. – Но имате две-три седмици, защото след това отново заминавам.
– О, Маринка! – плесна с ръце Полина. – Огромно ти благодаря! Непременно ще дойдем!
– Чакай, чакай – прекъсна я Марина. – Не искам да ревнуваш мен и Олег и да си мислиш разни неща. И веднага те уведомявам, че съм тук с Максим. Той е моето момче.
– Изобщо не се тревожи! – отвърна Полина. – Ако трябва да съм честна, вече ми е омръзнало с този Олег. Няма за какво да ти се сърдя, как може!
– Е, добре тогава – каза Марина. – Ще ви чакаме.
Полина и Олег пристигнаха заедно с Никита и Алина. Приятелите се зарадваха на срещата, запознаха се и с голяма компания седнаха на масата.
Марина изуми гостите си с разнообразието от ястия, които бе приготвила.
– Невероятно готвиш! – хвалеха я в един глас всички, а Максим гордо я прегръщаше, сякаш казваше: „Вижте какъв късметлия съм!“
През това време, разсъждавайки и спомняйки си неприятни моменти от миналото, Марина все пак намери утеха в подкрепата и начина, по който Максим се отнася към нея.
В края на деня те решиха да посетят тих малък плаж далеч от тълпите, където мирът и уюта наоколо напълно разсеяха страховете на Марина. Разговорите за бъдещето между тях само потвърдиха: те бяха един за друг.– Е, добре, изглежда, че се върна – засмя се Максим.
– Чуй ме, сготвих за два дни – продължи да се чуди Марина. – А сега едва ли ще ни стигне за вечеря. Невъзможно е Полина и Олег да са изяли всичко това сами!
Ключалката на вратата изщрака.
– Ето ги, дойдоха – усмихна се Максим. – Можеш да ги питаш директно.
– Ах, вече сте вкъщи – усмихна се Полина, появявайки се на вратата на кухнята. – Какво правите? Ммм, салатка! Любимата ми! Само масло не слагай, по-добре малко сметана. Така най-много ми харесва. А какви са тези лица?
– Полин, вие ли обядвахте? – попита я Марина.
– Да, защо? – сви рамене сестра й. – На плажа беше много горещо, изморихме се и огладняхме, затова решихме да се върнем у дома и да хапнем нещо. Гледаме – тук толкова много храна. Не устояхме. Между другото, беше много вкусно.
– Добър апетит, разбира се – каза Марина. – Просто не предполагах, че можеш да се огладнее така.
– Ох, – засмя се Полина. – На плажа срещнахме Ковалеви, можеш ли да си представиш? Помниш ли ги – Оля и Саша Ковалеви. Те ни бяха на гости, когато живееше у нас. Саша работи заедно с Олег и бяха много щастливи да се видят. Представяш ли си – колко километри да изминеш и да срещнеш познати тук? Чудо, нали? Те ни поканиха в кафене, но там беше толкова скъпо, че ги поканихме да обядват у теб. Знаехме, че вас няма да ви има у дома, и никого няма да обезпокоим. Между другото, Саша похвали толкова много твоята долма. Каза, че никъде в ресторантите не е ял по-вкусна.
– Радвам се да чуя това – намръщи се леко Марина. – Но по-добре повече никого не водете тук. Добре? На нашите плажове идват прекалено много хора, а апартаментът ми няма да издържи всички гости.
– Добре тогава – стисна устни Полина. – Просто Оля и Саша не са ни чужди и не мислех, че ще реагираш така.
Тя се обърна и излезе към банята, където вече се къпеше Олег. Изглежда, реши да се оплаче от липсата на гостоприемство на Марина.
Марина погледна към Максим, който само поклати глава:
– Май разбирам защо майка ти не я харесва. Надявам се, няма да остане дълго тук.
– Вече и аз съжалявам, че я поканих – въздъхна Марина. – Не знам какво ми беше станало.
– Добре, че поне Алина и Никита не са такива – усмихна се Максим и прегърна Марина.
Този път вечерята не беше толкова весела. Максим яде само салата и отказа борш, долма и кюфтета, шепнейки на ухото на Марина, че няма намерение да яде остатъци.
Полина и Олег също се мръщеха, а само Никита и Алина, незнаещи какво се е случило, ядоха с апетит всичко, което Марина им предложи. Те развълнувано разказваха за приключенията и красотите, които ги очакваха в скайпарка, и препоръчаха на всички да го посетят.
На сутринта Марина, както винаги, стана по-рано от всички, приготви свежа салата, направи рулца от патладжани и изпържи тиквички.
Но този път гостите не останаха доволни от ястията й:
– От детството не обичам тиквички и патладжани – намръщи се Никита. – Ще пия само чай и това е.
– Марин, нали те помолих да не правиш салата с майонеза, това е пълен холестерол. Просто развали продуктите! – възкликна Полина.
– Съжалявам, но тук има твърде много чесън – побутна с вилица рулцето с патладжан Алина. – Няма да го ям, защото няма да се отърва от миризмата цял ден.
– Няма нищо друго – намръщи се Марина. – Има пиле, но ще отнеме време да го изпека. Може би ще го направя за вечеря.
– Аз от пилето ям само гърдите – каза Максим. – И то не варени или пържени, а само печени. Желателно с зеленчуци.
– Може и да направим пелмени – добави Олег. – От сто години не съм ял домашни пелмени.
Марина мълчаливо стана и излезе от кухнята. Тя вече разбра, че сама се е лишила от почивка, когато покани всички тези хора. Някой я прегърна. Тя се обърна и видя Максим.
– Подигравате ли ми се? – попита тя.
– Те не, – отговори той спокойно. – Но аз – да.
Тя го погледна неразбиращо:
– Защо ти е това?
– Просто исках да разбереш, че е невъзможно да угодиш на всички. Всеки си има вкусове, желания и предпочитания. И не си длъжна да си губиш времето, енергията и парите, за да угаждаш на всеки. Между другото, аз обичам всичко от пилето.
Марина въздъхна и облегна чело на рамото му. После решително отиде в кухнята и каза, че занапред ще съставят менюто заедно, ще разделят разходите за продукти и ще готвят по ред или заедно.
– Съжалявам, ако някой не одобрява – добави Максим.
Може би някои не останаха очаровани, но никой не възрази и Марина най-накрая успя да се наслади на истинска почивка.
Когато изпратиха гостите и останаха сами, Максим целуна Марина:
– Е, имаме цяла седмица за нас двамата. Но първо да отидем на гости при родителите ти. Наистина искам да ги видя.
– Добре – съгласи се Марина. – Честно казано, нямам търпение да обсъдя с мама поведението на Полина. Макар че, разбира се, ще ми се кара, че съм я поканила.
– Мисля, че майка ти няма да се занимава с това – усмихна се Максим.
Наталия Василевна и Виктор Петрович бяха изключително радостни да ги посрещнат. Максим купи два букета цветя на път за селото – един за Марина и другия за Наталия Василевна.
– Благодаря ти, мили мой! Заповядайте вътре, всичко е готово. Маса вече подредена. Витя, скоро ли ще изпечеш шишчетата? Марина и Максим пристигнаха! Ела при нас!
Когато бащата на Марина дойде, Максим прегърна любимата си и поиска благословията на родителите й. После, както трябва, падна на едно коляно и й поднесе кутийка със златен пръстен:
– Боже мой! Колко красиво! Максим, ти си чудо! – възкликна Наталия Василевна. – Знаех си, че дъщеря ми не сгреши, като те избра. Марина, защо мълчиш? Съгласна ли си да станеш съпруга на Максим?
– Да – прошепна Марина, после извика силно, хвърляйки се на врата му: – Да! Да! Да! Хиляда пъти да!
***
Сватбата направиха на Черноморското крайбрежие следващия юни. Имаше много гости, всички възхитени от красивата церемония, организирана съвместно с родителите на младоженците. Максим искаше всичко да плати сам, но те не позволиха:
– Вие сте нашите деца и имаме право да ви направим празник – почти като с един глас казаха и двете майки, и двамата бащи.
– Марино – предложи Максим на младата си съпруга. – Ами ако изоставим столицата? Тук много ми харесва, да останем и да водим бизнес заедно с твоите родители. Сигурен съм, че ще имаме много гости.
– Съгласна съм – засмя се тя. – Само ако няма да се налага винаги да готвя за тях, разбира се.
