Нямах думи, беше по-скоро като сън. Не можех да позволя това да се случи в реалния живот. Първо — първокласната актьорска игра, а след това — това. Не знам дали има нещо друго, което би могло да ме изненада.

Със съпруга ми сме заедно от почти десет години, но през цялото това време отношенията ми със свекърва ми не са се променили към по-добро. Не знам какво не съм направила, за да ѝ угодя, но тя просто не искаше да ме остави на мира. Стараех се да не се оплаквам на Костя за майка му и го правех само в крайни случаи, когато свекърва ми прекаляваше с поведението си. Костя обаче винаги мислеше, че преувеличавам, защото Елена Петровна се държеше като кадифе, когато той беше наблизо.

— Как синът ми можа да се влюби в такава мърла? Всеки път, когато дойда в дома ви, оставам ужасена от това, което виждам! — обичаше да ми казва тя, когато Костя не беше наблизо.

— Не знам за какво говорите. Всичко е чисто, нещата са си на местата. — Не можех да разбера за какво става въпрос.

— Очевидно е, че не забелязваш нищо, иначе нямаше да оставяш тази бъркотия. — Тя посочи напълно подредената стая с поглед, пълен с презрение.

Когато разбрах, че с Костя ще имаме дете, се надявах, че това ще промени нещата. Очаквах Елена Петровна да се успокои и да престане да ми досажда за всяка дреболия. Но вместо това тя като че ли намери нова енергия и нападките ѝ станаха по-остри, а коментарите — по-чести.

— Е, кого ще възпитаваш с този подход? — възкликна тя, когато игнорирах плача на Сергей за поредната играчка. — Той крещи по цялата улица! Може би е време да го удариш, за да се научи.

— Елена Петровна, децата не бива да се удрят. Никога няма да посегна на сина си. — Отговорих спокойно.

— Какво знаеш ти за възпитанието? Аз съм отгледала двама и двамата станаха прекрасни хора. — Тя каза това така, сякаш беше авторитет в областта.

— Работя като учителка в детска градина и имам педагогическо образование. Сериозно ли мислите, че не разбирам как се възпитават деца? — отвърнах с лека ирония.

— С твоето безгрижие и безотговорност се чудя как въобще си завършила. — Не пропусна да направи поредната си забележка.

— Защо сте толкова несправедлива към мен? — Опитах се да проведа откровен разговор.

— Аз просто искам най-доброто за семейството ни, но ти си прекалено инатлива, за да го разбереш.

Сергей най-накрая спря да плаче за играчката, която не беше купена, и всички заедно тръгнахме към детската площадка.

— Костя закъснява. Колко още трябва да го чакам? Той обеща да ме закара до вкъщи. — Елена Петровна погледна часовника си.

— Вероятно има много поръчки, знаете, че графикът му е нестабилен. — Казах.

— Не разбирам защо държи на тази работа. Отдавна можеше да намери нещо по-добро от това да кара такси. — Измърмори тя недоволно.

— Опитвал е, но навсякъде предлагат по-ниски заплати. А все още трябва да плащаме кредита за апартамента. Сега не е моментът да сменя работата си.

— А ти, като една лоша майка и съпруга, не можеш дори да мотивираш мъжа си. — Заключи свекървата и се отправи към Сергей, който щастливо ровеше в пясъка.

Погледнах я как се опитва да го измъкне от пясъчника, и в главата ми се завъртя един и същ въпрос: „Кога ще приеме, че Костя е щастлив с мен и че никой не се интересува от нейното мнение?“

— Ето ме и мен! — Прозвуча радостният глас на Костя, който се приближи към нас.

— Най-накрая! Чакахме те. — Зарадвах се и се обърнах към съпруга си.

— Татко! — Сергей видя баща си и побягна към него, изтръгвайки се от ръцете на баба си.

— Здравей, сине! — Костя го вдигна на ръце и го притисна към себе си.

— Костя, не те очаквахме толкова скоро. — Елена Петровна отиде при сина си с широка усмивка. — И Надица толкова се старае, когато има помощник, всичко е по-лесно. — Тя сложи ръка на рамото ми, сякаш изобщо не ми беше правила забележки цял ден.

Познавам тази жена от години, но продължавам да се удивлявам на актьорските ѝ способности. Щом Костя се появи, тя се превръща от зла свекърва в най-добрата майка и приятелка.

— Е, как сте тук без мен? — попита Костя, докато прибираше играчките на Сергей.

— Всичко е наред, но майка ти отново не е доволна от мен. — Отговорих, без да мога да скрия разочарованието си от днешния ден.

— Хайде, тя те обича. Винаги те хвали, когато сме заедно. — Костя, както обикновено, не повярва на думите ми.

— Щеше да е хубаво, ако поне веднъж ми каже нещо хубаво и в очите. Но получавам само обиди. — Отвърнах, опитвайки се да остана спокойна.

— Обиди? — Костя ме погледна с недоверие. — Сигурно не си я разбрала правилно.

— Не мисля, че „безотговорна“ и „безгрижна“ могат да бъдат разбрани неправилно. — Казах рязко.

— Не мога да повярвам, че майка ми би ти казала това. — Той поклати глава.

— Мислиш, че те лъжа?! — Наистина бях наранена от думите му.

— Разбира се, че не. — Костя побърза да се извини, но по изражението му разбрах, че все още се съмнява.

„Добре“, помислих си. „Ще ти го докажа.“ Реших, че следващия път ще запиша думите на свекърва ми, за да не оставям място за съмнение.

Следващата събота Елена Петровна отново дойде у дома, за да прекара време със Сергей. Както обикновено, Костя беше на работа, а аз останах сама с нея. Тя започна с обичайните си критики:

— Виждаш ли тези ивици по чашата? Никога ли не си научила как се мият съдове?

— Ако не ти харесва, можеш да ги измиеш сама. — Отвърнах хладно.

— Мръсница и невъзпитана! — Свекърва ми театрално поклати глава и се приближи до мивката, за да измие чашите. — Какво ще прави синът ми с жена като теб? Внукът ми яде от мръсни съдове!

Докато я слушах, ми хрумна идея. Взех телефона си и дискретно започнах да записвам. Тя не спираше:

— Сякаш Костя те е взел от пещерата. Нямаш елементарни умения! — Изсумтя тя, докато търкаше чашите с гъба.

— Добре, че те имаме, иначе как ли щяхме да оцелеем? — Реших да ѝ играя по играта.

— О, в празната ти глава все пак има някаква мисъл! — Грубо отвърна тя. — Ако искаше, можеше да станеш нормална домакиня, но вместо това продължаваш да тормозиш сина и внука ми с тези твои „пещерни навици“.

Едва се сдържах да не избухна. Този път нападките ѝ минаваха всички граници. Но си казах: „Сега имам доказателство. Костя ще види всичко със собствените си очи.“

Когато Костя се прибра вечерта, не губих време. Посрещнах го в коридора с телефона в ръка.

— Как мина денят ти? — попита той, целувайки ме по бузата.

— Всичко е наред. Но искам да ти покажа нещо. — Казах и пуснах видеото.

Докато гледаше записа, лицето му се променяше. Отначало беше изненадан, после ядосан, а накрая просто поклати глава.

— Не мога да повярвам. Ако не го бях видял с очите си, щях да си помисля, че си преувеличила. — Костя въздъхна. — Майка ми… Как е могла да ти каже това?

— Когато ти не си тук, тя е напълно различен човек. — Обясних.

— Любов моя, съжалявам, че не ти повярвах по-рано. Няма да позволя това да продължи. — Костя изглеждаше решителен.

На следващия ден той разговаря с Елена Петровна. Не ѝ каза за видеото, но беше достатъчно строг. След този разговор отношенията ѝ с нас се промениха. Посещенията ѝ станаха редки, а животът ни най-накрая придоби спокойствие.

Една вечер телефонът на Костя иззвъня. Погледнах екрана — беше Елена Петровна. Костя включи високоговорителя.

— Здравей, сине. Искам да ти кажа, че утре отивам при нотариуса. Ще препиша апартамента на Паша. — Съобщи тя без никакво колебание.

— Е, не съм изненадан. — Костя отговори хладно.

След разговора той ме погледна и каза:

— Не ме интересува какво ще направи. Нашият живот е тук, с теб и Сергей. А това е най-важното.