Тя не разбра веднага какво се е случило.

Галина беше малко над шейсетте, но на вид можеше да ѝ се дадат значително повече години. Тежкият труд, без който животът в забравеното от Бога селце беше немислим, бе оставил отпечатък върху някогашното ѝ красиво лице, изкривил беше пръстите на ръцете, които и без това бяха загубили предишната си сръчност.

Жената отдавна живееше сама. Единственият ѝ син, Максим, замина за столицата след десети клас, а тя дори не знаеше дали е жив — замина и сякаш изчезна. С Петър, съпруга ѝ, го търсеха години наред, дори писаха до предаването „Чакай ме“, но така и не го намериха.

Истина е, че по-късно ѝ бяха пренасочили няколкостотин писма от цялата страна, в които много хора твърдяха, че Максим е жив и дори сравнително здрав. В началото Галина и Петър се хващаха за всяка такава надежда, два пъти дори пътуваха до различни градове, изразходвайки всички свои спестявания на тези пътувания. След третия неуспех осъзнаха, че така няма да намерят сина си.

Преди няколко години, още преди Петър да си отиде, Галина получи писмо, с което бе изпратена снимка, от която сърцето ѝ се сви. На снимката бе Максим, хванал под ръка едра жена, значително по-възрастна от него.

Авторката на писмото се казваше Татяна. Тя съобщаваше, че Максим — нейният съпруг — е починал внезапно в съня си на двадесет и тригодишна възраст. И че тя, Татяна, едва сега разбрала, че Максим има роднини, тъй като той ѝ казал, че е сирак.

Татяна научила истината случайно: нейна приятелка, която по работа гледала стари записи на предавания, включително „Чакай ме“, разпознала Максим.

В писмото Татяна канеше Галина и Петър в Красногорск. Обещавала да им покаже гроба на сина, но не беше оставила нито обратен адрес, нито телефон за връзка.

Галина не можеше да разбере: беше ли забравила Татяна или го направи нарочно? С Петър опитваха да я намерят, но не успяха. Пишеха до гражданския регистър, търсеха сведение за сключени бракове, но и там удариха на камък — може би Максим е живял с Татяна без официален брак.

Може би ако беше видяла гроба на сина си, Галина би повярвала в смъртта му, но така смяташе писмото на Татяна за лоша шега. И вярваше, че Максим е жив, просто е изоставил жена си, така както някога е изоставил тях с баща си.

Петър работеше на смени в града, а там си намери друга жена. С апартамент и „всички удобства“. И Петър изчезна — нито вест, нито кост.

Галина въздишаше, спомняйки си за него, но огорчението беше преминало. През годините на самота беше успяла да си обясни всичко.

Как да изглеждаш като София Лорен, живеейки в дома си с минимални удобства? А тя, София, беше даже по-възрастна от Галина! Последния път, когато Галя видя София по телевизията, бе когато италианската звезда дойде в Русия, а известният кардиохирург Бокерия ѝ стисна ръката вместо да я целуне.

Галина си представяше любовницата на съпруга си точно такава: поддържана, със стилна прическа и безупречен грим. И с блестяща чантичка-клъч в ръка. Никой не би устоял, къде остава за Петър!

А за нея, Галина, явно съдбата бе предначертала да бъде изоставена от всички.

И щом е така, Галина махна ръка на живота си. Заприлича на вещица, и добре — поне въшливите бандити няма да я притесняват.

След още десет години в селото не беше останал никой, освен Галина, старецът Никита Андреевич и неговият мрачен и мълчалив син Денис.

Галина имаше няколко кокошки, които през зимата прибираше в сеното, за да не измръзнат и да не станат плячка на лисиците, които се навъртаха наоколо. Докато Петър беше с нея, имаха и коза, но се оказа твърде сложно да я гледа сама, затова я продаде.

Галина въздъхна при мисълта, че би било хубаво да пие козе мляко в момента. Но разполагаше само с пакетирано, от прах, което беше поръчала от магазина. Макар и химическо, се съхраняваше дълго.

От дърва бе запасена достатъчно, само старата ѝ покривка я притесняваше. И електрическата инсталация. Завали ли много сняг, покривът можеше да не издържи и да се срути, затрупвайки Галина и превръщайки къщата ѝ в гроб. Ако къщата не изгореше преди това.

Бившата атеистка Галина се прекръсти, представяйки си тези сценарии.

Един ден тя обработваше набраната червена калина. Смеси я със захар, нареди бурканчетата на перваза. Реши да занесе няколко на Никита Андреевич и Денис. Така или иначе сама нямаше да изяде всичко, а трябваше да си помагат.

Никита Андреевич също понякога я глезеше: миналата година я почерпи с домашна сланина (достатъчно голямо парче, стигна ѝ за цялата зима), а когато с Денис си палеха банята, след като се потопяха, кани и нея „да си стопли костите“.

Ето, и сега пушекът от банята се виеше. Денис палеше, а вътре беше старецът.

– Здравей, Андреич! – поздрави го Галина. – Банята ли палите? Ама днес не е петък?

– Абе нещо съм хремав, – изкашля се старецът, – настинал съм.

– Ама нали не е добре в такъв случай да се париш?

– Точно затова. Не е останало друго, само това помага, – отвърна Никита Андреевич със засегнат глас.

– Ето нещо, което ще помогне! – Галина извади от чантата бурканите с калина. – Току-що я затворих! Пий с горещ чай, полезно е.

– Ах, благодаря! – усмихна се старецът. – Това обичам! А ти, Галя, ела след четири часа, Денис ще държи жаравата. Ще се попариш.

– Ще дойда, – обеща тя и тръгна обратно. Но ѝ се сви нещо на сърцето. Заприлича ѝ се, че Никита Андреевич е зле и никаква баня няма да го изправи на крака.

От мъка дори не забеляза чуждите стъпки, оставени върху прясно натрупания сняг по пътеката към дома ѝ. Но успя да види как мръдна завесата на прозореца ѝ. Галина застина на място. Някой беше в къщата ѝ! Някой чужд. Стоеше и се чудеше какво да прави: дали да вземе брадвата от прага и да провери какъв е този гост или да се върне и повика Денис Никитов.

Ами ако е бившият ѝ мъж? Или… синът ѝ?Тя пристъпи в сенките, оттам нахлу в стаята.

— Максим!

— Опа-на! Стопанката се върна! — плясна с ръце един от двамата мъже, седнали на нейната маса. — Посрещни гостите, стопанке!

Тя се вгледа внимателно. Двамата непознати мъже също я пронизваха с поглед.

— Кои сте вие? — най-накрая попита тя.

— Аз съм Михаил, а това е Винсент! — старшият от двамата изписа осморки във въздуха с нож и отговори.

На вид той бе към петдесетгодишен. Лицето му беше набраздено и белязано. Изпод надвисналите рижави вежди я гледаха малки, злобни очи с неопределен цвят.

— Намерихме си тук твоята настойка, но с мезето удряме на камък! — щракна с език Рижия, както тя го прекръсти наум, — помогни, а? Стискаме глад докато и за нощуване няма къде да си намерим!

Той прихна да се смее и погледна към другаря си, Винсент, който седеше със сведени към земята очи.

— Нямам нищо, разкарайте се — каза тя и издържа спокойно пронизващия поглед на злите му очи.

— Така ли? А тази пиленца, дето гледаш, кое ще кажеш? — преглътна Рижия и се обърна към другаря си: — Какво си се разседнал, Винсент, като на изложба? Вземи пилето, бе!

Винсент се изправи бавно. Той беше по-млад и по-здрав от Рижия. Погледна я виновно, преди да излезе към сеновалището, където беше разположен кокошарникът. Кури шумно възроптаха.

Галина излетя подире му и го сграбчи за края на ватенката.

— Не ги пипай! Това са носачки, не са месодайни кокошки!

— Много моля, мамо̀, по-добре направете каквото ви каже, иначе вместо тях ще ви заколи! — пошепна Винсент с кимване към вратата — Посочете ми някоя, може би така ще приключим.

Преглъщайки сълзите си, тя посочи младата Пеструшка. Тя снасяше зле, и Галина дори обмисляше да я занесе на Денис да я коли.

Винсент сграбчи кокошката и с един откъсляк свърши с нея. Свил й врата, я понесе навън.

— Ах, Боже Господи! — Галина се обърна и тръгна към вратата.

Тя искаше да се добере до Никита Андреевич, да му разкаже за неканените гости и да изчака там с Денис, докато си тръгнат. Старият човек имаше пушка — навремето беше ловувал. При съседите би било по-безопасно.

— А къде си тръгнала? — провлачи глас Рижия. — Я се върни, стопанке!

— Какво ви трябва още? — попита Галина, без да го поглежда.

— А кой ще готви? Обичам супичка по домашному. Я ни посготви нещо — тукашно трябва да имаш всичко!

Галина трябваше да се върне. Тя оскуба още топлата Пеструшка, опърли я и като я наряза, сложи месото в глинен съд. Добави сушени подправки, моркови, картофи и лук и го постави върху печката.

— Е, така вече си е друго! — проточи доволно Рижия и си потърка ръце. — Кога ще е готово?

През цялото време, докато се вареше супата, Галина седеше и слушаше лаконичния разговор между двамата натрапници. По речта разбра — бяха затворници. Не се заслушваше внимателно, но и без това се разбираше, че са бегълци. На стотина километра оттук имаше затвор, където затворниците работеха с дървен материал.

По-късно, двамата си хапнаха от супата. И за нея оставиха — не се съгласиха да се хранят заедно, а на миризмата им трудно можеше да се привикне. Въпреки че Галина не беше глезла, от тяхната воня й се събраха сълзи в очите и й прилоша. Тя все чакаше, че наситени ще си тръгнат. Но това не стана.

— Скоро ще стъмнее — произнесе Рижия, като зяпна към прозореца. После се обърна към нея: — Ще пренощуваме тук. Тихо е, уютно ти е.

Галина се прекръсти и въздъхна. Какво да отговори? След онова, което чу от Винсент, не посмя да спори.

— Не бой се — рече Рижия, като разбрал погрешно страха й — не си в моя вкус, бабке.

Тя направи нов опит да излезе. Четирите часа, за които Никита й беше обяснил, вече изтичаха, и я чакаше специално оставената за нея баня.

— Трябва да отида у съседите — каза тя, премълчавайки причината. — Един старец е болен. Ще го нахраня и ще му занеса супата.

— Няма да ходиш никъде — изръмжа лежащият на пейката Рижия, почесвайки дебелото си окаляно шкембе. — Тоя твой дядка няма да умре до утре.

— Моля ви, бъдете хора. Старецът излежа при Сталин. Не го обричайте сега да мръзне! Страхувайте се от Бога!Топлината от наваристата супа направи бандита благодушен.

— Добре, върви, бабичко — милостиво кимна Рябия — но без глупости. Викентий, придружи я!

— Защо ми е твоят Викентий — уплаши се Галя — ще стигна и сама.

— Кой те знае, старице! Може да грабнеш скиите направо към ченгетата!

— Гледай ти, съвсем си се побъркал — засмя се Галя — та до най-близкото село са цели четиридесет километра! А до града — осемдесет! Да не мислиш, че съм спринтьорка?

— Аз казах — той ще те придружи и ще чака, докато нахраниш стареца. Не се тревожи, Викентий ни е интелигент, ще се обърне, ако трябва. — Рябия се засмя цинично.

Нямаше как, тръгнаха двамата. Галина първа, след нея Викентий.

— Слушай — каза Галя, когато се приближаваха до къщата, където живееха баща и син — почакай ме отвън. Не искам да плаша стария човек с чужди хора в селото. Той е доста мнителен.

— И какво може да направи? — Викентий се подсмихна подигравателно — Да не би да има радиостанция? Или пък оръжие?

— Не, не — каза тя прекалено бързо, но изглежда, че бандитът не забеляза.

— Добре тогава — съгласи се той — ще запаля цигара, но гледай да не се бавиш!

От банята вече не излизаше дим. Изненадана, Галина влезе в къщата, но вътре откри само изстинала печка и следи от припряно събиране на багаж: на масата, освен донесените от нея буркани с калина, лежеше кожена папка, очилата на Никита Андреевич, в които така и не бе сменил пукнатото стъкло.

— Никита! — тихо повика Галя. — Денис!

Но никой не ѝ отговори. Беше объркана. Къде ли са изчезнали? Може би на стареца му е прилошало и Денис го е повлякъл на шейна към станцията, за да стигнат до селото?

Не ѝ се връщаше обратно при престъпниците. Жалеше я за имуществото, кокошките… но не можеше да се пречупи и да се върне в собствената си къща. Забеляза на стената икона на свети Николай Чудотворец, когото Никита Андреевич почиташе особено много, и ѝ се прииска да я вземе със себе си, но тогава стъпалата на верандата проскърцаха и се чуха тежки стъпки. Викентий се беше отегчил да чака.

Галина светна лампата и се мушна в килера, където Денис държеше всякакви щуротии. Оттам имаше малка стълба към тавана. Галина внимателно се покачи и дръпна стълбата нагоре, затваряйки капака точно навреме, когато Викентий влезе в къщата.

Тя можеше да чуе как той обикаля надолу. Чу се стъклен звън — гладният крадец ровеше из шкафа и явно беше открил спиртните запаси на стареца за специални случаи.

„Господи, спаси и помилуй! – прекръстваше се Галина, – само да не подпали, клетникът, само да не подпали!“

От смъртта не се боеше, но мечтаеше за лесен край, за да може веднага да види тези, които някога е обичала: майката, баба Клава и сина-предател. Толкова ѝ се искаше да го попита защо я предаде? Какво ли беше направила, за да заслужи това?

„Само да не подпали! Батюшка Николай, помогни“, молеше се Галина със затворени очи. Накрая долу всичко стихна. Тя внимателно погледна през мръсното малко прозорче и видя как започна да вали сняг. Даже не вали, а направо се сипе. Сред белите парцали пробяга черната фигура на Викентий, който бързо излезе през портата.

Галина излезе от убежището си. Отиде до вратата и я заключи с резето. В сандъка на Никита Андреевич намери старо, прогризано от мишките шинел и се зави с него, легнала на матрак. Издишвайки топлината си, тя размишляваше какво ли ще направят бандитите. Утре, при светло, може би ще си тръгнат и няма да я потърсят.

А тогава Никита Андреевич и Денис ще се върнат, и ще празнуват Нова година. А после — ще дойде пролетта. Боже, колко ѝ се искаше да види пролетта, да вдиша аромата на събуждащата се земя!

С тази мисъл заспа.

***

Викентий се загуби. Дълго се лута, препъвайки се в снега върху скрити плетове и храсти, докато не съзря фенерче, което мъждукаше в мъглата.

Електричеството беше спряло и Рябия беше запалил свещ, за да не стои в тъмното. Викентий, влизайки в къщата, удари глава в касата и тихо изруга.

— Нахрани ли стареца? – прегракнало попита Рябия и освети с огарка врата.

— Няма никакъв старец там — измърмори Викентий, отръсквайки снега от дрехите си. — Старицата ни излъга. Избягала е.

— Ех ти, вислоух глупак! — с яд изруга Рябия и удари юмрук по масата. Боли го ръката и започна да я тръска.

— Прости, Михаил. Наистина се провалих — наведе глава Викентий — Веднага след като влязох в къщата, ето това…

Той сложи на масата бутилка водка, намерена в шкафа на стареца.

— Сигурно вместо да търсиш старицата, си претърсвал шкафовете? — присви очи Рябия, вдигайки бутилката и развивайки капачката. — Няма къде да се дене тая старица, в такова време! Ще замръзне в гората.

— Вътре е в къщата — избърса носа си с ръкав Викентий — скрила се е някъде. Потърсих, но като започна снежната буря, се уплаших, че няма да намеря пътя обратно…— Ще се зазори, ще откриеш старицата и ще я приключиш. Опасно е да я оставяме, върбите ще си разкрещи, сврака!

— На кого? — Викентий се засмя нервно. — На вълците? На бобрите и лисиците?

— Ако си глупак, това е завинаги — изгледа го студено Рябий. — Тя взима продукти отнякъде. Ще разкаже за нас с теб, ще опишат лицата ни, а тези, които трябва, ще предадат всичко.

Той отпи глътка и подаде бутилката на Викентий.

— Не, не съм съгласен на мокра работа — поклати глава Викентий, приемайки бутилката.

— Хубаво — изщрака ножът на Рябий. Той срежеше остатъка от бедното парче на масата. — Не я убивай. Отрежи ѝ езика, избодѝ ѝ очите – това ще бъде достатъчно.

Викентий се вгледа в него, и разбирайки, че той не се шегува, спря да отговаря. Знаеше, че ако не се подчини, Рябий не само ще убие старицата, но и самия него. Не защото се страхува от предателство. Просто Рябий обичаше да убива. Викентий бе видял как той се справи със войника, изпратен с отряда им. Направи го бавно, сякаш се наслаждаваше. И после го гледаше как тъмен воал на смъртта завладява очите му.

„Може би трябва да избягам?“ — мислеше Викентий през нощта. Но бързо отхвърляше тази идея: „Рябий ще ме настигне за секунди и ще ме убие, както тоя войник…”

През нощта се събуди от хъркането на Рябий. „Може би да го удуша, мръсника, с възглавница?” — прониза го мисълта. Но знаеше, че Рябий, въпреки слабата си осанка, беше по-силен. Злобата му даваше сила — в лагера почти беше разкъсал един съкилийник.

„Не”, — мислеше тъжно Викентий, завит в кръпканото си одеяло. „По-добре сам да приключа старицата бързо, тя дори няма да усети.”

Едва си помисли това, когато гръм разтърси нощта. Викентий реши, че е станал взрив и че той е в центъра му. Лицето му гореше, нещо тежко се стовари върху гърдите му, затруднявайки дишането.

В същия момент Галина отвори очи. Чу само приглушен звук, подобен на избухване на пиратка, отекнал в мразения въздух. Слушаше. Тишина. Луната осветяваше пространството, и Галина лежеше, вперила поглед в тавана. Заспиваше едва на зазоряване.

Щом слънчевата светлина заля стаята, тя мигом присви очи от болка. Там вън сосулки тежаха и „плачеха” на прозорците. Тя стана и запали студената печка.

Вратата към двора не отстъпваше – през нощта снегът бе натрупал. Галина едва успя да я открехне и надникна навън.

Светът изглеждаше студен, красив и… пуст, сякаш бе удряла ядрена зима.

След това Галина се завърна в дома на Никита и Денис и поднови огнището. Затоплена, си приготви обикновена селска закуска – пържено яйце със сланина, всичко взето от хладилника на Никита. Спомни си, че е време да нахрани птиците.

Докато закусваше, Галина се замисли дали „гостите” ѝ вече са напуснали. Междувременно небето се забули в облаци, а слънцето зад тях заприлича на бяло петно. „Ще се оправи и без птиците – няма да отида, докато те са там. Ще изчакам Денис, после ще видим“, реши тя.

Трудно бе за Галина да стои без работа. Разтребя къщата, изми чиниите и ги нареди прилежно. После се опита да чете ироничните детективи, останали от покойната жена на Никита. Но така и не успя да се съсредоточи, а и старческите очила на домакина не ѝ помогнаха.

Обезпокоена, че уж бандитите ги няма, но нищо не се чува, тя реши предпазливо да се приближи към къщата си.

Не разбра веднага какво се е случило. Къщата стоеше бяла снежна, покривът срутен. Птиците не издаваха звуци. Може би замръзнаха?

— Сега, мили мои… сега — с бързи стъпки в снега стигна Галина до дома си. Следите ги нямаше. Дали пък урките още са вътре? Сените, странно, си стояха здрави. Петър ги бе оправил основно преди зимата.

Тя бутна вратата, прекрачи и чува клутане на кокошки. Тук бе чувалът със зърно и тя го свали върху хранилките. После предпазливо надникна в дома…

Покривът лежеше срутен. По целия под се виждаха счупени керемиди и натрупан през зимата лед.

С отворена уста стоеше тя, вперила поглед в гниещите греди, в дупката, откъдето се сипеше снежна прах.

— Е-ей! — повика тихо тя. — Има ли живи?

На печката видя тяло. Само изкривената ръка с татуировка „МИША“ на бледите фаланги стърчеше.

Под купчината сняг и развалини се долови стон. Галина бързо взе лопата и започна да разравя. Намери Викентий едва дишащ. Разтърси го, докато не отвори очи.

— Изви-нявайте… ма-мо — опита се да се усмихне той, макар мускулите му да не слушаха.

— Нищо, нищо, сега помощ ще дойде, ще се стоплиш — шепнеше тя, нахлузвайки му своите ръкавици. — Всичко ще е наред!

— Бисмарк също…

— Какво? Какъв Бисмарк? — прилепи тя ухо до бледите му устни.

— Отто… и той го каза… всичко ще е наред…

„Бълнува”, си помисли Галина, ала на глас промълви:

— Дръж се! Сега ще стопля чай!— А какво стана с Миха-ил?​

Галина махна с ръка и поклати глава в знак на отрицание.​

— Споминал се е, значи… — Викентий затвори очи.​

— Лош беше човек. А ти си добър! Живей! — Галина се замисли, че няма как да го остави тук — ще замръзне. Като че прочитал мислите ѝ, той каза:​

— По-добре смърт, отколкото затвор.​

— И не смей да мислиш така! — настоя тя, като запъхтяно извади шейната, с която преди беше превозвала Максим, и опита да сложи Викентий в нея. Но очевидно той не се побираше, а Галина не се предаваше. Уморена от опитите, така и не успя.​

— Остави ме… — молеше я раненият.​

— Хайде, лягай на килима! — заповяда му тя, като разстла стар килим и го изтъркаля върху него като дървено трупче.​

… По снега го влачи към дома на Никита Андреевич. Да, там още бе запазено топлото. Жената положи ранения пред печката, с мъка си пое дъх и хвърли още дърва в огъня.​

Вечерта се върна Денис. Беше го придружил местният ловджия, който по щастливо стечение на обстоятелствата влезе в къщата заедно с него.​

Галина бързо разбра какво се е случило — Никита Андреевич се почувствал зле, а Денис повикал линейка, която не могла да стигне до тях. Наложило се да превози баща си на шейна до пътя.​

Денис някога имаше стара „четворка“, но така и не я поправи. Това доста усложняваше живота му.​

— Едва не измръзнахме там, честно казано — разказваше той по-късно, и кимна към Викентий — а този кой е?​

— Това е гостът ми, Викентий — спокойно отвърна Галина, — с един приятел се изгубиха, та останаха да пренощуват при мен. А аз, докато се опитвам да стигна до вашия дом, покривът ми се срути! Знаех си, че ще се случи някой ден!​

— Еха, — учуди се Денис, — покривът ти, леля Галя, наистина е бил опасен!​

Раненият бе изпратен в болница с ловджията. Викентий имаше значителни измръзвания и синини. Още докато се възстановяваше, бандитът избяга оттам.​

Селото престана да съществува — Никита Андреевич почина, без да се върне от болницата и без да опита калината на Галина.​

Денис, след смъртта на баща си, реши да замине да работи в столицата. Той каза на Галина, когато ѝ донесе продукти и пенсията за три месеца предварително.​

— Останете у нас, леля Галя. Живейте в нашия дом, вече е ваш — предложи той.​

— Но как, — отговори тя, — ами продуктите? Магазинът и без това идва, когато му скимне… а лекарствата? Не искам да ставам отшелник… и няма с кого една дума да разменя!​

— Така си е, — съгласи се Денис.​

Той ѝ обеща да изпрати транспорт за нея след няколко дни, и удържа на думата си.​

В града Галина се почувства изгубена. Опита да започне работа като чистачка на автогарата, скиташе се, спеше на гарата. Нищо не се получаваше. Парите, въпреки строгата икономия, свършваха бързо. Започна да си мисли да се върне в своето село, да легне там и да умре.​

Но точно в този момент видя обява.​

Търсеха жена за работа като портиерка в нова кооперация, с настаняване. Работата се състоеше в това, че трябваше да следи никой външен човек да не безпокои жителите на сградата.​

Преди да отиде на първото си интервю за работа в живота, Галина отиде в обществена баня, подстрига се и боядиса косата си. Ако я виждаха старите ѝ познати, никога нямаше да я познаят.​

Очевидно портиерката им беше нужна спешно, защото я наеха без излишни въпроси. Жилището, макар и служебно, я зарадва — малък апартамент, но топъл и с удобства, за които в родното ѝ село можеше само да мечтае.​

Единственото нещо, което Галина взе от предишния си живот, беше иконата, която с позволението на Денис взе от дома на баща му. Жената беше уверена, че спасението ѝ е дело на Свети Николай.

Дереккөз