— Свекървата продаде парцела на снаха си и си купи апартамент в Анапа. Сега живее там и вижда внуците си веднъж годишно.

Тежка тишина обзе масата. Татяна Василевна пребледня.

— Какви глупости разказваш? Никога не съм…

— Между другото, пресметнах — в дачата вече има инвестирани около милион и половина. Ремонт, комуникации, ограда, оранжерия…

— Колко?! — задави се свекървата. — Ти полудя! Откъде толкова пари?

— Всички касови бележки са ми запазени. Можем да ги пресметнем заедно.

Пролетното слънце осветяваше кухнята, докато методично режех зеленчуци за салата. Звънът на вратата прекъсна мислите ми за предстоящия дачен сезон.

На прага стоеше свекърва ми — Татяна Василевна.

— Анушка, колко хубаво, че си вкъщи! — каза тя, влизайки в апартамента. — Минавах оттук и си помислих да се отбия при любимата си снаха. Имаме важен въпрос за обсъждане.

В осемте години, откакто сме семейство, бях свикнала с всички „случайни“ посещения на свекървата. Обикновено те завършваха с нови искания или претенции.

— Сядайте, Татяна Василевна. Ще пиете ли чай?

— Ой, нямам време да сядам! — махна тя драматично с ръце. — Имам сериозен разговор с теб. Мислих си за вашата вила… Сега данъците са такива, таксите — ужас! Ако я прехвърлите на мое име, бихме могли сериозно да спестим. Все пак, аз съм пенсионерка и имам право на облекчения.

Продължавах да режа доматите, опитвайки се да изглеждам невъзмутима. Вилата. Разбира се. Моята гордост, личният ми проект, в който вложих три години от живота си.

— Анна, чуваш ли ме? — повиши тон свекървата. — Винаги съм се грижила за вашето семейство. Когато Миша кандидатстваше в университета, кой му помогна? Аз! А сега какво, дори такава дреболия не искате да направите за мен?

— Татяна Василевна, но все пак вилата…

— Само не започвай! — прекъсна ме тя. — Помня отлично в какво състояние беше тази развалина, когато я купи. И какво? Сега се гордееш ли? А знаеш ли какво мога да кажа на Миша? Например за твоите разходи за ремонт. Мислиш ли, че ще се зарадва, когато научи колко пари си наляла там?

Оставих ножа и погледнах към свекървата. Пред мен седеше жена, която осем години методично се опитваше да контролира всеки аспект от нашия живот.

Спомних си как срещнах Миша.

Това беше на откриването на нова библиотека. Работех там като организатор на събития, а той беше поканен като фотограф. Заговорихме се за книги и веднага забелязах неговата интелигентност и изтънчено чувство за хумор.

Месец по-късно ме запозна с майка си. Татяна Василевна ме прие с престорена доброжелателност.

— Миша толкова много е разказвал за вас! Толкова образована млада дама, самостоятелна. Надявам се, че ще се сприятелите с мен, аз съм съвсем сама.

След сватбата започнаха изненадите.

Първо, свекървата предложи да живеем в нейния тристаен апартамент.

— Защо да наемате? — убеждаваше ни тя. — Имам толкова много място! Дори ще идвам в кухнята само по график.

Съгласихме се. Това беше грешка. Татяна Василевна контролираше всяка наша стъпка. Проверяваше касовите бележки от магазина, коментираше външния ми вид, надничаше в тенджерите.

— Аничка, пак ли купи тези макарони? Миша не ги обича от дете. И слагай по-малко сол. От нея ми се покачва кръвното.

След половин година се преместихме под наем. Но и това не помогна. Татяна Василевна звънеше по десет пъти на ден.​​— Сине, толкова ми се замайва главата, — оплакваше се тя. — Може би ще се отбиеш? И доведи Аничка, все пак тя е медицинска сестра.​​

​​— Мамо, Аня е библиотекарка.​​

​​— Ах, да, съвсем забравих. Е, все едно, елате, направих пирожки.​​

​​Вилата​​

​​Преди три години попаднах на обява за продажба на вила с малка къщичка.​​

​​Парцелът се намираше на живописно място, на половин час път от града. Къщата се нуждаеше от ремонт, но цената беше смешна.​​

​​— Да я купим ли? — предложих на съпруга си. — Ще ходим през уикендите, на чист въздух. Лятото ще имаме пресни зеленчуци, наши.​​

​​Той се съгласи. Започнах допълнителна работа в библиотеката, водех детски кръжок през почивните дни. Всяка свободна стотинка влагаше в ремонта. Постепенно вилата се преобразяваше.​​

​​Отначало Таня Василева въртеше пръст до слепоочието си.​​​

​​​— Да хвърлите пари за тази развалина! — възмущаваше се тя. — По-добре да бяхте ми ги дали, щях да ви взема карта за санаториум.​​

​​Но след като приключихме ремонта, сменихме оградата и направихме градина, мнението й рязко се промени.​​

​​— Колко прекрасно място! — възхищаваше се тя. — Направо създадено за семейна почивка. Между другото, мога да поживея тук през лятото и да се грижа за парцела.​​

​​Един ден тя просто дойде с куфар и остана три седмици.​​

​​Това беше кошмарно време. Тя командваше къде да се засаждат растения, критикуваше кулинарните ми опити, канеше съседите да се насладят на нашата градина.​​

​​След това си обещах да не й давам ключовете. Това предизвика буря от негодувание…​​

​​Хитрата снаха​​

​​— Та какво ще кажеш, Анна? Кога ще започнем оформянето на документите?​​

​​Я я погледнах внимателно. Колко пъти се е опитвала да ни манипулира? Първо „безкористната“ помощ на Миша с кандидатстването, после безкрайните намеци за нашата неблагодарност.​​

​​— Нека всичко обсъдим следващия уикенд. Трябва да съберем информация за процедурата по прехвърляне.​​

​​— Чудесно! Знаех, че си умно момиче. А някои снахи са такива егоистки — все за себе си, все за себе си. Добре, ще тръгвам, имам много работа. В събота ви чакам на обяд с Миша.​​

​​След като изпратих свекърва си, седнах пред компютъра. Планът, който отдавна обмислях, започна да придобива ясни очертания.​​

​​Първи ходове​​

​​Вечерта Миша се прибра. Изглеждаше уморен след работа във фотостудиото.​​

​​— Днес майка ти идва, — казах между другото, докато слагах масата.​​

​​— И какво искаше? — той се отпусна тежко на стола.​​

​​— Предложи да прехвърлим вилата на нейно име. Каза, че така ще спестим от данъци.​​

​​— Сериозно? И ти какво й отговори?​​— Казах, че ще помисля. Знаеш ли, може би е права. Но трябва всичко да се оформи юридически коректно.

Нарочно не развих темата. Нека информацията се уталожи в главата му.

На семейния обяд в събота Татяна Василиевна беше в стихията си.

— Вече си харесах прекрасен градински комплект! — чуруликаше тя. — И нова беседка можем да сложим. На Людмила Петровна е толкова красива, разбрах откъде я е поръчала…

— Мамо, — прекъсна я Миша. — А защо изобщо ти е вила? Ти все казваше, че не обичаш да работиш с градината.

— Ах, сине мой, — тя театрално разпери ръце. — На моята възраст трябва да се мисли за бъдещето. Ами ако стане нещо?

Забелязах как Миша се намръщи.

Той винаги усещаше фалша, но просто избягваше конфликти с майка си.

На следващата седмица започнах да действам. Първо се обадих на свекървата.

— Разпитах за прехвърлянето. Нужно е да се съберат куп документи. Искате ли аз да направя списък?

— Разбира се, миличка! Много се радвам, че правилно ме разбра…

Играта започна.

Следващият месец се превърна в истински куест за Татяна Василиевна. Методично съставях списъци с нужните документи, като всеки път „случайно“ пропусках нещо.

— Ох, извинете, забравих да спомена — нужна е и справка от регистъра на дома, — казвах по телефона. — И удостоверение за липса на задължения. Да, и характеристика от градинското дружество също ще трябва.

Свекървата тичаше по институции, събирайки документи. Всяка вечер ми звънеше, оплаквайки се от бюрокрацията.

— Анна, това е просто нетърпимо! На опашка в данъчната стоях два часа. БТИ ме пратиха за някакъв документ. А пък председателят на градинското дружество е в отпуска!

— Да, сега всичко е много строго, — съчувствах аз. — Но дръжте се, Татяна Василиевна. После всичко ще е по закон.

Междувременно започнах да сондирам почвата.

На поредната семейна вечеря уж между другото споменах:

— Знаете ли, че Светлана Игоревна от трети парцел има същата история? Прехвърлила вилата на свекърва си, а тя я продала след месец.

Миша се напрегна.

— Как така?

— Ами… Оказа се, че свекървата нарочно го е замислила. Продала парцела и си купила апартамент в Анапа. Сега живее там, а внуците вижда веднъж годишно.

На масата се възцари тежко мълчание. Татяна Василиевна пребледня.

— Какви глупости приказваш? Аз никога…

— Ами ей така, да се спомене, — усмихнах се. — Между другото, пресметнах, че вече са вложени около милион и половина във вилата. Ремонт, комуникации, ограда, оранжерия…— Колко?! — задави се свекърва ми. — Ти да не си полудяла?! От къде такива пари?

— Всички касови бележки съм запазила. Можем да ги сметнем заедно. А и имах планове да направим тук детска стая… — замечтах се, гледайки към съпруга си. — Представяш ли си, Мишо, колко хубаво щеше да е: нашите бъдещи деца, чист въздух, природа…

Свекърва ми се размърда неспокойно на стола. Знаех нейното слабо място — обожаваше да говори за внуци.

След вечерята Мишо каза замислено:

— Нещо странно се държи мама. Никога не се е интересувала от вилата, а сега изведнъж такъв ентусиазъм.

— Ох, не се натоварвай, — отмахнах се невиж. — Може би наистина се притеснява за данъците.

Но семенцето на съмнението вече беше посято.

**Затягане на възела**

Седмица по-късно организирах малко барбекю на вилата.

Поканих няколко семейни двойки от нашия кръг. Разбира се, Татяна Василевна също дойде — тя никога не пропускаше възможност да бъде в центъра на вниманието.

— Колко чудесна беседка имате! — възхити се Марина, съпругата на колегата на Мишо. — А градината е толкова добре поддържана.

— Да, Анна е много старателна, — намеси се свекърва ми. — Макар че скоро тук всичко ще е различно. Имам толкова много планове…

— Какво имате предвид? — учуди се Марина.

— Ами как, нали се разбрахме с Анна… — започна Татяна Василевна, но аз меко я прекъснах:

— Хайде да опитаме шашлика. Нов маринад използвах.

По-късно, когато гостите се разпръснаха по двора, случайно чух как свекърва ми разказва на съседката:

— Разбира се, няма да продавам веднага. Но след година-две… Тук парцелите са толкова скъпи!

Вечерта разказах този разговор на Мишо. Той стана сериозен.

— Не може да бъде. Мама не би казала такова нещо.

— Любими, просто предавам това, което чух. Може би съм разбрала погрешно…

На следващия ден Татяна Василевна ми позвъни в истерия.

— Какво си тръгнала да разказваш за мен?! Какви продажби?! Никога!

— Хайде без емоции. Искате ли да съберем всички документи за разходите по вилата и да изчислим реалната стойност? Ако сте готова да компенсирате вложенията…

— Какви вложения?! — избухна тя. — Там максимум триста хиляди!

— Всичките ми бележки са запазени, — повторих. — Можем да проверим заедно. А и с Мишо имахме планове.

— Няма да я бъде! — прекъсна ме свекърва ми. — Аз сама ще се оправя с това!

Но вече беше късно. Историята за уж планираната продажба на вилата вече се разпространяваше в нашия кръг…Всеки път, когато срещах познати, чувах:

— Вярно ли е, че свекърва ти иска да ви измами и да продаде вилата ви?

Аз само тъжно се усмихвах.

— Знаете ли, не ми се говори за това… Толкова усилия вложихме, толкова планове градихме…

Миша все по-често започваше разговори за странното поведение на майка си. А аз продължавах методично да събирам доказателства за нейните користни намерения.

**Финалният акт**

Краят настъпи неочаквано. По време на поредната семейна вечеря свекърва ми, изтощена от ходене по институции и укорителните погледи на познатите, не издържа.

— Добре, признавам – може би бях твърде настоятелна относно тази вила.

Аз направих изненадано изражение.

— Какво имате предвид, Татяна Василевна? Нали просто оформяме документите…

— Спри! – тя повиши глас. – Прекрасно знаеш за какво говоря. Всички тези разговори зад гърба ми, намеците за продажба…

Миша стана от масата.

— Мамо, наистина ли искаше да продадеш вилата?

— Не! Тоест… – тя се запъна. – Просто си мислех, че така ще е по-добре за всички.

— По-добре за кого? – тихо попита синът ѝ. – За теб?

Аз мълчаливо наблюдавах разиграващата се сцена.

— Хайде просто да забравим тази история. Ако ни се извините за недоразумението, повече няма да повдигаме тази тема.

Свекърва ми пребледня. Осъзнаваше, че е притисната до стената: или публични извинения, или окончателна загуба на репутация пред сина си и познатите.

— Аз… моля за прошка, – измърмори тя. – Може би наистина бях неправа.

**Прощаваме ли?**

Вилата остана нашето семейно гнездо. Понякога каня свекърва ми за уикенда, демонстрирайки своето великодушие. Тя идва, но вече не командва и не дава съвети.

Сред приятелите си съм уважавана за способността да запазвам достойнството си в трудни ситуации. А аз просто защитих това, което ми принадлежеше по право.

Дереккөз