— Ти изобщо разбираш ли какво си направила? Всички ни провали! Само за себе си мислиш! Съвест изобщо нямаш! — крещеше Олга Петровна в слушалката, без да крие гнева си.

— Представяш ли си как Виталий ще трябва всички ни да издържа? Кой ти даде право да вземаш такива решения за цялото семейство? Отговаряй, безотговорна! — свекървата нервно се разхождаше из стаята, треперейки от ярост.

— Олга Петровна, ама защо… — опита се да каже нещо Альона, но почти никой не я слушаше.

— В семейството трябва и двамата да работят! — отсече Олга Петровна. — Аз на твоята възраст работех на две смени и се занимавах с децата! А ти какво си мислиш, че можеш да си позволяваш? — свекървата въздъхна тежко, направи пауза и после отново се развика: — Решила си, че ще се возиш на гърба на сина ми до пенсия? При нас за такива неща бързо те поставяха на място!

Альона намери момент и вмъкна:

— Аз не напуснах работата си просто така. Претоварваха ме с отговорности, а заплатата не вдигаха…

— А сега съвсем си останала без пари! Как може така?! — изпищя Олга. — Виталик всеки месец плащаше ипотеката, сега дори за ежедневни разходи няма да стига! Изобщо помисли ли как ще му бъде тежко? — свекървата се закашля от вълнение.

— Какво трябваше да направя? Да работя до нервен срив? Това на кого би било от полза? — отговори Альона, раздразнена от атаките.

— Имах нужда да отдъхна, да възстановя силите си, и ще си намеря нова работа, — опита се да обясни тя.

— Да отдъхнеш? Подиграваш ли ми се? След две седмици има плащане по ипотеката и ако Виталик не го внесе… — Олга Петровна стисна устни, явно обмисляйки как да накаже снахата. Альона реши да сложи край на този разговор.

— Съжалявам, Олга Петровна, но трябва да тръгвам. Синът ми вече излиза от училище, — завърши разговора Альона.

Когато затвори телефона, синът ѝ Артьом се затича към нея:​​— Мамо, може ли за рождения ми ден нов телефон като този на Саша? Ще ми го купиш ли?​​

​​— Какво е това, все едно всички са се наговорили… — помисли си Альона. — Е, още има време, до рождения ден ще измисля нещо.​​

​​— Мамо, през уикенда ще отидем ли в зоопарка? Обеща ми. А също искам пица, — мрънкаше Артьом, докато вървяха към дома.​​

​​Когато се прибраха, Виталий вече ги чакаше в кухнята, а лицето му изразяваше недоволство.​​

​​— Уволни ли се? Мама каза, че си ѝ признала! Как можа да вземеш такова решение, без дори да се посъветваш с мен? — в гласа му се четяха и ярост, и упрек.​​

​​— Да, уволних се, — спокойно потвърди Альона.​​

​​— И сега какво правим? Как ще помагам на майка ми с ипотеката? — погледът му стана натежал и суров.​​

​​— Омръзна ми вече с тази ипотека! — раздразнено изсъска Альона, хвърляйки чашата в мивката. — А ти замислял ли си се, че условията в работата ми станаха непоносими? Може шефът ми да ме е притеснявал?​​

​​— Какво? Сериозно ли говориш? — Виталий рязко се изправи от мястото си.​​

​​— Боже, Виталий, чувството ти за хумор е като на дървен стол, — язвително отвърна Альона. — Разбира се, че не.​​

​​— Повече не се шегувай така, — измърмори той.​​

​​— А ти престани да ме тормозиш! Напуснах, защото ме претоварваха с работа, удължиха работния ден, намалиха обедната почивка, а заплатата остана същата. Няма да си съсипвам здравето за нищо.​​​​— Не можа ли да изчакаш? Аз също издържам на много напрежение в работата, но не напускам! — Виталий се хвана нервно за облегалката на стола.​​

​​— Не, Виталий, няма да си съсипвам здравето, за да плащам ипотеката на майка ти! — Алена го гледаше с презрение. — Никога не съм се съгласявала на това.​​

​​— Можеше поне да ме предупредиш! С това внезапно решение потапяш цялото ни семейство. От къде сега да намеря пари за ипотеката? — извика той.​​

​​Алена усети как гневът я завладява:​​

​​— Ами кой е глава на семейството тук? Винаги обичаш да го повтаряш. Е, измисли нещо! — отвърна тя предизвикателно. — Аз съм изморена и ми трябва почивка!​

​​Тя се втурна към спалнята, опитвайки се да задържи сълзите си.​​

​​— А кой ще измие чиниите? — извика след нея Виталий.​​

​​— Измий ги сам! — изкрещя Алена, като затвори вратата с трясък.​​

​​На следващия ден Алена реши да си даде почивка и отиде в СПА. Никой от роднините не знаеше, че при напускането й бе изплатено доста сериозно обезщетение за неизползваните й отпуски. Тя възнамеряваше да запази това в тайна, за да избегне нови конфликти.​​

​​Когато се върна у дома, я очакваше шок. В кутийката с бижута почти не бе останало нищо.​​

​​— Пръстените, обиците… — прошепна Алена, невярваща на очите си.​​

​​— Виталий, ограбени сме! — панически влетя тя в хола.​​​​— Не, не са ги ограбили. Занесох ги в заложната къща. Когато започнеш работа, можеш да ги изкупиш обратно, — отвърна невъзмутимо Виталий, докато отпиваше от чая си.​​

​​Алена замръзна на място, а очите й се наляха със сълзи.​​

​​— Какво, взе бижутата ми без да ме попиташ? — гласът й трепереше.​​

​​— Първо, аз ги купих. И второ, трябва да плащам ипотеката на майка ми, нямам излишни пари, — спокойно отговори Виталий, докато продължаваше да разглежда телефона си.​​

​​— Ще имаш стимул! — изкрещя Алена и хвърли по него възглавница, а после всичко, което й попадна под ръка.​​

​​— Боли, спри! — извика Виталий, опитвайки се да се защитава с ръце.​​

​​— Махай се при майка си! — изкрещя яростно Алена.​​

​​— Това е моят апартамент, да не забравяш, майка ми даде парите за него! — промърмори той.​​

​​— И моите родители вложиха половината! — отвърна Алена, едва сдържайки сълзите си. — Ако не върнеш бижутата утре, ще подам молба за развод!​​

​​На следващия ден Виталий върна бижутата, но Алена нямаше намерение да се спира.​​

​​— Ето, вземи. Освен това те записах на интервюта за работа, утре ще отидем заедно, — каза той, опитвайки се да изглежда уверен.​​

​​— От кога започна да взимаш решения вместо мен? — студено попита Алена.​​— Ти не работиш, нямаш никакви задължения — отвърна той.

— Утре съм заета, и не очаквай нежност от мен цял месец — отговори тя, раздразнена от неговата настойчивост.

Виталий се опитваше да намери решение, но Алена категорично отказа да вземе пари от майка му:

— Това е твоята майка, така че сам си изплащай ипотеката.

След няколко дни Алена измисли план. Тя предложи на Виталий да му продаде своя дял от апартамента. Той се съгласи, без да заподозре нищо.

Когато сделката приключи, Алена се отпусна на дивана:

— Сега всеки месец ще ми плащаш по сто хиляди. В противен случай се изнасяй. Решавай сам как искаш да живееш — каза тя с чувство на свобода.

Виталий искаше да възрази, но осъзна, че няма друг изход. Четири години той плащаше на Алена пари, а след това се премести да живее при майка си. А Алена скоро срещна Михаил — успешен и заможен мъж, и започна нова глава от живота си.

А Виталий остана със своите нерешени проблеми и пропуснати възможности.

Автор: Олга Вешняя

Дереккөз