— Нямам дъщеря! – Елена Артемовна метна парите в лицето на Мила. — Махай се оттук! Не искам да те виждам повече!

— Сбогом, мамо! Чакай мигрантите – ще продам дела си от къщата на тях! – Мила се обърна и излезе от къщата, докато майка ѝ остана да мига като счупена играчка.

***

Неделя сутринта започна със звъна на телефона. „Всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред, зная го!“ – бодро се обаждаше мелодията, а Никита, който подскочи от звука, моментално се намръщи, сякаш го болеше зъб. Звънеше тъщата.

— Мила… Майка ти звъни – процеди той.

— Чувам я – простена Мила. – Идвам…

Рошава, с герданчето ѝ метнато назад, Мила взе телефона и се запъти към кухнята. Никита чуваше само фрагменти от разговора.

— Да, мамо… Защо звъниш толкова рано?.. Не, недей, днес е неделя, единственият ни почивен ден… Какво значи „слънцето вече изгря“? То изгрява в 4 сутринта през лятото!… Аха, вече било седем?! Мамо!… Какво?.. – тонът на Мила се промени от раздразнен на изненадан. Гласът ѝ вече не звънеше, звучеше приглушено. – Сериозно ли?.. Кога?.. Добре, днес ще минем.

Мила се върна в спалнята. Беше успяла да си среши косата, оправи герданчето и метна халат върху нощницата. Изглеждаше объркана, очевидно искаше да каже нещо на Никита. Мъжът никога не я беше виждал толкова странна.

— Какво, котето на Елена Артемовна умря ли? – попита с сарказъм той.

— Не, стана нещо друго…

— Да не е счупила нокът, та затова звъняла в седем сутринта?

— Никит…

— Милаш, колко пъти сме ѝ казвали, че неделя е единственият ни почивен ден, и двамата си отспиваме. Защо не може да го разбере!

— Любими, тя се съгласи.

— Какво имаш предвид?.. – Никита се боеше дори да си помисли това, което му се въртеше в главата.

— Съгласи се да се преместим да живеем при нея. Предложи да се видим днес, за да обсъдим. Наемът на апартамента ни изтича след седмица, можем да не го подновяваме още за шест месеца и направо да се преместим – предложи Мила.

— Ами, мисля, че си права…

Сънят моментално се изпари. Мила и Никита започнаха да пресмятат колко ще могат да спестят от наем и колко бързо ще съберат необходимата сума за собствено жилище. Бяха женени от две години, а преди това още две години живееха заедно като студенти. Никита имаше златни ръце – работеше във фабрика, а вечер и събота извършваше частни ремонти. Клиентите предаваха контакта му на познати, списъкът на редовните му клиенти постоянно растеше. Мила също работеше, но като млад специалист заплатата ѝ все още беше скромна. Хобито ѝ – производство на сапуни, скрапбукинг, декоративни свещи и букети – носеше доход, но не толкова голям, колкото им бе нужен. А наемът на апартамента гълташе все повече средства.

— Мила, последните два месеца едва сложихме нещо в кутията, но сега ще се напълни по-бързо! – Никита държеше красива кутия във формата на къщичка – там пазеха парите за жилище. Другата кутия (оформена като кола) се беше изпразнила преди половин година, когато Никита си купи стар, но все още здрав автомобил.

— Да, Никит, ще спестим бързо! Поне за първоначалната вноска. Още две-три години и ще можем да си купим гарсониера.

— А може би направо двустаен или тристаен? Разликата не е толкова голяма, а и ще можем да мислим за детенце – помечта Никита.

— Хайде да не избързваме с плановете. Още трябва да говорим с майка ми!

— Тя вече предложи да се преместим при нея. Съгласен съм на всякакви условия!

***

Никита малко хитруваше – всякакви условия не им подхождаха. Родителите му, например, щяха да са щастливи да приемат сина си със снаха, но младите не искаха да се местят при тях. Най-тежкият разговор за жилището мина още преди сватбата.

— Милочка, миличка – Светлана Сергеевна държеше ръката на момичето. – Много бих искала да живеете с нас с Никитушка. Но няма да ви е приятно.

— Защо? – учуди се Мила. Тя беше неконфликтна, лесно се разбираше с хората, а и Светлана Сергеевна ѝ беше симпатична.

— Докато Никита учеше, прибрахме баба му при нас. Тя много тежко боледува, не е в разсъдъка си – най-лошото стареене, което можеш да си представиш! Много е трудно да си до нея. Даваме под наем апартамента на баба му, а парите отиват за гледачка и лекарства. И за почистване – въздъхна Светлана Сергеевна: клинингът идваше веднъж на две седмици, иначе миризмата ставаше нетърпима.

— Аз бих ви помогнала!

— Слънчице, просто отдели време и ни посети – сама ще разбереш – поклати глава Светлана Сергеевна.

Родната майка на Мила, Елена Артемовна, категорично отказваше да приеме дъщеря си при себе си.

— Полудя ли? Едва сега започнах да си живея както искам, а вие искате на гърба ми да се заселите? Никога! Не дай си Боже да ме направите и баба!

— Мамо, огромни суми отиват за наема – пробва се да обясни Мила.

— Тогава не наемайте апартамент, а просто стая – така и ще спестите по-бързо – равнодушно отвърна Елена Артемовна.— Мамо, ти имаш собственна къща, мансарда, вода, ток, газ – всичко! Ние щяхме да ти помагаме с домакинската работа!..

— Не, и дума да не става — отсече Елена Артемовна.

И ето, две години по-късно, майката изведнъж сама ги покани при себе си. Първото, което привлече вниманието на Никита, беше наклонената портичка. Бързо пресметна, че може да я поправи като знак на благодарност. А и оградата отдавна се нуждаеше от обновяване. Високата трева я закриваше, но беше очевидно, че няма да е излишно да се купят една-две кутийки боя.

— Дъще, помислих си: та наистина се мъчите, живеете в покрайнините, губите време за път, апартаментчето ви не е кой знае какво. По-добре да спестявате за свое, отколкото да храните чужди хора.

— Благодаря, мамо! — Мила засия и победоносно погледна съпруга си, сякаш казваше: „Виждаш ли, аз ти казвах, че мама е нормална, а ти я наричаше скъперница.“

— Само че, знаеш, имам няколко условия.

— Какви? — запита малко озадачена Мила.

— Вие ще плащате всички сметки.

— Добре.

— И ще се храните отделно.

— Съгласни сме.

— В кухнята има място за ваш хладилник. Нищо ваше не ми трябва. Това, което ми е нужно, сама мога да си го купя.

— Добре. Още нещо?

— Не, дъще, само това. А, и без гости.

— Мамо, благодаря! Всичко ни устройва! — възкликна Мила от радост.

Следващата неделя Никита натовари чанти с вещи в колата и тръгнаха към Елена Артемовна. Тя се суетеше около портичката, демонстративно придържайки я.

— Ето, моето нещастие, килна се… Няма мъж в къщата, няма кой да я поправи! — жаловито каза тя.

— Няма проблем, днес ще я оправя! — весело отвърна Никита.

— Ще съм ти благодарна… Стой, Мила, къде носиш вещите?

— Мамо, в нашата стая, на мансардата, където живеех преди…

— Не, не натам — бързо каза Елена Артемовна. — Сега там е зона за релакс. Неси ги тук.

— Но, мамо, това е най-малката и най-студена стая — учуди се Мила.

— Дъще, преустроих всичко, сега това е единствената свободна стая. Но ако не ви харесва — още не сте разопаковали, не е късно да се върнете обратно — присви устни Елена Артемовна.

— Не, не, удобно ни е! — включи се Никита. — В крайна сметка имаме толкова работа, че вкъщи само ще нощуваме.

Щом занесоха вещите в къщата и Мила започна да се настанява на новото място, Никита излезе в двора, за да поправи портичката. При по-отблизо разглеждане се оказа, че само изправянето на пантите няма да е достатъчно: беше необходим по-сериозен ремонт. За да не ходи два пъти до магазина, Никита огледа и оградата. И веднага подсвирна: пипнеш ли я – ще се разпадне. Значи трябва да се смени цялата. Мери с рулетка из двора, водеше записки, а после се върна при Мила.

— Скъпа, има проблем. Портата и оградата не стават за ремонт. Предлагам да разглобим оградата и да я използваме за дърва. Ще вземем пари от спестяванията за апартамента и ще сложим нова ограда на мама.

— Но това са нашите спестявания…

— Мила, за наем щяхме да похарчим повече. Нека просто смятаме, че сме го удължили с още месец, добре? А със заплатите ще компенсираме.

— Добре…

Докато Мила приготвяше обяд, Никита отиде до магазина, купи материали и започна да разглобява оградата. След кратка почивка за хапване, отново се захвана за работа. По-късно пристигна братът на Никита, Антон, за да помогне. Двамата заедно почти завършиха до вечерта. Елена Артемовна дори се съгласи Антон да пренощува. Вечеряха всички заедно, а тя непрекъснато хвалеше готварските умения на Мила.

— Ох, дъще, вече бях забравила колко страхотно готвиш!

— Да, затова особено обичам Милочка! — нежно поглади ръката на съпругата си Никита.

— Ех, братко, ако бях опитал всичко това по-рано… — Антон направи широк жест към масата и намигна на Никита. — Щях аз да се оженя за Мила!

— Да, да, Милочка ми е завидна кандидатка, такава трябва само на ръце да се носи, да се глези и да се обсипва с подаръци. А не да се пести за ипотека — недолюбваше Никита Елена Артемовна, наричайки го бедняк. За разлика от това, брат му Антон й беше симпатичен: беше предприемач и, честно казано, живееше доста охолно.

— Мамо, аз отдавна съм съпруга на Никита. И друг мъж не ми трябва — Мила гледаше съпруга си с любов. Той знаеше истинското мнение на тъщата.— Да, любовта е сляпа…

***

Две седмици живяха така, както се бяха уговорили. Мила и Никита имаха свой хладилник, готвеха само за себе си, а Елена Артьомовна – само за себе си. Но после младите решиха да отпразнуват повишението на Никита в работата и поканиха свекървата на вечеря. Тя не спираше да хвали ястията. На Мила, която в детството си рядко получаваше внимание и похвала от майка си, това й се струваше като море от любов, без да осъзнава, че всичко това е просто обикновена ласкателност. А на следващия ден се проведе друг разговор.

— Дъще, колко хубаво ухае! Какво готвиш?

— Рагу, ще вечеряш с нас? – предложи Мила от учтивост.

— Няма да откажа. Днес имах тежък ден, не успях да сготвя нищо.

— Случва се. След 15-20 минути сядаме и те чакаме.

От тази вечер нататък нещата промениха хода си: свекървата веднъж не била успяла да приготви вечеря, друг път, под предтекст на аромата на десерт, се самопоканваше на трапезата. Постепенно общите вечери станаха традиция. Вече слагаха масата за трима.

— Никитушка, такава ограда си направил – всички съседи завиждат! И те искат такава! – започна разговор веднъж Елена Артьомовна.

— Знам, леля Ира дойде, вече се разбрахме — усмихна се Никита. Всъщност той вече бе помогнал на няколко съседи, и то не безплатно.

— За какво си се разбрал?! — свекървата промени изражението си. — Тази змия иска и на нея ограда да направиш?

— Ами да, тя също е самотна жена, а и ще ми плати добре.

— Зетко, как можеш да помагаш на чужди хора, когато у вас самите е пълен хаос? – промълви ласкаво Елена Артьомовна.

— Какъв хаос? — удивено попита Никита.

— Ами как какъв. Погледни: кухненските шкафове се разпадат, плочките се отлепят. Трябва да се подремонтират.

— Хубаво, сега ще видя какво може да се направи.

— Само че, зетко… В момента ми е трудно с парите, може ли на заем?

— Елена Артьомовна, ние живеем при вас и също ползваме всичко това. Така че няма нужда от пари.

Никита не забеляза как свекървата доволно се усмихна. Но резбованата кутийка във формата на къщичка олекна с почти 200 000 само за една седмица. Мила вървеше като буреносен облак: тя се надяваше, че с преместването при майка си разходите ще намалеят, но до момента нищо не се беше променило. Напротив, всички доходи от допълнителната работа плавно се сливаха към ремонта на майчиния дом.

— Зетко, тапетите в хола са избелели, може би ще помогнеш с нови? – започна отново Елена Артьомовна.

— Добре, ще помогна. — отвърна Никита с по-малко ентусиазъм.

— Аз вече избрах и поръчах. Отиди до магазина и ги вземи.

Когато Никита отиде в магазина, се оказа, че поръчката е готова, но не е платена. Освен това тапетите бяха далеч от икономията. Добре, че навреме забеляза, че свекървата е поръчала два ролки повече от необходимото. Цялата следваща седмица беше посветена на ремонта на хола. Трябваше дори да се откаже от част от страничните си задачи.

Скоро ремонт изискваха и спалнята, мансардата, коридорът. В допълнение към тапетите беше сменен и линолеумът, банята беше обзаведена с подово отопление, а в хола беше сложен ламинат, в коридора – качествени плочки.

— Вижте какъв ремонт направиха дъщеря ми и зет ми! – хвалеше се Елена Артьомовна, когато нейни гости, приятелката Инна и съпругът й Алексей, дойдоха.

— Колко красиво! Вижда се стил, — със завист заяви приятелката.

— Ох, колко ли струва това… — подсвирна съпругът й. Елена Артьомовна обяви цифрите: беше свикнала, че гостите обикновено се учудваха, когато ги чуеха.

— Майсторът взема евтино. А за материалите колко? — Алексей също беше изненадан. Но не от високата цена, а от нейната достъпност спрямо качеството.

— Това са само за материалите. Никита сам свърши всичко. Така че безплатно. Пък и те живеят тук.

— Извади късмет със зета си, — замислено каза Алексей.

Точно тогава Никита се върна от работа, и Алексей не пропусна възможността да се възхити на уменията му. А Инна не спираше да хвали кулинарните умения на Мила.

— Никита, трябва да поговорим, — започна Алексей, когато мъжете излязоха навън да пушат.

— И на вас ли ви трябва ремонт? – тъжно се усмихна Никита.

— Не, но ще говорим за ремонт. Кажи ми, защо го правиш?

— Това е майката на Мила, ние живеем тук. Тя предложи да живеем при нея, за да спестим за собствено жилище.​— И как, спестихте? — засмя се Алексей. – Добре познавах бащата на Мила. Беше страхотен човек. Докато не се забърка с Ленка. Тя е стисната жена, никога не изпуска своята изгода. Та къщата сам я построи. Как обаче му хрумна да пренапише своята трета част от къщата на Мила – това не мога да разбера. Ленка искаше да е единствената господарка. Винаги й беше малко – затова бащата на Мила се съсипваше от работа. И сега вие сте й нужни не защото е добра, а защото й се приискало ремонт.

​— Грешите, никой няма да постъпи така със собственото си дете…

​— Никита, виждаш ми се умен мъж, но малко наивен. Ако греша – добре. Но във всеки случай: ще ти трябва юрист – обади ми се. И – да, готов съм да те наема: и на мен ми трябва супер ремонт. Ще ти платя повече от пазарната цена.

***​

Този разговор не даваше покой на Никита цяла седмица. Когато отново отвори кутията, откри, че в нея почти нищо не е останало. Спестяванията от две години незабележимо се бяха изпарили – за ремонт, за нови ботуши за тъщата, за храна. Тъщата съвсем беше спряла да купува продукти – дори изключи хладилника си като ненужен. Всичко, което й трябваше, купуваше Мила. А ако по-рано младите купуваха по-обикновени продукти, сега трябваше да се вземат и скъпи колбаси, и телешко вместо пилешко. Иначе Елена Артемовна надуваше устни и се жалваше: дъщеря й забравила добрината, живее наготово и й жалела хляб.

След още няколко седмици Никита се разболя. Цялата сутрин лежа в леглото, а когато най-накрая се събуди, чу тъщата си как говори с една съседка в кухнята. Елена Артемовна не знаеше, че той е вкъщи, затова не подбираше думи.

​— Не, Катя, само си представи: помолих Мила да ми купи кожено палто, а този Никита чу и веднага я разубеди. Как можа дъщеря ми да се хване с такъв бедняк.

​— Е, Лен, поне е сръчен мъж — измънка леко смутено приятелката й.

​— И какво от това? Не, трябва да намеря някой друг за дъщеря си. Сега Никита ще ми довърши ремонта – и да се маха оттук на четири страни, — изсмя се подло Елена Артемовна.

​— Но той практически ти построи нова къща!

​— Трябва още да пренаправи покрива, да смени стълбите за мансардата, — започна да изброява тъщата.

​— Ох, Лен, добре си го нагласила! – отвърна завистливо приятелката й.

​— Така е: от лошото овца — поне малко вълна да вземеш!

Никита кипеше от гняв: така значи, тъщата имала подъл план! Вече тръгна да излиза от стаята, когато внезапно телефонът й звънна.

​— Ох, Мила звъни. Чакай, да говоря с нея, — каза Елена Артемовна и натисна бутона за разговор, включвайки високоговорителя. – Да, дъще.

​— Мамо, прибирам се от работа, каза да ти се обадя, когато приключа.

​— Да, мини през магазина, купи продукти. И освен това вземи една поръчка от офиса за доставки.

​— Не си ли поръчала нещо?

​— Да, една покривчица. Толкова преобразихте къщата ми с Никита, че ми се иска да я украся още повече!

​— Мамо, у дома стана наистина уютно, стилно и красиво. Жалко е да го кажа, но ще се наложи да останем при теб още една година. Добре ли е?

​— Една година? Нали се уговорихме за шест месеца!

​— Надявахме се да съберем за апартамент, но вместо това похарчихме всичките си спестявания за твоя ремóнт.

​— Глупачка! Това Никита ли ти го е наплел? – засмя се злобно майката. – Той, този бедняк, сам е взел всичките пари от касичката и ги е похарчил за момичета.

​— Недей да говориш така за съпруга ми! Той носи всяка стотинка вкъщи! А ти всичко изразходваш – за сьомга, за палта, за покривчици!

​— Аха, значи твоят Никита ти е по-скъп от собствената ти майка?! Тогава си събирайте нещата и утре да ви няма на моята територия!

Елена Артемовна затвори телефона и се разсмя, гледайки приятелката си.

​— Ето, всичко само си се разреши!

​— Ох, Лен, колко си хитра…​

​— Ами какво да чакам? Парите им свършиха, няма какво повече да взема от тях.​

***​

Никита се замисли: Алексей беше прав, предупреди го… Но парите вече не можеха да се върнат: тъщата беше готова да изгони дъщеря си от дома. И тогава той започна да събира багажа си – без излишен шум. Шума обаче направи Мила. Половин час по-късно тя нахлу в дома, разгневена като фурия, и от вратата се нахвърли върху майка си.

​— Не те ли е срам?! Ти знаеше, че събираме за апартамент, знаеше, че се лишаваме от всичко… И знаеше, че сега няма къде да отидем!

​— Ох, то се намери! Яйцето ще учи кокошката! Млада си, ще изкараш още. А и изобщо, зарежи този бедняк, аз ще ти намеря по-заможен съпруг.

​— Няма да намерите, — Никита излезе от стаята. — Мила, събрах си нещата. Моите са в тези чанти. Твоите – в онези. Можеш да останеш с майка си, да намериш по-богат. Или да тръгнеш с мен. Но аз не оставам тук нито секунда повече.

​— А ти пък откъде се взе?! – очите на Елена Артемовна щяха да изскочат от орбитите си от изумление. ​— Днес прекарах целия ден вкъщи. Всичко чух. Така че – сбогом.

— Никита, аз съм с теб, — каза Мила, сграбчвайки го за ръкава и с предан поглед в очите. – Почакай само минутка.

Мила отиде в кухнята, взе нож, изчегърта парче тапет на свръзката, след това започна да къса тапетите, които с Никита бяха налепили. Искаше още да разбива плочките в антрето и банята с чука, както и новите PVC прозорци, но Никита я спря.

— Не си заслужава, мила. Хайде, вървим.

— Вървете си, че и саламът по Малката Спаска не ви иска! – затръшна вратата след тях Елена Артемовна.

***

Два месеца по-късно Мила сама пристигна при Елена Артемовна с плик пари.

— Мамо, тези пари са за тапетите. Погорещих се тогава. Искам да ги смениш с нови.

— Аха, така е по-добре! – отвърна майката с хищна усмивка, взимайки плика. – Да не си намерила нов ухажор?

— Не, Никита ги даде. До края на седмицата трябва да смениш тапетите.

— А ти защо си ми поставяш ултиматуми? Нека Никита сам да ги сложи, щом жена му е истеричка.

— Никита е зает. А във вторник тук се нанасят нови наематели.

— На-наематели?! – заекна Елена Артемовна.

— Как така – какви? Две трети от къщата са мои. Дори самата бях забравила. Благодаря на чичо Леша, че ми напомни. Не искам да живея с теб, а пари за наем ни трябват. Така че реших да дам моя част от къщата под наем. Ако на наемателите всичко им хареса, след половин година ще изкупят моя дял.

— Ще го изкупят?!

— Да. В техния край така правят: първо оглеждат, а после довеждат цялото семейство.

Елена Артемовна изтърва плика с парите. Изражението ѝ премина от объркване през гняв, обида, решителност, досада и страх.

— Ами аз?! Не можеш! Няма да изгониш собствената си майка от дома!

— Никой не те гони! Живей на своята трета. Между другото, утре идва адвокат, за да разпредели дяловете. Или продай на мен твоята част. Или купи от мен двете трети. Сега, след ремонта, къщата струва точно толкова, — и Мила показа на майка си лист хартия с цифри. На Елена Артемовна ѝ се замая главата.

— Дъще, но аз нямам толкова пари!

— Добре, има и друг вариант. Върни половината от стойността на ремонта и започни от този месец да ми плащаш наем за това, че живееш в МОЯ имот. Но първо – сложи новите тапети, — и Мила отново протегна плика към жената.

— Нямам вече дъщеря! – извика Елена Артемовна и хвърли парите в лицето на Мила. – Върви си оттук, да не те виждам повече!

— Сбогом, мамо! Чакай мигрантите – ще им продам моя дял от къщата! – Мила се обърна и излезе, докато майка ѝ стоеше и мигаше като повредена играчка.

***

В края на седмицата Елена Артемовна сама се обади на дъщеря си и я помоли да дойде „за разговор“.

— Дъще, не ще мигранти от аула. Не мога да живея с такива хора. Продай ми твоя дял от къщата.

— Нали каза, че нямаш пари?

— Събрах малко, — отвърна майката с поглед на жално кученце.

— Добре. Утре ще подпишем документите. Но това не означава, че съм ти простила. Постъпи подло.

Майката продаде своя дял от апартамента на Мила. Никита заедно с брат си започнаха да се занимават активно с ремонт и дизайн на домове и апартаменти – клиентите се записваха при тях предварително. Така успяха бързо да си спестят за собствено жилище.

Никита често казваше, че ако не била алчната тъща, те с Мила нямало да имат нито апартамент, нито бизнес. Мила винаги се усмихваше и повтаряше:

— Няма зло без добро!

Дереккөз