– Това ли е всичко? – Ирина погледна с недоумение към съпруга си. – За това ли прекарваш дни и нощи на работа?

– Колкото и да ти дам, все ти е малко – измърмори Олег.

Той тръгна да излиза от стаята, но Ирина го спря:

– Почакай, не сме приключили.

Олег демонстративно въздъхна и се тръшна на дивана:

– Е, добре?

– Отдавна забелязах, че ми даваш почти двойно по-малко пари. Мислех, че във вашата фирма има някакви проблеми, затова не съм те разпитвала. Но това – тя презрително кимна към банкнотите на масата – е вече прекалено. Ще ми обясниш ли какво става?

– И защо трябва нещо да ти обяснявам? – изрече Олег с престорено безразличен тон, но в гласа му се прокрадваше старателно прикривано раздразнение. – Дадох ти заплатата. Разполага се.

– И това наричаш заплата? Така ли изкарва водещ специалист в рекламния отдел? Не ме разсмивай!

– Така стана. Този месец сключихме малко договори, ето го резултатът.

– Да речем. Но и чистачките вземат повече. Не ти вярвам, скъпи. Май ще трябва да се обадя във вашето счетоводство…

– Не смей! – избухна Олег, знаейки, че Ирина е напълно способна да го направи. – Само това остава, да ме изложиш пред цялата фирма!

– О, да? Какво толкова? Какъв позор? Нека си мислят, че жена ти не е с всичкия си. Или те е страх, че ще разбера истината?

– Каква истина? – Олег видимо се смути.

– Именно тази! – Ирина разбра, че е улучила десетката: Олег ѝ лъже. – Ще разбера колко пари получава съпругът ми, ще поискам разпечатка. Вярвай ми, ще измисля за какво ми е нужна.

– Само да посмееш!– Заплашваш ли ме?

– Мисли си каквото искаш.

– Аз и мисля. И знаеш ли до какъв извод стигам? Докато аз, забележи, както и ти, работя, грижа се за децата, оправям домакинството, пазарувам и готвя, ти – си започнал връзка с друга и харчиш парите си за нея. Правилно ли разсъждавам?

Олег, разбирайки, че ситуацията ескалира в посока, която той изобщо не е очаквал, отвърна:

– Ти нормална ли си? Откъде ти хрумна това?

– А какво друго мога да мисля? Толкова години живеем заедно, винаги сме имали общ бюджет. Никога не е имало проблеми. А сега, вече почти половин година, аз влагам в бюджета двойно повече от теб. И това при моята работа! Изводът е очевиден…

– Глупав извод! – възкликна Олег и започна да се разхожда из стаята с напрежение. – Нямам никаква друга жена и никога не съм имал! Само ти си ми нужна! А парите… парите ги давам на майка ми.

– Какво? – изненада се Ирина, която очакваше всякаква изненада, но не и тази. – Защо? Нещо случило ли се е? Тя болна ли е?

– Не, добре е. Просто вече е пенсионерка…

– И какво от това? – Ирина все още се опитваше да разбере накъде бие съпругът ѝ.

– Пенсията ѝ е много малка, не ѝ стига. И тя каза, че трябва да ѝ помагам… Все пак съм ѝ единствен син.

– И на каква сума разчита майка ти? – попита с въздишка Ирина, която познаваше свекърва си достатъчно добре, за да не се съмнява в казаното от Олег.

– На половината ми заплата…

– Какво?! На половината?! А тя съвест има ли?

– Ира, спри се – Олег промени изражението си. – Не забравяй, говорим за майка ми.

– Аз не забравям! – Ирина пламна от гняв. – А твоята майка не е ли забравила, че имаш две деца, че плащаме ипотека? Или я интересува само нейната персона?– Трудно ѝ е…

– А на нас – лесно! Не съм против да ѝ помагаме! Но не в такива размери!

– Казах ѝ, – започна да се оправдава Олег, – но мама настоя, че ѝ трябват точно толкова. Все пак тя също изплаща някакъв кредит. Почти нищо не ѝ остава за живот… Не мога ѝ откажа. И не мога да я излъжа. Знаеш, нашата главна счетоводителка ѝ е приятелка. Така че тя със сигурност знае колко печеля.

– Не, но това вече е прекалено, – Ирина едва не заплака, – как не разбира, че така не може? Ето ти го истината: старостта и мъдростта невинаги идват заедно.

– Ира!

– Какво „Ира“? Разбирам, тя ти е майка. Тогава дай и аз да давам 50 процента от заплатата си на моята майка! Тя е пенсионерка вече две години!

– Твоята все още работи…

– Да, и на децата ни подаръци купува, не като другата баба. И ако трябва, пари ни дава. Просто така. Разбира: деца, ипотека, разходи навсякъде. А твоята майка, значи, е решила да се закачи като кърлеж… Добре ѝ е така, – Ира толкова се увлече, че вече не осъзнаваше какво говори. Или по-скоро ѝ беше все едно как ще реагира Олег.

За учудване, той замълча. Явно разбираше, че в този момент жена му просто не контролира себе си. Когато тя спря да говори, тихо каза:

– Ира, повярвай, и на мен не ми харесва, но какво да направя? Не мога да откажа на майка ми.

– На помощ, Олег! Именно – на помощ! А не на издръжка! – отвърна Ирина. – Трябва да измислим нещо, да ѝ обясним, че не можем да ѝ даваме такава сума всеки месец. В крайна сметка, ако не ѝ стигат парите, да си намери работа. Тя съвсем не е стара. И изглежда по-добре от моята майка. Ходи на басейн, разхожда се с тези скандинавски щеки. Е, ако беше немощна…

– Не говори такива неща, – прекъсна я Олег. – Ще предизвикаш беда. Ще трябва и да се грижим за нея…

– Едва ли. В това отношение майка ти е наистина уникална. Направо ме измъчи с този свой здравословен начин на живот. Все за това говори, когато се видим. Нито веднъж не е попитала за внуците… Но какво да правим? Как да оправим това? Защо не ми каза още в началото?

– Как да го кажа? – Олег седна до нея на дивана и я прегърна. – Прекрасно знаех, че мама не е права. И си представях как ще реагираш. Само че… просто не мога иначе, Ира. Знаеш каква е мама…

– Знам, – Ирина почти не се сърдеше вече на Олег. Трескаво мислеше как безболезнено да излязат от сложната ситуация…

Решението ѝ подсказа майка ѝ, когато Ирина ѝ разказа всичко…Следващата седмица Олег и Ирина събраха децата и ги закараха при бабата. Ирина поздрави свекърва си, като наум отбеляза, че тя изобщо не е доволна от гостите: не обичаше да се занимава с внуците и никога не се стремеше да им „гледа“, за разлика от бабата от другата страна.

– Мамо, – Олег реши, че той лично ще постави майка си пред свършен факт, – малките ще останат при теб за известно време. Сега ще се върнем за останалите вещи.

– Какво означава „известно време“? – разтревожи се свекървата.

– Месец, може би месец и половина. Детската градина е наблизо. Сутрин ще ги водиш, вечер ще ги взимаш.

– Как така? Питахте ли ме?

– Мамо, та ти си вече пенсионерка. Поживей малко с внуците. Ние трябва да заминем.

– Къде ще заминавате? – свекървата се обърна към Ирина, ясно показвайки, че въпросът е към нея.

– Имаме възможност да изкараме пари. Трябва двамата да заминем. Утре ще подадем заявления за неплатен отпуск.

– Какви глупости говорите? Какво изкарване на пари? А децата? Те имат нужда от мама и татко! Цял месец! Какво си въобразявате?!

– Разбирате ли, – със страдалчески глас и почти със сълзи на очи каза Ирина, – нямаме друг изход. Едва-едва свързваме двата края. Следващия месец едва ли ще можем да платим ипотеката. Аз съм на бюджетна работа, а заплатата на Олег много падна. Нямаме смисъл да заемаме – няма как да върнем. Мама ни помага малко от пенсията си, но пак не стига. А там – заплатата е добра. Ако се задържим, може би ще преминем окончателно на тази работа. Семейни екипажи. Сега много хора правят така.

– Какви екипажи, Ира? Какви ги дрънкаш?

– Камионите, – добави Олег, едва сдържайки смеха си.

– Какво?! – очите на свекървата се ококориха, – само през трупа ми! Нима не можете да намерите друг изход!

– Опитахме – не намерихме, – Ира „съкрушено“ поклати глава, – така че ще трябва да поживеете с внуците. Няма кой друг. Моята майка, макар и на пенсия, още работи.

– А аз… и аз не мога, – изведнъж подхвърли свекървата, – и аз ще започвам работа… И въобще… Олег, ела с мен, трябва да поговорим.

Майката и синът излязоха. Ирина се усмихна и проследи с поглед тръгващите. Изглежда, че планът на мама проработи…– Олже, какво сте замислили? – поглеждайки към вратата, зад която стоеше Ирина, бързо заговори свекървата. – Нима е чак толкова зле? Ами децата? Не разбирам…

– Мамо, ще заминем – твърдо отвърна синът, който вече се бе вживял в ролята си. – Ако започнеш работа, ще намерим бавачка. Разбери, нямаме друг изход. Или ще трябва да освободим апартамента.

– А Ира знае ли за нашето споразумение? – попита майка му толкова тихо, че Олег едва успя да чуе.

– Не, разбира се – прошепна той в отговор. – Нали така се бяхме разбрали.

– Тогава знаеш ли какво…? Не ми помагайте. Ще се справя някак сама. Това ще реши проблема?

– Няма да го реши, но определено ще го облекчи…

– Тогава може би няма нужда да заминавате?

– Не знам. Ще трябва да говоря с Ира. Вече сме се настроили.

– Сине, оставете днес децата при мен и си идете вкъщи. Там поговорете на спокойствие. Убеди я. Кажи ѝ, че се тревожиш за децата. Наблегни на това. Тя ще те послуша.

– Добре, мамо, ще опитам…

През целия път към вкъщи, Олег и Ирина, само като се поглеждаха, избухваха в смях.

– Все пак тъщата е голяма работа! – каза Олег, когато вече бяха у дома. – Виж колко хитро го измисли: и решихме проблема, и с майка не се скарахме. Лъжа в името на доброто, както се казва.

– Да, мама ми е такава. Изобретателна – усмихна се Ирина. – Аз никога не бих се сетила за нещо такова.

– Само че, Ира, пак ще помагаме на майка ти – Олег я погледна изпитателно в очите.

– Разбира се! – засмя се Ирина. – В разумни граници – това е свещен дълг!

Дереккөз