– Само да не види, че изнасям нещата! Само да не забележи, – Ирина, с тревога се озърташе, докато набързо тъпчеше дрехите в чантите.
– Мамо, чорапогащниците не се обуват! – мрънкаше дъщеричката ѝ. – Не искам да се стягам!
– Настенка, трябва по-бързо, зайче, – пришпорваше я Ирина. – Иначе татко скоро ще се върне!
Щом чу, че баща ѝ ще дойде скоро, момиченцето веднага спря да капризничи и продължи да се облича. Баща си тя се страхуваше.
Пет години по-рано.
Ирина израсна в неблагополучно семейство и от малка свикна с мисълта, че нейните проблеми никого не интересуват.
Тя се срамуваше от дефекта в речта си, а подигравките на съучениците ѝ само задълбочаваха нейните комплекси.
Едва успяла да завърши девети клас, Ирина започна работа като чистачка в местния магазин.
Колегите ѝ я обичаха заради мекотата на характера ѝ, а собственикът на магазина – заради работливостта ѝ.
Когато през зимата трябваше да се почисти сняг от стълбището или дори да се разбива ледът, Ирина вършеше и тази допълнителна работа, без оплаквания и без да иска допълнителни пари.
Като виждаха нейната отговорност и усърдие, колегите започнаха да я молят за помощ и в други задачи.
Ако някой от продавачите се разболееше или не можеше да дойде на работа по други причини, молеха Ира за съдействие – тя или приемаше доставените стоки, или подреждаше продуктите по рафтовете.
– Трябва да станеш продавачка, – казваха ѝ колегите.
– Страх ме е, ако объркам нещо с касата? Ще е страшно после да плащам грешките със свои пари, – отговаряше Ирина.
Когато навърши 25 години, колегите решили да ѝ направят изненада, като ѝ приготвят празнична трапеза в склада на магазина. След празника един от работниците, товарният Сергей, се предложил да я изпрати до дома.
След известно време вече всички в малкия колектив знаеха, че Сергей е прелъстил Ирина и я е изоставил. Тя ходеше като същинска сянка.
Но след това дойде бедата: Сергей си навлече травма и остана на легло.
До неговото болнично легло неотлъчно седяха майка му и… Ирина.
Когато най-сетне Сергей беше изписан, Ирина се премести да живее при него. Там тя продължи да го обгрижва и междувременно вършеше цялата домакинска работа.
Майката на Сергей се радваше на такава трудолюбива и кротка помагачка, а той приемаше поведението ѝ като нещо напълно естествено.Бавно, но сигурно, Сергей се възстановяваше. Година по-късно той вече беше напълно здрав. Въпреки това, не бързаше да се върне на работа и се задоволяваше с от време на време нерегулярни приходи.
По време на болестта си беше свикнал да спи до обяд, а след като похапне, тръгваше или при приятели, или на риболов.
Вечерта до късно през нощта гледаше филми. Дори когато Ира му каза, че е бременна, той не промени навиците си. На нея не ѝ остана друго, освен да продължи да работи до самото раждане.
На работата на Ира колежките ѝ, продавачки, често събираха пари за общи покупки на продукти за обяд.
Ирина обаче винаги се криеше в складовото помещение по време на обедната почивка, избягвайки тяхната компания.
Тя пестеше от всичко и никога не ядеше на обяд. Колежките скоро забелязаха, че тя дори не носи храна със себе си.
С всяка седмица Ира, въпреки състоянието си, ставаше все по-слаба и по-бледа.
– Иринке, пак ли си без обяд? – питаха я колежките.
– Ами… не ми се яде – отговаряше тя, като отбягваше погледите им.
– Толкова си слаба и бледа – казваше твърдо продавачката Мария. – Ела насам, донесла съм много неща, ще споделя с теб.
– Малко е неудобно… – измърморваше Ира.
– Ще стане неудобно, ако вземеш да припадаш тук от глад. Хайде, добър апетит!
– Имаме още и пастърма. Яж! – добавяше Светлана.
– Благодаря! А може ли да я взема за вкъщи?
– Разбира се, вземи! Да ти е сладко! – кимаха колежките, но моментално останаха смаяни от думите на Ира.
– Сергей много обича такива неща – каза тя и скри подаръка в чантата си…
След раждането Ира се грижеше както за дъщеричката си, така и за Сергей, който от безделие все по-често започна да посяга към чашата.
Характерът му винаги беше труден, но като се напиеше, ставаше направо нетърпим: постоянно я обвиняваше за нещо, изразяваше недоволство, караше ѝ се и изискваше пари.
След като ги получеше, заминаваше при приятелите си.
Освен това Сергей толкова се увличаше по празнуванията на всевъзможни дати като например Деня на превземането на Бастилията, че напълно забрави за юбилея на Ира.В онзи ден Ира навърши 25 години, но за нея това беше обикновен ден: пране, почистване, готвене.
Сергей, трезвен, но недоволен, както обикновено, се заяждаше за дреболии.
– Настя, махни се оттук веднага, – рязко извика той на дъщеря си, която играеше в коридора. – Все под краката ми се въртиш!
Той бутна плачещото дете към стаята и ритна играчката ѝ след нея.
– Какво се мотаеш там? Ще ядем ли днес? Иска ми се да те пребия вече, вместо да ям! – наруга Ира.
След малко, по време на обяда, Ирина не се сдържа и въздъхна:
– Толкова ми се иска поне едно малко тортичка!
Сергей мрачно я стрелна с поглед изпод вежди.
– Всеки иска нещо!
– Но аз днес имам рожден ден, – тихо поясни Ира.
– Как така рожден ден?
– Днес ставам на 25 години.
– А бе я виж ти, – изсумтя Сергей. – Пари за твоите глезотии няма. Сигарети поне купи ли ми вчера?
– Да, цял стек.
– Ъхъ, – кимна Сергей и стана от масата. – Отивам при Димон, още вчера му обещах.
– Отново ще се върнеш късно?
– Когато искам, тогава ще се върна. А ако нещо не ти харесва, няма кой да те държи!
Когато вратата се затвори зад него, Ира дълго седеше, гледайки в една точка.
Изглеждаше, че за първи път вижда неговото отношение към нея.
„Дори „благодаря“ не каза. А и кога изобщо е казвал? Ако не бяха неговите цигари, щеше да има и за торта, и за сладолед за мен и дъщеря ми.“Влизайки в банята, Ирина спря до огледалото и се усмихна на отражението си:
„Честит рожден ден!“
Тя гледаше измореното си и отслабнало лице и осъзнаваше колко много е изтощена от този семеен живот.
„Толкова се стараех за семейството. Винаги пестях от себе си, всичко правех за Сергей и дъщеря ни. А сега дори не ме поздрави. Няма от кого да чуя една добра дума…”
Почувства сълзите, които наближаваха очите ѝ, но като се погледна отново в огледалото, Ирина каза:
„Браво на теб! Ти си една прекрасна съпруга и майка! Благодаря ти!“
И ѝ стана малко по-леко.
Късно вечерта Сергей се прибра пиян и ядосан.
– Пак седиш с тая кисела физиономия – каза раздразнено той. – Писна ми от теб!
– Моля те, по-тихо! Настя вече спи!
– На мене изобщо не ми пука! Гледай я, как командва! Коя си ти изобщо? Аз съм тук господарят, а теб мога във всеки момент да изхвърля на улицата! – заплашително се разхождаше Сергей из стаята, ставайки все по-агресивен.
Ирина се страхуваше от него в такова състояние и беше готова да избяга без да се обръща назад, ако не беше малката ѝ дъщеря, която мирно спеше в съседната стая.
– Млъкна, а? Така си и знаех! Сега аз ще говоря!
Сергей буйстваше дълго, като обвиняваше Ирина, че според него тя „му късала нервите“ и „се разпускала“.
Когато най-накрая заспа, Ирина взе окончателното си решение.
На следващия ден тя говори с колегите си на работа.
– Момичета, да не знаете случайно някой, който да дава апартамент или стая под наем, евтино? Решила съм да напусна Сергей.
– За такъв случай ще се намери – каза Мария. – Моя приятелка дава под наем, точно си търси добри наематели, че след последните още не може да си оправи апартамента.
– Ще ѝ помогна с почистването. Само дано ми я даде евтино – оживи се Ирина.
– Аз отдавна ти предлагам да работиш като продавачка. Ще те науча как се работи с касата, а останалото ти и без това го умееш.– Благодаря ти, Маша – прошепна Ира, която се почувства много приятно, но и засрамена от помощта, която получаваше. – Още днес съм готова да започна да уча.
– Така те искам! Браво! Това отдавна трябваше да стане! – окуражиха я колегите.
Наемният апартамент беше много малък, неудобно разположен и занемарен. Но най-важното беше, че цената на наема устройваше Ира.
След като изчисти всичко възможно, тя започна тайно да пренася своите и дъщерини си вещи там.
Тя се страхуваше да каже на Сергей за решението си да се разделят, защото преди седмица, когато намекна за това, се сблъска със заплахи.
„Та ти въобще не ми трябваш, но само да посмееш да си тръгнеш, повече дъщеря си няма да видиш!“ – просъска той с присвити очи.
Затова Ира много предпазливо пренасяше малко по малко вещите в наемния апартамент.
Те бяха малко, затова скоро разбра, че е дошъл съдбоносният ден на окончателното ѝ преместване и раздялата със Сергей.
Изведнъж я обзе голям страх.
„Дали не сгреших, като започнах всичко това? Той не ме бие! Да, непрекъснато се кара и пие, но може би и аз имам вина? Как ще отгледам Настя сама? Ще ми прости ли, че я лишавам от баща ѝ?“
Размишленията ѝ бяха прекъснати от дъщеря ѝ.
– Мамо, да тръгваме!
– Настя, ти съгласна ли си да живееш с мен без татко?
– Да! Искам! Татко е лош – прошепна дъщеря ѝ, а в очите ѝ проблесна страх.
Изведнъж на Ира ѝ хрумна:
„Аз бях същата като нея. Растях в семейство с баща, който пиеше, гонеше ни с мама и бях винаги нещастна и уплашена. Не искам Настя да преживее същото! Не, няма да го позволя!“
Решително грабна чантите си и хвана дъщеря си за ръка. Ира напусна завинаги дома на Сергей, оставяйки му прощална бележка с молба да не ги търси.
